О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 864
гр. София 08.11.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети септември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 1776//2018 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от [фирма], чрез адв. Д.Л., против решение № 71/04.01.2018 г. по гр.д. № 9116/2017 г. по описа на Софийски градски съд,с което е потвърдено решение от 14.03.2017 год. постановено по гр.д.№64776/2016 г. по описа на Софийски районен съд в частта,с която са уважени предявените от С. Ю. П. искове с правно основание чл.344,ал.1,т.1,2 и т.3 вр.чл.225,ал.1 КТ за сумата 3680 лв.за периода 12.09.2016г.-01.03.2017 г.Отменено е решението в частта,с която е отхвърлен иска по чл.344,ал.1,т.3 вр.чл.225,ал.1 КТ за разликата над 3 680 лв.до 3 907,63 лв. за периода 02.03.2017г. – 12.03.2017г.и е присъдена допълнително сумата от 227,63 лв.,ведно със законната лихва от 14.11.2016г.до окончателното й изплащане.
Жалбоподателят поддържа, че атакуваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните процесуално-правни въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд да коригира процесуален пропуск на първоинстанционния съд да даде указания на страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими по делото доказателства, които са пропуснали да извършват в първа инстанция поради непълнота на доклада и указанията на първоинстанционния съд, когато във въззивната жалба изрично е посочено оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушение на съдопроизводствените правила във връзка с доклада по делото и следва ли въззивният съд служебно да допусне съответната експертиза, ако констатира, че за установяването на подлежащи на доказване обстоятелства са необходими специални познания, което първоинстанционният съд е пропуснал да отрази в доклада? и 2. Длъжен ли е при постановяване на съдебното решение съдът да изготви ясни и убедителни мотиви, които да съдържат преценка на всички доказателства по делото?. Посочва, че първият въпрос противоречи на практиката на ВКС, обективирана в тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. по гр.д. №1/2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 6 от 03.06.2011 г. по гр.д. № 344/2010 г. на ВКС, III г.о., решение № 307/20.03.2012 г. по гр.д. № 284/2011 г. на ВКС, II г.о., решение № 314/22.11.2011 г. по гр.д. № 392/2011 г. на ВКС, II г.о. и решение № 310/30.07.2010 г. по гр.д. № 1086/2009 г. на ВКС, II г.о., а вторият на решение № 310 от 04.11.2014 г. по гр.д. № 795/2014 г. на ВКС, IV г.о., решение № 157/08.11.2011 по т.д. № 823/2010 на ВКС, II т.о. Позовава се на основанието по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по процесуалноправния въпрос: Когато решение на ТЕЛК/НЕЛК е издадено към момент, към който освидетелстваното лице не се намира в трудово правоотношение и поради това решението не съдържа констатация, че лицето не може да заема конкретната длъжност, но съдържа констатация относно противопоказаните условия на труд за това лице, подлежи ли на доказване в производството по иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ при уволнение по чл. 325, ал. 1, т.9 КТ обстоятелството, че служителят не е в състояние да изпълнява конкретната длъжност и че при работодателят не е налице друга, подходяща за него за длъжност и ако да – с какви доказателствени средства /свидетели, експертизи, писмени документи и др./?“. По материалноправния въпрос: Когато в решение на НЕЛК не е посочена конкретната длъжност, която освидетелстваният служител не може да заема с оглед здравословното си състояние, но е посочено кои са противопоказните за здравето му условия за труд, длъжен ли е работодателят да се съобрази с тях, да ги съпостави с условията на труд, при които работи служителят и да прекрати трудовото правоотношение с него, ако не е в състояние да му предложи друга длъжност от определените по реда на чл. 315 КТ длъжности, която да съответства на здравословното му състояние и квалификацията му или следва, както и съдът, разглеждащ иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ във вр. чл. 325, ал. 1, т. 9 КТ напълно да игнорира констатациите и предписанията на такова решение на НЕЛК, като не извърши съпоставка между условията, в които служителят реално полага труд и противопоказните условия на труд, описани в решението на НЕЛК?, сочи,че е разрешен в противоречие с решение № 17/20.02.2014 г. по гр.д. № 2517/2013 г. и решение № 192 от 22.05.2015 г. по гр.д. № 6866/2014 г. Позовава се и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК ,което обосновава с доводите, че с оглед установените по делото факти решението противоречи както на материалния, така и на процесуалния закон и е необосновано.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ответника по касация – С. Ю. П. , подаден чрез адв. Е.Г., в който се поддържа становище за липса на основания за допускане на касационна проверка и за неоснователност на касационната жалба по същество. Претендират се разноски за оказаната безплатна правна помощ за настоящата инстанция
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Касационната жалба е подаденa в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна с правен интерес да обжалва атакуваното решение, което е с допустим предмет на касационно обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК.
За да постанови атакуваното решение Софийски градски съд е приел, че в хода на процеса работодателят не е доказал, че конкретно заеманата от служителката длъжност е неподходяща за нея с оглед здравословното ? състояние. Констатирал е, че с ЕР № 0069 от 029/24.04.2009 г. на НЕЛК на С. Ю. П. е определена 74 % намалена трудоспособност пожизнено поради общо заболяване – детска церебрална парализа, горна лява монопареза предимно дистален тип – средна степен, хипотрофия на лява предмишница със скъсяване на лява ръка с 4 см. с противопоказни условия на труд – тежък физически труд и натоварване на горни крайници. Това решение на здравните органи е издадено преди постъпването на ищцата на работа при ответника и същото е представено от нея при действието на трудовото правоотношение. Непосредствено след узнаване на ЕР работодателят е изискал становище от С. [фирма], утвърдено от д-р К. Х., в което е посочено, че служителката не може да работи на заеманата длъжност, тъй като ежедневните дейности, свързани с изпълнение на трудовите ? задължения изискват натоварване на горни крайници, което противоречи на предписанията на НЕЛК. При тези данни съдът е направил извод, че не е установено с решение на здравните органи, че конкретно заеманата от С. П. длъжност в [фирма] е противопоказно за здравословното ? състояние. Съдът е счел за недоказана първата предпоставка на чл. 325, ал. 1, т. 9 КТ, обуславяща законосъобразността на уволнението, а именно – невъзможност на ищцата да изпълнява работата, за която е назначена. Преценката дали заеманата от лицето длъжност е противопоказана за здравословното му състояние е в компетентността единствено на трудово-експертната лекарска комисия и не може да бъде направена нито от службата по трудова медицина, нито от назначена от съда медицинска експертиза. В съответствие с гореизложеното е приел, че по делото не е доказано дали конкретно заеманата от ищцата длъжност е подходяща за нея, нито дали е налице свободна длъжност сред определените по чл. 315 КТ, която ищцата да заеме. Уважаването на главния иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е обусловило преценката за основателност на акцесорните обусловени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.
С оглед съдържанието на императивните разпоредби, обуславящи допускането до касационно обжалване, настоящият състав намира, че на първо място следва да се произнесе по претендираното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК ,на което касаторът се позовава бланкетно и без правна аргументация за наличието му.
Освен изложеното следва да бъде посочено, че за да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie” – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото определението „очевидно” съдържа в себе си субективен елемент /очевидното за едни може да не е очевидно за други/, разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз /в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 във вр. с чл.280 ал.1 ГПК/. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл.280 ал.1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по см. на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК.В случая касационният жалбоподател не е обосновал твърдението си за очевидна неправилност.
Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. Съгласно приетото в т. 1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, а именно да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления или в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с атовете на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз или да е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, като в първите две хипотези се посочват конкретните решения, на които се позовава жалбоподателят, а третата хипотеза се обосновава.
Не е налице основанието по чл.280,ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по първите два процесуално-правни въпроси отнасящи се до правомощията на въззивния съд при решаване на делото.Софийски градски съд изцяло е съобразил дадените задължителни указания за тълкуване на закона, съдържащи се в посочените тълкувателни решения, както и утвърдената казуална практика на касационната инстанция. Извършил е самостоятелна преценка и е формирал свои фактически и правни изводи по спорния предмет, при обсъждане на всички доводи и възражения на страните, включително и във връзка с възраженията на въззивника по отношение на доклада. Д. за „неубедителност“ на мотивите на съдебното решение представлява оплакване по същество на спора и не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване.
Третият процесуалноправен въпрос и материалноправния въпрос, за които се твърди първият да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а вторият да е разрешен в противоречие с практиката на ВКС всъщност касаят една и съща правна проблематика – относно законосъобразността на прекратяването на трудово правоотношение на основание чл. 325, ал. 1, т. 9 КТ в случай, че в експертно решение, издадено преди постъпване на работа, се съдържат конкретни здравни противопоказания, но не се съдържа, конкретна работа, която работникът или служителят не може да изпълнява с оглед трудоустрояването му. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия. Нормата на чл.325,ал.1,т.9 КТ не е неясна или непълна и не се нуждае от тълкуване.Освен това е налице константна практиката на ВКС,според която основанието за прекратяване на трудовото правоотношение по чл.325, ал.1,т.9 КТ се състои от два елемента, които трябва да са налице кумулативно и по естеството си са медицински въпроси, произнасянето по които е в професионалната компетентност на ТЕЛК. П. на здравния орган е задължително, както за работника, така и за работодателя, независимо от това дали последният е участвал в производството по издаване на предписанието. Предмет на спора за трудоустрояване по смисъла на чл.3 от Наредбата за трудоустрояване може да бъде само дали предлаганата друга работа е подходяща. Такъв спор може да възникне, когато в решението на здравния орган не е посочена подходящата работа за трудоустрояване. По искане на предприятието или на работника органът може да измени или допълни предписанието за трудоустрояване, когато намери искането за основателно. Компетентността на здравните органи не може да бъде преодоляна чрез допитване до службите по трудова медицина от работодателя, нито чрез експертно заключение на назначено в процеса вещо лице.
За пълнота на изложението следва да бъде посочено,че касаторът не е твърдял и не е доказал да е изискал от ТЕЛК решение за годността на работника да изпълнява длъжността,тъй като в издаденото преди постъпване на работа на С. Ю. П. експертно решение липсват такива реквизити.
При този изход на спора касаторът дължи на ответника разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Съгласно чл. 38, ал. 2 Закона за адвокатурата – адвокатът, оказващ безплатно адвокатска помощ, има право на адвокатско възнаграждение, ако се касае за случай по чл. 38, ал. 1 ЗА и ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски. Размерът на възнаграждението се определя от съда, но не може да е по-нисък от посоченото в Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, който в случая – съгласно чл. 9, ал. 3 – за изготвяне на отговор без явяване в открито заседание е в размер на 500/петстотин/лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 71/04.01.2018 г., постановено по гр. д. № 9116/2017 г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК[ЕИК] да заплати на адв. Е. М. Г. сумата от 500 лв. /петстотин лева/, представляваща адвокатско възнаграждение за представителство на материално-затруднено лице.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: