О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 862
гр. София, 25.08.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на единадесети юни две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр.дело N 2479/2015 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на К. Х. А. и [фирма], [населено място] срещу решение № 19 от 06.01.2015 г. по гр. дело № 2778/2014 г. на Софийски апелативен съд, гражданска колегия, четвърти състав.
Ответникът – [фирма], [населено място] в отговора по чл. 287, ал. 1 ГПК подържа, че липсват основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.
Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК поради следните съображения:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което състав на Софийски апелативен съд /САС/ е потвърдил решение от 28.02.2014 г. по т. дело № 1291/2011 г. на Софийски градски съд /СГС/, търговско отделение, 8 състав, с което първостепенният съд е уважил иск, предявен от [фирма], [населено място] против [фирма], [населено място] и К. Х. А. по чл. 135 ЗЗД, като е обявил за недействителен по отношение на ищеца договор за покупко – продажба на недвижим имот, сключен на 17.06.2008 г. с нотариален акт № 95, том VІ, рег. № 22494, дело № 976/2008 г. на нотариус И. Д. и присъдил разноски в полза на ищеца в размер на сумата 15225.04 лв. и е присъдил разноски в полза на въззиваемия в размер на сумата 5867.70 лв. За да постанови този резултат САС е приел, че са осъществени елементите от фактическия състав на чл. 135, ал. 1 ЗЗД. Решаващият състав е приел, че към датата на сключване на атакуваната сделка, оформена с нотариален акт № 95, том VІ, рег. № 22494, дело № 976/2008 г. на нотариус И. Д. – 17.06.2008 г. дружеството – ищец е имало качеството на кредитор. Изводът е обоснован с подписването на предварителния договор от 19.12.2007 г. между [фирма], [населено място] и [фирма] и възникналите облигационни отношения, по силата на които за всеки един от съконтрахентите са се породи както права, така и задължения, всеки един от тях е придобил качеството и на кредитор, и на длъжник спрямо другия. Освен това съдът е направил извод за това, че конкретното вземане за връщане на платената цена, дължимо след разваляне на предварителния договор поради отпаднало основание, е възникнало към момента, в който продавачът е направил изявление за разваляне на предварителния договор – 09.05.2008 г. Посочено е в мотивите на въззивното решение, че от този момент управителят на [фирма] е съзнавал, че дружеството дължи на ищеца връщане на авансово платени суми /дори и след задържане на задатъка / по силата на самия предварителен договор и на основание чл. 88, ал. 1 ЗЗД и този момент според съда предхожда датата на сключване на процесната сделка. Съдът е приел, че сделката е увреждаща за кредитора, тъй като удовлетворяването на последния е станало невъзможно по реда на принудителното изпълнение поради липса на налично имущество, а въпросът за имущественото състояние на длъжника към момента на сключване на процесната продажба решаващият състав е намерил, че не следва да се обсъжда, тъй като преценка по този въпрос следва да се прави в хипотезата на чл. 135, ал. 3 ЗЗД, а не в случаите, когато искът е с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД. Съставът на САС е посочил, че длъжникът е търговец и продажбата на построени от него недвижими имоти, като част от предмета му не дейност не може да обоснове, че с продажбата на процесния имот не е налице намаляване на имуществото предвид обстоятелството, че до датата на продажбата апартаментът е бил собственост на [фирма] и ако същият не е бил продаден, кредиторът би могъл да събере вземането си чрез насочване на принудителното изпълнение върху него. САС е определил превеждането на сумата 60000 евро през 2007 г. от ответницата К. А. и нейното осчетоводяване като продажна цена за ирелевантно с аргумента, че ако длъжникът продаде недвижим имот, той няма да намали своето имущество, но ако сумата получена като продажна цена не е налице се затруднява удовлетворяването на кредитора. В мотивите е констатирано, че [фирма] след покана да върне на ищеца 38220 евро, разлика между платена от купувача сума – 57330 евро и уговорен между страните задатък – 19110 евро на посочената в поканата дата – 14.08.2008 г. не е изразило съгласие за плащане. САС е направил извод, че презумпцията, въведена с чл. 135, ал. 2 ЗЗД не е опровергана с оглед на обстоятелствата, че ответницата К. А. е била съдружник в [фирма], както към датата на сключване на предварителния договор – 19.12.2007 г., така и към датата на продажбата – 18.06.2008 г., а освен това тя е майка на управителя на дружеството продавач и нейното знание се предполага до доказване на противното.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен следният въпрос : „Кой е моментът на възникване на вземане, възникнало в следствие на едностранно разваляне на двустранен договор?”. По този въпрос касаторите поддържат твърдения за наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се позовават на решение № 178 от 12.11.2010 г. по т. дело № 60/2010 г. на състав на ВКС, ІІ т. о.
С цитирания въпрос касаторите не релевират общо основание и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросът е фактически, тъй като произтича от установяването на факти, които могат да бъдат различни с оглед конкретните особености на случая, формиращи съответни хипотези на разваляне на двустранен договор. Същият въпрос не е формулиран с оглед решаващите изводи във въззивното решение, обвързващи възникването на вземането с правните действия на продавача по предварителния договор, насочени към разваляне на сделката. Само правни въпроси, по които въззивният съд се е произнесъл формират общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК съгласно разясненията в т.1 от ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, а цитирания по – горе въпрос няма тази характеристика. Освен това жалбоподателите се позовават на касационно решение, в което не е разгледан въведения от тях въпрос. В касационното решение е обсъден следният въпрос – „възможно ли е договорът да бъде развален с връчване на препис от исковата молба на ответника”. Този въпрос не е обсъждан във въззивното решение. Следователно липсва идентичност на въпросите, по които се е произнесъл въззивния съд и ВКС, поради което не е налице и допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
В приложението се твърди, че по отношение на въззивното решение е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Касаторите считат, че още пред първата инстанция в решението на СГС е поставен въпросът – „имал ли е към датата на изповядване на сделката, чиято недействителност се претендира ищеца качеството на кредитор по отношение на първи ответник” и поддържат, че в редица съдебни решения съдилищата се били произнесли относно момента на настъпване на последиците при разваляне на двустранен договор с едностранно волеизявление, като в практиката, формирана с цитираните решения според жалбоподателите се правило разграничение между момента на отправяне на волеизявлението за разваляне на договора и момента на настъпване на последиците от това волеизявление. Според касаторите въззивният съд приел за дата на възникване на вземането датата на направеното изявление за разваляне, без да изследва дата на евентуалното му получаване. Касаторите не са обосновали приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК със съдебните актове, на които се позовават – решение по т. дело № 384/2013 г. на Окръжен съд – Варна, решение по гр. дело № 15267/2012 г. на СГС, решение по гр. дело № 424/2012 г. на СГС, решение по гр. дело № 2932/2012 г. на САС, решение по гр. дело № 424/2014 г. на Окръжен съд – Благоевград. Съгласно разясненията в т. 3 от посоченото по – горе ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК в случаите, когато касаторът не е представил влезли в сила съдебни актове, с които се формира съдебна практика по смисъла на нормата. Настоящият случай е такъв. Цитираните решения, на които се позовават жалбоподателите не съдържат данни за влизането им в сила. Поради това със същите не е релевирано основание по чл. 280, ал.1, т. 2 ГПК. Неправилно касаторите са мотивирали въпроса си с доводи по чл. 281, т. 3 ГПК за допуснати от САС нарушения на закона при формиране на извода за датата на възникване на вземането. Доводите по чл. 281, т. 3 ГПК не са относими към производството по чл. 288 ГПК, тъй като се разглеждат в друго производство – по чл. 290 ГПК и за това с въвеждането им не се релевират основания за допускане на касационен контрол. Освен това самият въпрос е фактически, тъй като засяга установеност на факти, а не на правни разрешения и в този смисъл не формира общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Предвид изложеното следва да се приеме, че и с този въпрос касаторите не са обосновали основания по чл. 280, ал.1, т. 2 ГПК.
В приложението се твърди, че са налице и предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Това твърдение се поддържа с довода, че „още първоинстанционният съд е очертал спорните обстоятелства между страните по предявения иск с правно основание чл. 135 ЗЗД, а именно: „1. имал ли е ищецът качеството на кредитор по отношение на ответника към момента на осъществяване на сделката, която е атакувана и 2. с извършената сделка ответникът увредил ли е ищеца, намалявайки възможността на последния да се удовлетвори от имуществото му.”. Първият въпрос, както се вижда от съдържанието му възпроизвежда въпроса, въведен в приложението по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, разгледано по – горе. Освен изложеното в настоящите мотиви по този въпрос е необходимо да се посочи, че общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се релевира с две различни по естеството си допълнителни основания – чл. 280, ал. 1, т. 2 и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като тези основания се характерезират с различни фактически състави. Както вече се посочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не е налице предвид горните мотиви. В приложението липсва мотивирано изложение и на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поради това не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване по този въпрос. Следващият въпрос номериран с „2.” – „с извършената сделка ответникът увредил ли е ищеца, намалявайки възможността на последния да се удовлетвори от имуществото му.” по съдържание съвпада с въпроса – „Налице ли е увреждане на кредиторите при възмездно разпореждане с недвижим имот от дружество, с предмет на дейност „инвестиции в строителни обекти и тяхната продажба”, при реално постъпила по сметката на дружеството и редовно осчетоводена продажна цена?”. И по двата въпроса касаторите не са обосновали предпоставки за допускане на касационно обжалване. Доводите им по същите въпроси са свързани с тълкуване на разпоредбата на чл. 135 ЗЗД във връзка с което жалбоподателите излага становището си за смисъла на нормата, която според тях „не следва да се тълкува разширително, особено в случаите, когато отношенията са между търговци, чиято дейност предполага много на брой разпоредителни сделки”. Приложението и по отношение на тези въпроси не е мотивирано с обосноваване на допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или съдебна практика, която не е актуална с оглед промяна на законодателството, а при твърдение за липса на съдебна практика с посочване и обосноваване на непълнота, неяснота или противоречие на конкретни разпоредби, за да се създаде съдебна практика по приложението им /в тази връзка жалбоподателите не са съобразили разрешенията в т. 4 от ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС/. Ето защо следва да се приеме, че и с цитираните въпроси касаторите не са релевирали основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Предвид изложеното следва да се приеме, че касаторите не са обосновали наличието на предпоставки за допускане на касационен контрол, което има за последица недопускането на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото касаторите трябва да заплатят на ответника по касация разноски за касационното производство, които са своевременно поискани и уточнени със списък по чл. 80 ГПК. От договора за правно обслужване и представената разписка към договора се установява, че техния размер е 5867.49 лв. и в този размер следва да бъдат присъдени.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 19 от 06.01.2015 г. по гр. дело № 2778/2014 г. на Софийски апелативен съд, гражданска колегия, четвърти състав.
ОСЪЖДА К. Х. А. и [фирма], [населено място] да заплатят на [фирма], [населено място] разноски за касационното производство в размер на сумата 5867.49 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: