5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 865
София, 22.11.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
БОРИС ИЛИЕВ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №3172/2019 година.
Производството е по чл.288, вр. чл.280, ал.1 ГПК.
Производството е образувано е по касационна жалба, вх.№2118/25.4.2019 г., подадена от адвокат Д. М. – процесуален представител на ищеца Б. Г. В. от [населено място], област Л. против въззивно решение №63/01.4.2019 г. по гр.д.№446/2018 г. по описа на Великотърновския апелативен съд, г.к., с което е потвърдено решение №166/26.7.2018 г. по гр.д.№704/2017 г. по описа на Ловешкия окръжен съд, с което е отхвърлен искът на Б. В. против Прокуратурата на Република България за разликата от 1000 лева до размера на предявения иск от 5000 лева – обезщетение на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, за претърпени неимуществени вреди от повдигане на обвинение по ДП №53/2016 г. на РУ на МВР – Угърчин(преписка №657/2016 на РП-Ловеч), производството, по което е прекратено с Постановление от 13.4.2017 г.
Въззивният съд е приел, че „На основание чл. 272 от ГПК въззивният съд препраща към мотивите на обжалвания съдебен акт.
В частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Б. Г. В. сумата 1000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, произтичащи от незаконно обвинение, производството по което е прекратено, ведно със законната лихва от 04.05.2017 год. до окончателното изплащане, решението на ЛОС не е обжалвано и е влязло в сила.
Предвид това и с оглед предмета на жалбата, съдът не обсъжда наличието на предпоставките по чл. 2 ал. 1 т. 3 от ЗОДОВ, а преценява единствено размера на дължимото на ищеца обезщетение.
При това, споделя изцяло извода на окръжния съд, че адекватният и съответен на принципа по чл. 52 от ЗЗД размер на обезщетението, което следва да бъде присъдено на ищеца на осн. чл. 2 ал. 1 т. 3 от ЗОДОВ, е 1000 лв.
При определяне на този размер съдът е съобразил конкретните обстоятелства, касаещи вида и обема на претърпените неимуществени вреди. На първо място: продължителността на воденото срещу ищеца наказателно производство. Безспорно по делото е, че ищецът е бил привлечен като обвиняем по ДП № 53/2016 год. по описа на РУ на МВР – гр.Угърчин с Постановление от 14.04.2016 год., а наказателното производство срещу него е прекратено с Постановление от 13.04.2017 год. на РП – гр. Ловеч, влязло в сила на 04.05.2016 год., т. е. наказателното преследване срещу ищеца е продължило около 1 година. На следващо място: през периода на образуваното наказателно производство спрямо ищеца не е прилагана мярка за неотклонение. Не се твърди влошаване на здравословното състояние в резултат на повдигнатото обвинение и не са представени доказателства в тази насока. Свидетелят Г. С. В. – баща на ищеца, заявява, че със сина си са посещавали психиатър в [населено място], защото не можел да спи, изписани му били лекарства. По делото обаче не са представени никакви доказателства в тази насока, поради което, само въз основа на свидетелските показания, които съдът цени съгласно чл. 172 от ГПК, съдът не може да приеме наличието на влошено здравословно състояние в резултат на повдигнатото обвинение извън обичайните в подобни ситуации притеснения и тревоги.
Недоказани по делото са твърденията, че ищецът е бил лишен от възможност да започне работа, тъй като образуваното наказателно производство е станало известно в града. Не са представени доказателства къде е работил към датата на задържането и кога е прекратен договорът му. Свидетелят В. заявява, че синът му по това време работел в [населено място] и работата му била добре платена, но доказателства в тази насока не са представени. Отделно, пак от показанията на този свидетел се установява, че четири-пет месеца след задържането ищецът заминал на работа в Англия и се върнал през март-април 2017 год. Самият свидетел не знае отказвали ли са работа на ищеца, защото е обвиняем.
Като се съобразят изложените по-горе обстоятелства, следва да се приеме, че претърпените от ищеца в резултат на незаконното обвинение неимуществени вреди са в по-нисък интензитет и обем. При определяне на размера на дължимото обезщетение, което в максимална степен би репарирало тези вреди, следва да бъде съобразена тежестта на повдигнатото обвинение по чл. 198 ал. 1 във вр. с чл. 20 ал. 2 от НК и задържането на ищеца за срок от 72 часа. Негативните преживявания в резултат на образуваното наказателно производство са оценими и с чисто житейски критерии – страх от евентуална осъдителна присъда, притеснения от развитието на производството и от общественото мнение, неудобство от близки и познати, социално изолиране за известен период. Тези вреди, при отчитане на техния по-нисък интензитет и обем, напълно биха били обезщетени със сумата 1000 лв., както е приел и първостепенният съд. Няма основание за увеличаване на този размер, в каквато насока са изложените в жалбата доводи, нито са представени и доказателства, които да обосноват различен извод.“
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Позовава се на нарушение на ППВС №4/1968 г. относно размера на присъденото обезщетение, с оглед приложението на чл.52 ЗЗД.
Като основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване се сочи и разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК.
Моли се за допускане на въззивното решение в обжалваната част до касационно обжалване.
Ответникът по касация Прокуратура на Република България не заявява становище в настоящото производство.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба и изложението за допускане на въззивното решение до касационното обжалване намира, че е налице въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, а касационната жалба е подадена в законния срок, поради което тя е процесуално допустима.
Относно поставения въпрос за приложението на чл.52 ЗЗД съдът намира следното:
Въздигнатият от чл.52 ЗЗД принцип за справедливост при обезщетяване на неимуществени вреди се определя от обстоятелства, които са различни за всеки отделен случай. В т.11 от ППВС №4/1968 г. Върховната съдебна инстанция е постановила, че размера на неимуществените вреди се определя като се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията на съдилищата се посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за присъдения размер. Постановеното от въззивната инстанция решение се основава на факти и обстоятелства и е съобразено със законовите разпоредби. По естеството си с изложението се цели допускане на въззивното решение в обжалваната част относно размера на претенцията, което конкретно е уредено в българското законодателство – чл.чл.51 и 52 ЗЗД, и което за всеки отделен случай е различен.
По въпроса за наличие на основание по чл.280, ал.2 ГПК, обжалваното решение също не следва до бъде допуснато до касационно обжалване.
Соченото основание не е налице. В основанието по чл.280, ал.2 ГПК ( ЗИДГПК – ДВ бр. 86/2017 г. в сила от 31.10.2017 г.) е въведено понятието „очевидна неправилност“ (наред с евентуалната нищожност или недопустимост) като самостоятелна предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, без допускането на касация да е обусловено от формулирането на правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК и от наличието на някой от селективните критерии по чл.280, ал.1, т.т. 1-3 ГПК. Макар законът да не прави разлика между очевидната неправилност и неправилността на решението като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, разграничаването на двете понятия е от значение за точното прилагане на разпоредбите на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie“ – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Доколкото решението „очевидно“ съдържа в себе си субективен елемент (очевидното за едни може да не е очевидно за други), разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз (в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ар.1, т.1 и т.2, във вр. с чл.280, ал.1 ГПК). Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem“, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл.280, ал.1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК.. Като очевидно неправилен по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.т.1 – 3 ГПК.
В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Само посочването на обстоятелството, че за нарушени правилата на формалната логика, без да се посочи в какво точно се изразява това, не дава основание на съда да приеме, че е налице основание за допускане на въззивното решение за касационно обжалване.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение
№63/01.4.2019 г. по гр.д.№446/2018 г. по описа на Великотърновския апелативен съд, г.к.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: