2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 86
гр. София, 07.02. 2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети януари през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев частно гр. дело № 6494 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2, пр. 1 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Л. В. Т. срещу определение от 19.12.2012 г., постановено по частно гр. дело № 16319/2012 г. на Софийския градски съд (СГС). С него е отменено определение от 07.11.2012 г., имащо характера на отхвърлително разпореждане, постановено по гр. дело № 11629/2006 г. на Софийския районен съд (СРС), и вместо него е постановено издаването на изпълнителен лист против жалбоподателката, на основание чл. 237, б. „а” от ГПК (отм.), въз основа на влязлото в сила определение по чл. 282, ал. 2 от ГПК (отм.), инкорпорирано в решение № 78/10.05.2007 г., постановено по същото първоинстанционно дело, за заплащане ежемесечно на следните суми: в полза на Ж. В. С. – сумата 76.66 лв. и в полза на Н. В. К. – сумата 276.66 лв., представляващи обезщетения за лишаване от ползване, съответно – за 1/6 идеална част и за 4/6 идеални части от апартамент № 1, находящ се в [населено място],[жк], [улица], вх. А-4, ет. 1, ведно с принадлежностите му (подробно описани), считано от 28.11.2007 г. до окончателното приключване на делбеното производство.
Частната касационна жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд и е процесуално допустима. В нея се твърди нищожност, недопустимост и неправилност на обжалваното определение, но се излагат оплаквания и съображения единствено за неговата неправилност, както и такива, които изобщо нямат отношение към производството за издаване на изпълнителен лист, развило се по частната жалба пред въззивния съд.
Ответниците по частната касационна жалба Ж. В. С. и Н. В. К. в отговора си излагат становища и съображения за недопустимост и за неоснователност на частната касационна жалба, както и че не са налице основания за допускане на касационното обжалване по нея.
Възраженията на ответниците за процесуална недопустимост на частната касационна жалба са неоснователни.
Както е посочено и по-горе, същата е подадена срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно определение, съгласно чл. 274, ал. 3, т. 2, пр. 1 от ГПК, във вр. с чл. 244, ал. 1 от ГПК (отм.), аналогична на чл. 407, ал. 1 от ГПК, предвид и § 61 от ПЗР на ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че производство по издаване на изпълнителен лист е „друго производство”, на което въззивният съд „дава разрешение по същество”, по смисъла на чл. 274, ал. 3, т. 2, пр. 1 от ГПК, особено в хипотеза като настоящата, при която въззивният съд отменя отхвърлителното първоинстанционно разпореждане и за първи път постановява издаването на изпълнителен лист (която е аналогична на хипотезата по чл. 396, ал. 2, изр. 3 от ГПК) и при която лицето, срещу което е издаден изпълнителния лист, може да упражни правото си на жалба единствено чрез подаването на частна касационна такава. Погрешното посочване в случая от въззивния съд, че определението му е окончателно, е без значение, тъй като окончателната преценка за процесуалната допустимост на частната касационна жалба и на производството по нея е в правомощията на касационната съдебна инстанция.
Частната касационна жалба е подадена на 18.07.2013 г. – в рамките на преклузивния двуседмичен срок по чл. 407, ал. 1, пр. 2 от ГПК, тъй като поканата за доброволно изпълнение до жалбоподателката е изпратена на 11.07.2013 г. (лист 35 от частно гр. дело № 6493/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, приложено към настоящото), респ. – поканата очевидно е получена след тази дата, считано от която, жалбата й е в срок.
Жалбоподателката е отстранила своевременно и нередовностите на частната касационна жалба, като в изпълнение на указанията на съда, дадени й с разпорежданията от 28.10.2013 г. и от 10.01.2104 г., с молби с вх. №№ 10757/18.11.2013 г. и 898/29.01.2014 г., от нейна страна са представени, съответно – писмено изложение на основанията й за допускане на касационното обжалване, както и – същото изложение и самата частна касационна жалба, приподписани от адвокат Я. В., с приложено пълномощно за приподписването, с което са изпълнени изискванията за редовност и за процесуална допустимост на частната касационна жалба по чл. 284, ал. 2 и ал. 3, т. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. Въпросите, дали обективно са налице общи и допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, съобразно посоченото в изложението на жалбоподателката, са въпроси, не относно процесуалната допустимост на частната й касационна жалба, а – именно относно допускането на касационното обжалване по нея.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основания за допускане на касационното обжалване на въззивното определение.
За да постанови с него издаването на изпълнителния лист срещу жалбоподателката, въззивният съд е приел, че определението по чл. 282, ал. 2 от ГПК (отм.) (което е инкорпорирано в решението с № 78/10.05.2007 г., с което е извършена съдебната делба между страните) е влязло в сила на 28.11.2007 г., като в тази връзка са изложени подробни мотиви.
В изложението на жалбоподателката, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното определение, са изведени и формулирани следните три процесуалноправни въпроса: 1) от кога се дължи обезщетение за ползване на имот, предмет на съдебна делба – от влизане в сила на решението (определението) по чл. 282, ал. 2 от ГПК (отм.) или от влизане във владение на съделителя, на когото се предоставя имотът за ползване; 2) допустимо ли е да се издава изпълнителен лист по чл. 282, ал. 2 от ГПК (отм.), когато решението за допускане на съдебната делба и определението по чл. 282, ал. 2 от ГПК (отм.), като неразделна част от това решение, не са влезли в сила, докато е висящо производство по обжалването им; и 3) допустимо ли е решаващият ІІ-Б въззивен състав на СГС, който не е разглеждал като въззивен състав частната жалба на Ж. В. С. и Н. В. К. срещу определението от 07.11.2012 г. по гр. дело № 11629/2006 г. на СРС, да издаде изпълнителния лист.
Последният изведен от жалбоподателката процесуалноправен въпрос (третия по ред в изложението й) е без никакво значение за изхода на частното производство по делото, като той е без никакво значение и за процесуалната допустимост на обжалваното въззивно определение и на издадения съгласно него изпълнителен лист, в каквато насока навежда формулировката на този процесуалноправен въпрос. Това е така, защото обжалваното въззивно определение от 19.12.2012 г., с което е разгледана частната жалба с вх. № 1042925/15.11.2012 г. на Ж. В. С. и Н. В. К. (и по нея е отменено първоинстанционното определение от 07.11.2012 г., имащо характера на отхвърлително разпореждане, като вместо него е постановено издаването на изпълнителния лист срещу жалбоподателката) е постановено от ІV-Б въззивен състав на СГС, като именно председателят на същия този ІV-Б въззивен е подписал и издал и изпълнителния лист от 03.01.2013 г. (лист 36 от частно гр. дело № 6493/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, приложено към настоящото). Изпълнителният лист не е издаван от ІІ-Б въззивен състав (т.е. от друг състав) на СГС, каквато е постановката на този процесуалноправен въпрос на жалбоподателката. Поради това, този процесуалноправен въпрос не представлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане касационното обжалване на въззивното определение, тъй като нито е стоял за разрешаване пред въззивния съд, нито е разрешен от него при постановяването на обжалваното въззивно определение, нито (както беше посочено) е от значение за изхода на делото (в този смисъл са и т. 1 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Първият изведен от жалбоподателката процесуалноправен въпрос, също не представлява в случая общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане касационното обжалване на въззивното определение. Това е така, защото и този процесуалноправен въпрос не е стоял за разрешаване и не е разрешен от въззивния съд с обжалваното определение, а е изрично разрешен в случая със самото определение по чл. 282, ал. 2 от ГПК (отм.), инкорпорирано в първоинстанционното решение № 78/10.05.2007 г., а именно – с него изрично е постановено, че обезщетението се дължи, „считано от влизане в сила на съдебния акт по чл. 282, ал. 2 от ГПК”, т.е. – от влизане в сила на самото определение по чл. 282, ал. 2 от ГПК (отм.). С обжалваното въззивно определение от 19.12.2012 г. СГС е извършвал единствено преценка, дали това първоинстанционно определение по чл. 282, ал. 2 от ГПК (отм.) е влязло в сила, за да издаде изпълнителния лист въз основа на него.
Не е разрешавана от въззивния съд с обжалваното определение и без никакво значение за изхода на делото е и първата част от втория изведен от жалбоподателката процесуалноправен въпрос – относно „допустимостта” на издаването на изпълнителен лист по чл. 282, ал. 2 от ГПК (отм.), когато решението за допускането на съдебната делба, респ. – решението за извършването на съдебната делба (доколкото в случая определението по чл. 282, ал. 2 от ГПК (отм.) е инкорпорирано в последното) не е влязло в сила.
Единствено втората част от този втори процесуалноправен въпрос, уточнена и конкретизирана от съда (съгласно изр. 3 на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), а именно: „може ли е да се издава изпълнителен лист по чл. 282, ал. 2 от ГПК (отм.), когато определението по чл. 282, ал. 2 от ГПК (отм.) не е влязло в сила, докато е висящо производство по обжалването му”, в случая представлява общо основание по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното определение. Въпреки формулировката от страна на жалбоподателката („допустимо ли е”…), този процесуалноправен въпрос също не би могъл да касае процесуалната допустимост на обжалваното въззивно определение, тъй като извършената преценка от СГС дали определението по чл. 282, ал. 2 от ГПК (отм.) е влязло в сила, е свързана, не с процесуалните предпоставки по допустимостта, а е относно въпрос по съществото на производството за издаването на изпълнителен лист. Поради това, по този процесуалноправен въпрос, който няма значение за валидността или процесуалната допустимост на обжалваното въззивно определение, касационното обжалване не би могло да се допусне, без да е налице наведено от жалбоподателката някое от допълнителните основания по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК.
В изложението си жалбоподателката поддържа, че този процесуалноправен въпрос е разрешен по различен начин (противоречиво) с обжалваното въззивно определение от 19.12.2012 г. и с обжалваното пред въззивния съд, първоинстанционно определение от 07.11.2012 г. (имащо характера на разпореждане). Съгласно т. 3 и изричните разяснения в мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, обаче, тези два съдебни акта, постановени в рамките едно и също инстанционно производство (в случая – такова по издаване на изпълнителен лист) не са годни да формират противоречива съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, тъй като не са влезли в сила.
Жалбоподателката не е навела в изложението към жалбата си друго допълнително основание по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, включително и с последния абзац на изложението си, където сочи, че въззивният съд се произнесъл по трите изведени от нея процесуалноправни въпроса „в противоречие със закона”. Последната формулировка не може да бъде подведена под никоя от хипотезите: „решен в противоречие с практиката на ВКС” (т. 1), „решаван противоречиво от съдилищата” (т. 2) или „от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото” (т. 3), визирани като допълнителни основания, спрямо общото такова за допускане на касационното обжалване в чл. 280, ал. 1 от ГПК. Тази формулировка в изложението на жалбоподателката – „в противоречие със закона”, представлява касационно оплакване (основание за касационно обжалване) по чл. 281, т. 3 от ГПК, по което касационната съдебна инстанция не би могла да се произнесе в рамките на частното касационно производство, без обективно да са налице общо и допълнително основания по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване.
В заключение, – касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като в случая не са налице именно такива основания за това по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на определението от 19.12.2012 г., постановено по частно гр. дело № 16319/2012 г. на Софийския градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
Делото да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение на Върховният касационен съд за преценка относно по-нататъшното администриране на подадените от Л. В. Т. и О. Г. Т., молби с вх. №№ 1026683/08.07.2013 г. и 1029101/22.07.2013 г. – от първата и с вх. № 1029100/22.07.2013 г. – от втория, за отмяна на влезли в сила решения (които молби са пришити по приложеното към настоящото дело, частно гр. дело № 6493/2013 г. по описа на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение).
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.