7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 864
София,30.12.2013 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на четвърти декември две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 1945/2013 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Ц. К. от [населено място] срещу решение № 1793 от 07.11.2012 г. по т. д. № 736/2012 г. на Софийски апелативен съд, с което, след отмяна на решение № 762 от 12.07.2011 г. по т. д. № 2031/2009 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-8 състав, е отхвърлен предявеният от касаторката срещу [фирма], [населено място] частичен иск за сумата 26 000 лв., представляваща част от сумата по банкова гаранция с изх. № 299 от 28.12.2007 г., както и иск за сумата 3 320.63 лв. – обезщетение за забава върху първата сума за периода от 06.12.008 г. до датата на завеждане на исковата молба 16.11.2009 г.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно на всички предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК основания. Изразено е несъгласие с извода за недължимост на сумата по процесната банкова гаранция с твърдението, че тълкувайки същата в противоречие с изискванията на чл. 20 ЗЗД и съобразявайки условията по валутното правоотношение (договора за покупко-продажба на дружествени дялове от 28.12.2007 г.) вместо клаузите на договора за поръчка от тази дата, страна по който именно е [фирма], въззивният съд е подменил действителната воля на банката-издател на гаранцията за безусловност и абстрактност на поетото с нея задължение. Според касаторката, приетото от въззивната инстанция, че условие за усвояване на сумата по банковата гаранция е представянето на разрешение за строеж, съдържащо изрично отбелязване за влизането му в сила, противоречи на посоченото в самата банкова гаранция, тъй като въвежда изискване, произтичащо не от нея, а от валутното правоотношение, по което същата не е страна.
Като значими за делото въпроси, обосноваващи допускане на касационното обжалване, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. Дали са изпълнени надлежно предвидените в Банкова гаранция за добро изпълнение на договор изх. № 299/28.12.2007 г. документарни условия, т. е. надлежно ли е упражнено от страна на ищцата А. Ц. К. правото да претендира сумата по гаранцията, респективно възникнало ли е правото й на вземане в размер на същата; 2. Може ли Банката-издател да се позовава на условия, непредвидени в банковата гаранция, а в правоотношението, което е гарантирано от нея, за да откаже да плати поради неизпълнение от страна на бенефициера на тези условия; 3. Допустимо и законосъобразно ли е тълкуване при условията на чл. 20 ЗЗД на съдържанието на банкова гаранция, която е издадена като абстрактна и безусловна едностранна сделка, което води до допълване, респективно разширяване на условията за нейното изпълнение (документарните условия), т. е. до подмяна на изявената с предполагаемата воля на страните; 4. Допустимо и законосъобразно ли е при тълкуване условията на абстрактна и безусловна банкова гаранция, за да се разкрие волята на Банката-гарант, да се черпят условия извън гаранционното правоотношение, включително условия от правоотношение, по което Банката-издател не е страна и от което нейната воля отсъства; 5. Валидно ли е преждевременното предявяване за плащане на процесната банкова гаранция и достатъчно ли е за ангажиране отговорността на Банката-гарант при предявяването на искането за плащане да се представи разрешение за строеж, от което е видно, че такъв документ съществува и е валиден, но върху него няма отбелязване за влизането му в сила и такова предявяване да се приеме, че е направено в срока на валидност на гаранцията.”
Касаторката счита, че поради „оскъдната съдебна практика” всички поставени от нея въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Твърди и противоречие на въззивния акт с практиката на ВКС (решение № 153 от 19.12.2012 г. по т. д. № 1189/2011 г. на ВКС, ІІ т. о. и решение № 81 от 07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 г. на І т.о.) по въпросите, касаещи абстрактния характер на банковата гаранция, тълкуването й и допустимостта за преждевременно предявяване, като по отношение на въпрос № 2 – поддържа също твърдение за противоречие в практиката на съдилищата, позовавайки се на решение от 19.04.2012 г. по т. д. № 790/2007 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-7 състав.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] и третото лице-негов помагач [фирма], [населено място] – молят за недопускане на касационното обжалване по съображения, изложени в депозираните по делото писмени отговори съответно от 28.02.2013 г. и 10.04.2013 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявения от А. Ц. К. от [населено място] срещу [фирма], [населено място] частичен иск по чл. 442 ТЗ за сумата 26 000 лв., представляваща част от сумата по банкова гаранция с изх. № 299 от 28.12.2007 г., а също и обусловения от него акцесорен иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, въззивният съд е приел, че ищцата не е изпълнила изискванията за усвояване на издадената в нейна полза безусловна по своя характер банкова гаранция и по-конкретно – че не е изпълнила изискването за представяне на нотариално заверено копие от влязло в сила разрешение за строеж на завод за преработка на твърди битови отпадъци (предвидено в договора от 28.12.2007 г. за продажба на дружествени дялове), а е представила нотариално заверено копие на разрешение за строеж, което не съдържа отбелязване за влизането му в сила. Според съдебния състав, макар в банковата гаранция да не е посочено изрично като изискване разрешението за строеж да е влязло в сила към момента на отправяне на писменото искане за плащане, това следва от тълкуването на волята на издателя в самата банкова гаранция, в която е отразено, че издаването й е в съответствие с условията на договора от 28.12.2007 г., а в чл. 1.2. от същия усвояването на сумата по гаранцията е обвързано именно от представянето на „издадено и влязло в сила разрешение за строеж”. В подкрепа на този извод е преценено и самото условие за плащане – „след представяне на нотариално заверено копие от разрешението за строеж”, в което използването на членуваното съществително „разрешението” недвусмислено сочи, че волята на издателя е усвояването на гаранцията да бъде обусловено от наличието не само на валидно, но и изпълняемо разрешение за строеж.
Като допълнителен аргумент в тази насока е посочен и начинът, по който е определен срокът на действие на банковата гаранция – изтичането на същия е обусловено от датата на влизане в сила на разрешението за строеж. Тъй като ищцата е бенефициер и черпи права от документ, който не изхожда от банката, а от орган на местно самоуправление и по отношение на който гарантът е трето лице, решаващият състав е преценил, че в нейна тежест е да докаже, че искането й за ангажиране отговорността на гаранта е направено в срока на валидност на гаранцията и това доказване става именно с представянето на разрешение за строеж, което е влязло в сила.
При така изложените съображения въззивният съд е приел, че подавайки искането си за плащане от 28.10.2008 г. с уточнението му от 30.10.2008 г., ищцата не е спазила предвидените в гаранцията документарни изисквания като предпоставка за възникване на вземането й към ответната банка – не е представила влязло в сила разрешение за строеж. Поради безспорния факт, че разрешението за строеж е влязло в сила на 22.11.2008 г. и до изтичането на 7 дни след тази дата, т. е. до 29.11.2008 г. ищцата не е декларирала неплащане от купувачите на дяловете с представянето на влязлото в сила разрешение за строеж, решаващият въззивен състав е направил извод за погасяване правото й на вземане спрямо банката-гарант с изтичане на срока на действие на гаранцията поради ненадлежното му упражняване.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК предвижда като общо основание за допускане на касационния контрол произнасянето от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретното дело. Съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, това основание е налице, когато въпросът е обусловил правните изводи по предмета на спора, от значение е за изхода на конкретното дело и за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В случая поставените от касатора въпроси не отговарят на посочените изисквания.
Първият от въпросите е изцяло относим към правилността на изводите, до които е достигнал въззивният съд. Отговорът на въпроса, дали са изпълнени предвидените в процесната банкова гаранция документарни условия, предпоставя извършването на преценка на конкретните доказателства по делото и произнасяне по основателността на предявения иск, което би могло да бъде извършено само при вече допуснат касационен контрол, но не и в производството по чл. 288 ГПК.
Отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК по отношение на последния въпрос произтича от факта, че въззивното решение не съдържа произнасяне по такъв въпрос. Видно от мотивите на обжалвания акт, претенцията на ищцата е счетена за неоснователна не защото искането за усвояване на банковата гаранция е направено преждевременно, а защото не са изпълнени предвидените в нея документарни изисквания и по-точно – изискването за представяне на нотариално заверено копие от разрешение за строеж, съдържащо отбелязване за влизането му в сила. Именно поради това, така поставеният въпрос няма характер на обуславящ изхода на конкретното дело, а представената от касаторката задължителна съдебна практика – решение № 153 от 19.12.2012 г. по т. д. № 1189/2011 г. на ВКС, ІІ т. о. – не доказва поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Останалите три въпроса касаят най-общо тълкуването на процесната банкова гаранция с оглед изясняване волята на нейния издател досежно едно от условията за усвояването й, а именно – дали разрешението за строеж на завод за преработка на твърди битови отпадъци следва да съдържа отбелязване, че е влязло в сила. Твърдението на касаторката в тази връзка е, че въззивният съд е нарушил установените в чл. 20 ЗЗД правила относно тълкуването на договорите, които с оглед препращащата норма на чл. 44 ЗЗД са приложими и за едностранните сделки, каквато е банковата гаранция, като е съобразил условия извън банковата гаранция – тези по договора за продажба на дялове, страна по който не е издалата гаранцията банка, като по този начин е подменил волята й и съобразявайки условията по валутното правоотношение, е отрекъл абстрактния характер на процесната банкова гаранция.
Посоченото твърдение, обаче, е изцяло в противоречие с изложените във въззивното решение мотиви. До извода, че разрешението за строеж (чието представяне е едно от документарните изисквания по гаранцията) трябва да е влязло в сила, решаващият състав е достигнал чрез тълкуване само на банковата гаранция, без да въвежда условия, непредвидени в нея. При разкриване волята на банката-гарант относно външните белези на подлежащия на представяне документ съдът се е позовал на установеното в чл. 1.2. от договора за продажба на дялове от 27.12.2007 г. изискване разрешението за строеж „да е издадено и влязло в сила” единствено поради отразеното в самата банкова гаранция обстоятелство, че същата е издадена в съответствие с този договор. Освен това, разбирането, че разрешението за строеж трябва да е влязло в сила, е аргументирано самостоятелно и с клаузите на банковата гаранция, касаещи начина на определяне на предвиденото в нея условие и на срока на действието й, като съдебният състав е извършил граматическо и систематично тълкуване на същите, правилността на изводите от което, обаче, не би могла да бъде проверявана в настоящото производство. Именно защото тълкуването на конкретния договор, респ. едностранна сделка представлява част от същинската правораздавателна дейност, която е предоставена в изключителната компетентност на инстанцията по съществото на спора, преценката за обоснованост и законосъобразност на същото е допустима само при разглеждането на касационната жалба и оплакванията в тази връзка са относими към основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, а не към основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Поради това, освен липса на общото изискване за допускане на касационния контрол, не може да се счете за осъществено и поддържаното от касаторката конкретно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с цитираната задължителна съдебна практика по чл. 290 ГПК.
Що се отнася до основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, същото е недоказано, тъй като представеното с изложението въззивно решение не съдържа отбелязване да е влязло в сила и следователно не представлява „практика на съдилищата” по смисъла на разясненията по т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОКГТК на ВКС.
На последно място, не може да бъде споделено и становището, че поставените въпроси и в частност въпросите, свързани с тълкуване на абстрактната банкова гаранция, са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Сам по себе си фактът, че правната уредба на банковата гаранция е лаконична, не обосновава автоматично извод за необходимост от произнасяне на Върховен касационен съд. Съобразно приетото в т. 4 от цитираното тълкувателно решение, такава необходимост ще е налице ако определена правна норма е непълна, неясна и вътрешно противоречива, какъвто настоящият случай не е. Доколкото основният спорен между страните въпрос е за тълкуването на банковата гаранция, то релевантна към него всъщност е не нормата на чл. 442 ТЗ, а тази на чл. 20 ЗЗД, по която е формирана богата съдебна практика, в т. ч. и такава по чл. 290 ГПК, имаща задължителен характер. Съгласно препращането по чл. 44 ЗЗД, установените в чл. 20 ЗЗД правила за тълкуване са приложими и при тълкуването на едностранните правни сделки, от което следва приложимост съответно и на създадената в тази връзка съдебна практика, в какъвто смисъл е и приетото в решение № 318 от 14.072011г. по гр. д. № 182/2010 г. на ВКС, ІV г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК. Наличието на задължителна съдебна практика по въпросите за тълкуване на сделките препятства допускане на касационния контрол на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а тъй като не се констатира въззивното решение да е в отклонение от същата – липсва и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
С оглед всички изложени съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1793 от 07.11.2012 г. по т. д. № 736/2012 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: