О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 858
гр.София, 27.07.2010 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на шестнадесети юни двехиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЖАНЕТА НАЙДЕНОВА
БОРИС ИЛИЕВ
изслуша докладваното от председателя /съдията/ СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр.д. N 848 по описа за 2010 год.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на Ц. Ц. А. чрез адвокат Б срещу решение от 05.02.2010 г. по гр.д. № 2824/2008 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-В състав.
Ответницата по касация – С. Б. Н. в писмения се отговор по чл.287, ал.1 ГПК излага съображения за липсата на основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане касационно обжалване на посоченото въззивно решение. Ответницата Р. Ю. П. не е взела становище.
Жалбата е постъпила в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима – подадена е от легитимирано лице срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. По допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд намира, че не са налице основанията по чл.280, ал.1 ГПК поради следните съображения:
С цитираното въззивно решение е оставено в сила решението на Софийски районен съд, 49 състав от 03.01.2008 г. по гр.д. № 9048/2001 г. и присъединеното към него гр.д. № 4831/2007 г. С първоинстанционното решение са отхвърлени следните искове предявени от Ц. Ц. А., действащ чрез своя настойник А. Ц. А. срещу Р. Ю. П.: искове с правно основание чл.31 ЗЗД и чл.29 ЗЗД, за унищожаване на упълномощителната сделка с рег. № 3547/04.07.2000 г. на нотариус В. И. и договора, оформен с нотариален акт № 1* том ІІ, рег. № 1* дело № 427/2000 г.; иск с правно основание чл.97, ал.1 ГПК за установяване, че ищецът е собственик на апартамент № 39, находящ се в гр. С., ж.к. „С”, ул.”К”, бл.4А, вх. „Б”, ет.4; иск предявен от ищеца против С. Б. Н. с правно основание чл.108 ЗС за осъждане на ответницата да предаде владението на апартамент № 39, находящ се в гр. С., ж.к. „С”, ул.”К”, бл.4А, вх. „Б”, ет.4, като е осъден Ц. Ц. А., действащ чрез своя настойник А. Ц. А. да заплати на Р. Ю. П. сумата 224 лв., разноски по делото, а на С. Б. Н. сума в размер на 580.80 лв. В мотивите на решението си съставът на въззивната инстанция е приел, че исковете по чл.29 и чл.31 ЗЗД са погасени по давност с оглед началния момент на срока по чл.32, ал.2 ЗЗД – откриването на претендираната от ищеца „измама” през 2000 г., когато са извършени и упълномощителната сделка и тази по нотариален акт № 188/2000 г. и предвид крайният момент, към който ищецът надлежно е упражнил правата си да поиска унищожаването им чрез иск, с молба от 13.11.2006 г. Съдът е отхвърлил като неоснователни доводите на ищеца за спазване на срока за предявяване на исковете с оглед спиране на давността поради поставянето му под запрещение, както и е преценил като несъстоятелен довода за прекъсване на давността по чл.32, ал.2 ЗЗД с предявяването на иск по чл.108 ЗС. Отхвърлянето на исковете по чл.29 и чл.31 ЗЗД като погасени по давност, приетото от съда, че пълномощното, с което ищецът е упълномощил Р. Р. за продажба на процесния имот е подписано от него и констатирания в мотивите факт, че към 04.07.2000 г. /датата на упълномощаването/ ищецът не е бил поставен под запрещение са обусловили решаващия извод, че упълномощителната сделка и извършената въз основа на нея продажба са сключени при липса на опорочаване на волята на продавача и са породили отчуждителния ефект в резултат, на който последния е загубил правото си на собственост върху процесния апартамент.
Допускането на обжалваното решение до касационен контрол е в зависимост от наличието на основания по чл.280, ал.1 ГПК. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение /Тълкувателно решение (ТР) на Върховния касационен съд (ВКС), № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на Общо събрание на гражданска колегия и търговска колегия (ОСГКТК), т. 1/. Това изискване, свързано с хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК означава въззивният съд с атакувания съдебен акт, при разрешаване на точно определен правен, а не фактически въпрос от значение за изхода на спора, да се е отклонил от установената задължителна практика на ВКС или на Върховния съд /ВС/. Касаторът не обосновава наличие на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Поставеният от него въпрос – може ли претенцията за унищожаемост на един договор на основанието по чл.31, ал.1 ЗЗД / сключването на договор от дееспособно лице, което при сключването му не е могло да разбира или ръководи действията си / да бъде предявена в хода на висящ исков процес /заведен иск по чл.108 ЗС/ под формата на реплика на възражението на ответника, че е придобил имота на годно основание или във всички случаи тази претенция следва да бъде предявявана чрез иск, не е решен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС или на ВС. В ТР на ВКС № 1/2000, т.6 са дадени указания относно допустимостта на извършването на определени процесуални действия пред въззивния съд, а именно събирането на нови доказателства, въвеждането на нови защитни средства /възражения за придобивна и погасителна давност/, предявяването на насрещни права, имащи отбранителен характер и обуславящи отхвърляне или частично уважаване на иска /възражение за прихващане/, възражение за право на задържане за извършени подобрения в недвижим имот, самостоятелно или наред с претенция за заплащане стойността на подобрения, възражение за право на задържане, като акцесорно право към насрещен иск на ответника за негово вземане. В кръга на тези процесуални действия не се включва предявяването на основания по чл.29 и чл.31, ал.1 ЗЗД чрез реплика. Обсъдената в цитираното ТРОСГК хипотеза на реплика, с която ищеца разполага срещу възражение на ответника за придобивна или погасителна давност не е относима към разгледания във въззивното решение въпрос касаещ процесуалните средства, с които се предявяват потестативни права, включително правата, предмет на исковете по чл.29 и чл.31, ал.1 ЗЗД – чрез иск или чрез възражение. След като въззивният съд се е произнесъл по правен въпрос, неразглеждан в ТРОСГК, т.6, на което се позовава касатора не би могло да се формира и противоречиво разрешаване на същия въпрос. Изложените доводи следва да се имат в предвид и във връзка с позоваването от касатора на т.12 от цитираното ТРОСГК, в която се третира въпрос за използването на защитни средства във въззивното производство, т.е. на фактически твърдения, засягащи основателността на предявения иск /изтекла давност, право на задържане, изключване от доказателствата на неистински документ/. Както се отрази по-горе правния въпрос, обсъден във въззивното решение е за процесуалните средства, с които се предявяват правата по чл.29 и чл.31, ал.1 ЗЗД. Следва да се има предвид, че касаторът е сезирал районния съд с искове по чл.29 и чл.31, ал.1 ЗЗД, които са предмет на делото и за това въпроса дали ищецът е могъл да въведе спорното право с друго процесуално средство не е релевантен за изхода на делото, тъй като съдът се е произнесъл по посочените искове, а не по реплика или възражение на ищеца. Релевираната в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК хипотеза за упражняване на субективни права чрез възражения и позоваването в тази връзка на ТР на ВС № 33/1973 г. няма относимост към разглежданите искове за унищожаване на правни сделки. В цитираното ТРОСГК на ВС е обсъдено упражняване на конкретно право – правото да се иска намаляване на цената на продадената вещ заради скрити недостатъци с възражение при предявен иск за заплащане на продажната цена. Тази хипотеза не е относима към разглеждания правен спор, тъй като основанията за унищожаемост не са свързани с изпълнение на договор, а и унищожаемостта на посочените правни сделки не се предявява от ответниците. При липсата на обективен идентитет на хипотезите не може да се формира противоречиво произнасяне. И тук трябва да се вземе под внимание вече изтъкнатото обстоятелство, че въззивният съд се е произнесъл по исковете за унищожаване на споменатите правни сделки, а не по възражение или реплика на ищеца, поради което съображенията по чл.284, ал.3, т.1 ГПК за процесуалните средства, с които може да се въведе субективното право не обосновават формулирането на правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, респективно приложно поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Касаторът не е обосновал и установил наличие на общи и допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Същият е приложил решения на състави на ВКС / решение № 19/19.02.2001 г. по гр.д. № 526/2000 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 1* от 19.07.2002 г. по гр.д. № 1208/2001 г. на ВКС, ІV г.о./, както и на състави на ВС / решение № 1* от 20.05.1961 г. по гр.д. № 3256/1961 г. на ВС, І г.о., решение № 1* от 19.05.1966 г. по гр.д. № 647/1966 г. на ВС, І г.о./, по които не е изложил доводи за разрешаване на правни въпроси от въззивния съд от значение за изхода на делото в противоречие с възприетото от съставите на ВКС и ВС по същите въпроси. Следва да се посочи, че между приложените решения и обжалваното въззивно решение няма обективен идентитет относно предмет на делата, който би могъл да формира предпоставки за противоречиво произнасяне. В решение № 19/19.02.2001 г. по гр.д. № 526/2000 г. на ВКС, ІІ г.о. е прието, че с унищожаването на сделка за продажба на имот по чл.31, ал.1 ЗЗД отпадат с обратна сила правата на приобретателя и той не е собственик на имота, като в частта относно предявения отрицателен установителен иск за собственост ВКС е отменил въззивното решение и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав, т.е. в тази част касационното решение не се ползва със сила на пресъдено нещо и дадените правни разрешения не формират съдебна практика. В решение № 1* от 19.07.2002 г. по гр.д. № 1208/2001 г. на ВКС, ІV г.о. е прието, че ответниците – лица, са придобили право на собственост върху имота, предмет на ревандикация въз основа на изтекла придобивна давност. В решение № 1* от 20.05.1961 г. по гр.д. № 3256/1961 г. на ВС, І г.о. е прието, че възражението на купувача за действителност на договора за продажба на имот и че е изплатил цената по него, правено по друг спор, не прекъсва давността за иск, по чл.19, ал.3 ЗЗД, предявен от същия купувач против продавача по такъв договор. В решение № 1* от 19.05.1966 г. по гр.д. № 647/1966 г. на ВС, І г.о.е прието, че възражението на ответника по ревандикационния иск, че запазената му част е накърнена чрез завещанието, въз основа на което е предявен ревандикационния иск, следва да се разгледа в същото производство. От изложеното е видно, че между приложените решения на ВКС и ВС и обжалваното въззивно решение липсва обективен идентитет, поради което не може да се формира противоречиво произнасяне по материалноправни и процесуалноправни въпроси.
Жалбоподателят не е обосновал и установил наличие на общи и допълнителни основания за допускане на касационно обжалване и по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Основанието по посочения текст предполага обосноваване от касатора, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на това тълкуване и за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни и противоречиви, като приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – ТР на ВКС, № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГКТК, т.4. С оглед тези предпоставки страната не е изложила доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на цитираната разпоредба. Възпроизвеждането на нормативния текст на основанието не е такъв довод. Изложеното по чл.284, ал.3, т.1 ГПК за това, че „СГС се е произнесъл неправилно по материалноправен въпрос, свързан с приложението на института на погасителната давност за предявяване на материални права” освен, че третира общи оплаквания за незаконосъобразност, които не се разглеждат в производство по чл.288 ГПК, не съдържа и правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК поради това, че въпроса за разграничението между давностния срок по чл.32, ал.2 ЗЗД и погасителната давност по чл.110 и сл. ЗЗД не е формулиран от касатора във връзка с конкретни изводи във въззивното решение, които да са обусловили изхода на делото. Жалбоподателят поддържа, че липсва съдебна практика, провеждаща разграничаване между двата правни института, но не е обосновал доводи за непълнота, неяснота или противоречивост на правната уреда, а и не е въвел както вече се посочи правния въпрос в контекста на решаващите изводи на въззивния съд, за да обоснове релевантността му за изхода на делото / ТР на ВКС, № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГКТК, т. 1/.
Не са налице основания по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на ІV гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 05.02.2010 г. по гр.д. № 2824/2008 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-В състав.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: