О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 862
София, 15.07.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети юни две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 3494/2013год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби против въззивно решение №9 от 16.01.2013г. на Варненски апелативен съд, постановено по гр.д.№600/2012г. , с което е потвърдено решение №277 от 16.07.2012г. на ОС Добрич, постановено по гр.д.№134/2011г. С последното е РАЗВАЛЕН сключения между Република България, представлявана от Е. И. Х., в качеството му на Областен управител на област Д., и Й. Г. Й., в качеството му на Директор на дирекция „АПОФУС”, като продавач, и ответника К. Н. К., по време на брака му с И. С. И., от друга страна като купувач, договор № 430/20.08.2008г. за покупко – продажба на недвижими имоти – земя с площ от 901 кв. м., представляваща поземлен имот с идентификатор 72624.308.107 по кад. карта на [населено място], ведно с построените в същия сгради с идентификатори: № 72624.308.107.1, сграда със застроена площ от 43 кв. м.; № 72624.308.107.2 ; и сграда със застроена площ от 106 кв. м.; сграда № 72624.308.107.3 със застроена площ от 2 кв. м., вписан в СлВп [населено място] под акт № 122, т. XXVII, вх. peг. № 12170/26.08.2008 г.; ПРИЗНАТО Е ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между Република България, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройство, чрез пълномощника си Областен управител на област с административен център [населено място], и К. Н. К., че Република България притежава право на собственост върху 1/2 идеална част от недвижим имот, представляващ земя с площ от 901 кв. м., представляваща поземлен имот с идентификатор 72624.308.107 по кад. карта на [населено място], ведно с построените в същия сгради с идентификатори: 72624.308.107.1 със застроена площ от 43 кв. м., 72624.308.107.2 – със застроена площ от 106 кв. м. и 72624.308.107.3 със застроена площ от 2 кв. м., и е ОСЪДЕН К. Н. К. да предаде на ищеца владението описания недвижим имот.; ОТХВЪРЛЕН е искът на Република България, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройство, против Р. Н. Я. и А. С. Я., и двамата от [населено място], за признаване на установено в отношенията между страните, че Република България притежава право на собственост върху 1/2 идеална част от недвижим имот, представляващ земя с площ от 901 кв. м., представляваща поземлен имот с идентификатор 72624.308.107 по кадастрална карта на [населено място], ведно с построените в същия сгради с идентификатори: 72624.308.107.1 със застроена площ от 43 кв. м., 72624.308.107.2 – със застроена площ от 106кв. м. и 72624.308.107.3 със застроена площ от 2 кв. м. и за осъждане на същите ФЛ да предадат владението върху имота; ОСЪДЕН е К. Н. К., да заплати на Република България, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройство, сума в размер на 5 112.47лв. /пет хиляди сто и дванадесет лева и четиридесет и седем стотинки/, представляваща съдебно – деловодни разноски. Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на ищеца – Министерство на отбраната на РБ.
Касационна жалба против това въззивно решение в частта, с която се потвърждава първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният против Р. Н. Я. и А. С. Я. ревандикационен иск, е подадена от Държавата. Поддържа се оплакване за неправилност и необоснованост на решението като се твърди от касатора, че от 18.01.2011г. има постановено определение, с което е наложена обезпечителна мярка възбрана върху процесния недвижим имот, въз основа на което е издадена на 20.01.2011г. обезпечителна заповед; че възбраната е вписана на 02.02.2011г., а продажбата е от дата 28.03.2011г., поради което това разпореждане е недействително спрямо Държавата на основание чл.451 и чл.452 ГПК. Искането е за отмяна на решението в атакуваната част и уважаване на претенцията.
В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по обуславящи изхода на спора въпроси, които се разрешават противоречиво от съдилищата – чл.280 т.2 ГПК, а именно : Налице ли е конкуренция между вписване на възбрана като обезпечителна мярка за обезпечение на бъдещ иск и последващо вписване на искова молба, с която се заявява претенция по чл.87 ал.3 ЗЗД и коя мярка е приоритетна и какви са правните последици от разпореждане на длъжника с възбранен имот. За да обоснове наличие на основанието по чл.280 т.2 ГПК касаторът сочи наличие на противоречие на разрешението на първия въпрос, дадено от въззивния съд, с това, дадено в Решение на СГС от 10.04.2012г. по ч.гр.д.№16488 от 2011г. в което е прието, че извършените от длъжника след вписване на възбраната разпореждания с имота са относително недействителни спрямо взискателя, както и наличие на противоречие на разрешението, дадено от въззивния съд по втория въпрос, с разрешението, дадено в решение №501 от 13.04.2001г. по гр.д.№1652/2000г. на ВКС, ІV ГО. Касаторът поддържа и наличие на основанието по чл.280 т.3 във връзка с въпроса: какво е правното естество на възбраната, наложена със съдебен акт, и има ли възможност лицето да се разпорежда с възбранения имот. Счита, че по този въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото, липсва практика.
Ответниците по тази касационна жалба Р. Н. Я. и А. С. Я. вземат становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба.Претендират присъждането на сторените в производството разноски.
Ответникът К. Н. К. също взема становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждането на сторените в производството разноски.
Ответницата И. К. не взема становище по жалбата.
Касационна жалба против решението на въззивния съд в същата му част, посочена по-горе, е подадена и от третото лице – помагач на ищеца – Министерство на отбраната на РБ, с оплакване за неправилност и незаконосъобразност поради допуснати процесуални нарушения и нарушения на материалния закон.
В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по обуславящия изхода на спора въпрос, който е от значение за точното приложение на закона и развитие на правото – чл.280 т.3 ГПК, “за приложение нормата на чл.88 ал.2 ЗЗД в случаите, когато има доказателства за приложение на нормата на чл.26 ЗЗД”. Наличието на основанието е обосновано с оплакването, че въззивният съд неправилно е приложил нормата на чл.88 ал.2 ЗЗД вместо да констатира, че договорът за продажба, с който К. К. и И. К. са продали имота на Р. Н. Я. и А. С. Я. е нищожен поради заобикаляне на закона, тъй като след като не е платена цената, то продавачите са знаели, че не са станали собственици и продават чужд имот, за да избегнат връщането му.
Ответниците по тази касационна жалба Р. Н. Я. и А. С. Я. вземат становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендират присъждането на сторените в производството разноски.
Ответниците К. Н. К. и И. К. не вземат становище по тази жалба.
Касационна жалба – основна и уточняваща, против въззивното решение в останалата му част е подадена от К. Н. К. с оплакване за недопустимост на решението поради това, че ищецът не е установил в процеса правото си на собственост по отношение на спорния недвижим имот. Поддържа се и оплакване за неправилност и необоснованост на решението. Искането е за отмяната му и отхвърляне на исковете.
В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличие на основанията по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК по няколко обуславящи спорен него изхода на спора въпроси. Първият поставен от касатора въпрос е : когато ищецът твърди, че имотът е частна държавна собственост /АЧДС/ и се легитимира с Акт за частна държавна собственост, а процедурата по провеждане на търга с предмет същия имот е осъществена от Министерство на отбраната и след като представеният АЧДС е оспорен, следва ли ищецът да докаже правото си на собственост. Наличието на поддържаните основания е обосновано с оплакването, че непопълването на делото с достатъчно доказателства и необсъждането на всички доводи на страните са процесуални нарушения, допуснати от съда, които са довели до формиране на неправилни изводи досежно принадлежността на правото на собственост. Сочи се и противоречие на въззивното решение с решение на ВКС, ІV ГО, постановено по гр.д.№ 1649/2010г., в което е прието, че съдът следва в мотивите на решението си да обсъди всички събрани доказателства и доводи на страните. Касаторът поставя и въпросите : обвързан ли купувачът по сделката от вътрешните съглашения между продава и трето лице-банка, поела задълженията да приеме средствата по сделката; каква е отговорността на третото лице – банката; промяна в сметката на продавача, несвоевременно съобщена на купувача, води ли до извода, че купувачът е неизправна страна; когато купувачът е превел цената по посочената в договора сметка преди да бъде уведомен за промяната на последната, не следва ли продавачът да предложи анекс за изменение на договора в частта, касаеща плащането на цената; при данни, че цената е платена съобразно уговореното в договора, и при липсата на други договорки между страните, налице ли е неизпълнение на договора от страна на купувача; следва ли при липса на безспорни доказателства съдът да приеме за установено, че имотът е предаден във владение на купувача. Според касатора така поставените въпроси са от значение за изхода на спора и във връзка с тях е налице противоречие между въззивното решение и решение на ВКС по т.д.№411/2010г., третиращо въпроса за отговорността на застрахователя по застраховка “Гражданска отговорност”, решение на ВКС по т.д.№839/2010г. касаещо приложение нормите на чл.75 ЗЗД и чл.426-429 ТЗ/ отм./. Липсва обосновка в какво се състои противоречието, както и защо касаторът смята, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответниците по тази касационна жалба не вземат становище.
За да се произнесе по жалбите, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, съобрази следното:
По иска с правно основание чл. 87, ал.3 ЗЗД въззивният съд е приел, че за разваляне на договора следва да се докаже в процеса неговата действителност, изправността на ищеца като продавач по договора, валидно възникнало задължение за ответника – купувач, което не е изпълнено. В случай, че твърди точно изпълнение, ответникът по иска носи тежестта за доказване на този факт. Такова твърдение в настоящия процес дори не е въведено. По отношение на характера на договора по чл. 58, ал.1 ППЗДС, съдът е приел, че същият е със смесен фактически състав, има и административно-правни елементи, но договорът е бил сключен по надлежния ред, при привидното наличие на изискванията на закона за това. Обосновал е извод, че е налице действителен договор, който от момента на сключването му прехвърля и правото на собственост върху спорния имот /чл. 58, ал.2 ППЗДС/; че по договора Държавата е изправна страна; че задължението за заплащане на цената, възникнало за купувача, не е изпълнено. В подкрепа на тези изводи е приел, че посоченото в договор № 430/ 20.08.2008г. обстоятелство, че купувачът К. К. е платил изцяло цената на имота в размер на 201 007 лв., е опровергано от доказателствата по делото и неплащането е безспорен за страните факт. Счел е, че отговорност за неплащането на цената на купувача може да се вмени от момента, в който е бил уведомен по коя сметка следва да изпълни задължението си след връщане на първоначално заплатената сума: с писмо от 25. 03. 2010г., връчено лично на ответника К. на 30. 03. 2010г., от Областния управител на област Д., съдържащо и срок за изпълнение на купувача, изтичащ на 07. 04. 2010 г. посочил е също, че към момента на сключване на сделката купувачът К. е бил в граждански брак с И. К., сега И., явяваща се задължителен и необходим другар в процеса, за която също са възникнали права и задължения по атакувания договор. Съобразно изложеното е обосновал извод, че са налице предпоставките за разваляне на процесния договор, поради което и искът по чл. 87, ал.3 ЗЗД следва да бъде уважен по отношение на посочените двама ответници, понастоящем бивши съпрузи.
По исковете с правно основание чл. 108 ЗС въззивният съд е приел, че няма спор по отношение на правото на собственост на Държавата върху процесния имот преди атакуваната продажба в полза на г-н К., както и, че това право се установява и от представените по делото писмени доказателства. След разваляне на договора за покупко-продажба, правото на собственост по отношение на имота би следвало да бъде върнато в патримониума на Държавата. Посочил е също, че след сключване на договора за продажба и преди вписване на исковата молба по настоящото производство, К. са продали на съпрузите Я. 1/2ид.ч. от процесния имот. Тази сделка е действителна, не е атакувана по реда на чл. 135 ЗЗД, и следва да бъде зачетена, като валидно прехвърлила права в полза на Я. – чл. 88 ал. 2 от ЗЗД. След като придобитото от Я. право на собственост върху 1/ 2 ид. част от спорния имот е противопоставимо на Държавата, като придобито преди вписване на исковата молба, съответно осъществяваното от тях владение върху имота се основава на собствеността им, то ревандикационната претенция срещу тях следва да бъде отхвърлена. По отношение на останалата част от имота съдът е посочил, че по делото е безспорно установено, че същата е била предадена във владение на г-н К., като тази част му е била възложена в изключителна собственост по силата на решение № 86/ 09. 05. 2011г. по гр. д. № 1985/ 2011г. по описа на PC – [населено място], както и че събраните в процеса писмени доказателства установяват, че владението върху целия имот е било предадено след сключване на договора в полза на купувача К.. Поради разваляне на договора, владението на ответника върху 1/2 ид. част от имота е лишено от правно основание, поради което искът за тази част следва да бъде уважен по отношение на К..
ПО КАСАЦИОННАТА ЖАЛБА НА ДЪРЖАВАТА:
Касационната жалба е процесуално допустима, а по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд намира, че не са налице основанията по чл.280, ал.1 ГПК по следните съображения:
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в приложението на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая така формулираните от касатора въпроси не са обуславящи решаващите изводи на съда, такива въпроси не са били разглеждани от съда при постановяване на съдебния акт. В хода на производството и пред двете инстанции по същество не са правени доводи и не са ангажирани доказателства за това да е провеждано обезпечително производство преди предявяване на исковете и как е приключило същото. Доводи в тази насока се излагат за първи път в касационната жалба, като същите са и неподкрепени с доказателства. Предвид изложеното не е налице общата предпоставка за допустимост на касационното обжалване като в този случай не се дължи произнасяне по въпроса за наличието на специфичните такива, поддържани от касатора. Изложеното е достатъчно, за да обоснове извод, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на въззивното решение по касационната жалба на Държавата.
ПО КАСАЦИОННАТА ЖАЛБА НА МИНИСТЕРСТВО НА ОТБРАНАТА:
Касационната жалба е процесуално допустима, а по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд намира, че не са налице основанията по чл.280, ал.1 ГПК по следните съображения:
Поставеният от касатора въпрос “за приложение нормата на чл.88 ал.2 ЗЗД в случаите, когато има доказателства за приложение на нормата на чл.26 ЗЗД” не е правен въпрос по смисъла на чл.280 ГПК и не покрива изискването за наличие на общата предпоставка за допустимост на касационното обжалване. Такъв въпрос не е бил разискван от въззивния съд. Отделно от това същият не е обуславящ крайните му решаващи изводи. Не на последно място касаторът не е обосновал и защо смята, че произнасянето на касационния съд по този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото. Обстоятелството, че на касатора не е известна практика във връзка с приложението на цитираните норми не е от естество да обоснове извод за наличие на това основание . Следва да се има предвид, че по въпросите свързани с приложение нормата на чл.88 ал.2 ЗЗД, чл.26 от ЗЗД , кога е налице заобикаляне на закона , както и във връзка с правното разрешение, че продажбата на чужд имот не е нищожна, има богата и непротиворечива практика, в това число и задължителна за съдилищата, с която въззивното решение /доколкото има позоваване на нормата на чл.88 ал.2 ЗЗД/ е изцяло съобразена.
Изложеното обосновава извод, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по подадената от третото лице помагач касационна жалба.
ПО КАСАЦИОННАТА ЖАЛБА НА К. Н. К.:
Касационната жалба е процесуално допустима, а по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд намира, че не са налице основанията по чл.280, ал.1 ГПК по следните съображения:
Съгласно ТР № 1/2009г. от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГКТК, т. 1 при вероятна процесуална недопустимост на въззивното решение, касационният съд следва да прецени, налице ли е основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди, че въззивното решение е недопустимо, тъй като че ищецът не е установил в процеса правото си на собственост по отношение на спорния недвижим имот. Твърдението е необосновано. Държавата, която твърди, че е носител на субективното материално право, чиято защита търси с предявяването на иска, е материалноправно и процесуалноправно легитимиран ищец в производството. Правният й интерес се извежда от твърдението, че е носител на това право и че същото това право се оспорва от ответника. Поради това предявеният иск е допустим. Дали и доколко е установила твърденията си, в това число и че е носител на право е въпрос , относим към правилността на решението, но не и към допустимостта. Предвид изложеното, че решението е недопустимо на релевираното от касатора основание е необосновано и неоснователно, респективно не е налице основание за допускане на касационно обжалване поради вероятна процесуална недопустимост на съдебния акт. С оглед на изложеното следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване във връзка този въпрос.
Уредбата на касационното обжалване като селективно, а не задължително, възлага на страната – касатор, изискването да мотивира интереса от допускане на касационното обжалване. Това е ново изискване за страната, която не е доволна от получения резултат с въззивния съдебен акт. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл.281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно. В случая подадената касационна жалба не съдържа такова изложение, а само формално позоваване на нормата на чл.280 ГПК.
Изложението не съдържа изобщо формулирани правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и не отговаря на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Съдържанието му представлява неуспешен опит за формулиране на въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като формулировката е бланкетна и преповтаря по същество касационните основания, визирани в жалбата и относими към преценката за обоснованост и правилност на решението, която е извън обхвата на производството по чл.288 ГПК. Посочените в изложението “въпроси” представляват по своята същност доводи за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение, които са относими към касационните основания по чл.281,т.3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Недопустимо е съдът сам да извлича въпросите, които касаторът евентуално би имал предвид. Извличането на въпросите от съда би довело до нарушение на принципа за диспозитивното начало/чл.6 ГПК/. Липсата на яснота, точност и категоричност при формулиране на въпрос /материалноправен или процесуалноправен/ води до необсъждане на въпроса за наличие на хипотезите по точки 1-3 от чл.280 ал.1 ГПК.
За пълнота на изложението следва да се посочи следното: В представеното изложение, не само не е формулиран материално правен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото, но не е извършено и позоваване на задължителната практика на Върховния касационен съд по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, на която да противоречи разрешението на процесуалноправни или материалноправни въпроси, дадено с обжалваното решение. Не е извършено и позоваване и на влезли в сила съдебни актове на съдилищата по граждански дела, в т. ч. и на съдебни актове на състави на гражданската колегия на ВКС, в които да са разрешавани противоречиво такива въпроси при разглеждането на аналогични казуси /чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/, няма и обосновка в какво се състои твърдяното противоречие между въззивното решение и правните разрешения, дадени в приложените към изложението съдебни актове. В тази връзка приложените към това изложение съдебни актове са неотносими , касаят съвсем различна фактическа обстановка и не могат да обосноват извод за противоречиво разрешаване на въпроси, в твърдения от касатора смисъл. Касаторът не е обосновал и тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия. Касаторът не е обосновал такива предпоставки, а и те не са налице в случая.
В обобщение не са налице основанията по чл.280, ал.1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение.
Съобразно изложеното атакуваното решение не следва да се допуска до касационна проверка. Предвид изхода разноските следва да се понесат от страните така, както са сторени в производството.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №9 от 16.01.2013г. на Варненски апелативен съд, постановено по гр.д.№600/2012г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: