2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 865
гр. София, 30.06. 2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети юни през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 2780 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на……на М. срещу решение № 650/05.12.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 952/2013 г. на Плевенския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено – в обжалваната пред въззивния съд част, решение № 1149/28.06.2013 г. по гр. дело № 1664/2013 г. на Плевенския районен съд, са уважени предявени от В. К. Л. срещу жалбоподателя искове с правни основания чл. 252, ал. 1 от ЗМВР и чл. 86 от ЗЗД, като жалбоподателят е осъден да заплати на ищеца сумата 17 325 лв., представляваща обезщетение в размер на 15 месечни възнаграждения, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 03.04.2013 г. до окончателното й изплащане, както и сумата 511.05 лв., представляваща лихва (обезщетение) за забава върху главницата за периода 18.12.2012 г. – 03.04.2013 г.; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общо основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК се извежда следният (уточнен и конкретизиран от съда, съгласно т. 1, изр. 3 – in fine от тълкувателно решение (ТР) № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) материалноправен въпрос, а именно: има ли обратно действие нормата на § 57 от ПЗР към ЗИДЗМВР (обн. в ДВ, бр. 44/12.06.2012 г.), в сила от 01.07.2012 г., относно служебни правоотношения, които са прекратени преди влизането й в сила, и конкретно – във връзка с приложението на чл. 252 и чл. 253 от ЗМВР. Жалбоподателят навежда допълнителното основание по т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като поддържа, че този материалноправен въпрос е решаван противоречиво от съдилищата и в тази връзка сочи и представя (в преписи) множество решения на Софийския районен съд (СРС), но без данни и доказателства същите да са влезли в сила. Жалбоподателят навежда и допълнителното основание по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като поддържа, че този материалноправен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, излагайки съображения, че едно решение на ВКС би спомогнало за тълкуването и прилагането на § 57 от ПЗР към ЗИДЗМВР (обн. в ДВ, бр. 44/12.06.2012 г.), при определяне размера на обезщетенията по чл. 252 и чл. 253 от ЗМВР.
Ответникът по касационната жалба – ищецът В. К. Л. в отговора на касационната жалба излага становище и съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Въззивният съд е приел за установено по делото, че през периода 01.08.1995 г. – 11.08.2011 г. ищецът е работил в системата на гражданска защита, която през този период е имала различни административно-организационни форми към различни министерства и други ведомства. До 01.11.2001 г. ищецът е заемал различни длъжности по трудово правоотношение, а считано от тази дата – като държавен служител по служебно правоотношение, което е било прекратено на 11.08.2011 г., поради навършване на пределна възраст за служба в МВР – 60 години. За да достигне до решаващия си извод по делото, че на ищеца се дължи обезщетение по чл. 252, ал. 1 от ЗМВР в размер на общо 16 месечни възнаграждения (а не само на едно, каквото му е изплатено преди завеждането на иска), т.е. – за всичките прослужени от ищеца 16 години и 13 дни в системата на гражданска защита, въззивният съд е приел, че приложими в случая са нормата на чл. 253, ал. 2 от ЗМВР, нормата на § 64 от ПЗР към ЗИДЗМВР (обн. в ДВ, бр. 93/24.11.2009 г.), както и нормата на § 57 от ПЗР към ЗИДЗМВР (обн. в ДВ, бр. 44/12.06.2012 г.). В тази връзка въззивният съд се е позовал и на мотивите към решение № 163/13.03.2012 г. по адм. дело № 1090/2011 г. на Административния съд – [населено място], където е прието, че целият период 01.08.1995 г. – 11.08.2011 г. съставлява осигурителен стаж, действително изслужен от ищеца в системата на гражданска защита, независимо че не целият стаж е прослужен в системата на МВР.
При така изложените мотиви от въззивния съд, изведеният в изложението на касатора материалноправен въпрос по приложението на § 57 от ПЗР към ЗИДЗМВР (обн. в ДВ, бр. 44/12.06.2012 г.), във вр. с чл. 252 и чл. 253 от ЗМВР, несъмнено представлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
Не е налице наведеното от жалбоподателя допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, тъй като за никое от сочените и представени (в преписи) от него множество първоинстанционни решения на СРС, той не е посочил данни и доказателства същите да са влезли в сила, респ. – не е доказал наличие на противоречива съдебна практика по изведения от него материалноправен въпрос (в този смисъл са и т. 3 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Соченото от ищеца – с отговора на касационната жалба – тълкувателно постановление № 6/29.10.2007 г. на ОС на ВАС няма връзка с изведения от касатора материалноправен въпрос по приложението на § 57 от ПЗР към ЗИДЗМВР (обн. в ДВ, бр. 44/12.06.2012 г.), във вр. с чл. 252 и чл. 253 от ЗМВР, а и това тълкувателно постановление не формира практика по граждански дела (в този смисъл – т. 2 и т. 3 и мотивите към тях от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Също соченото с отговора на ищеца, решение № 353/01.10.2012 г. по гр. дело № 1343/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, като постановено по реда на чл. 290 от ГПК, формира задължителна практика на ВКС по граждански дела, но единствено по тълкуването и приложението на § 64 от ПЗР към ЗИДЗМВР (обн. в ДВ, бр. 93/24.11.2009 г.), а не и на § 57 от ПЗР към ЗИДЗМВР (обн. в ДВ, бр. 44/12.06.2012 г.), поради което и това решение на ВКС не дава разрешение на изведения от жалбоподателя материалноправен въпрос.
От горното е видно, че по този материалноправен въпрос страните не сочат и не се установява задължителна практика на ВКС. Създаването на такава би допринесло за точното тълкуване и прилагане от съдилищата на материалния закон, и конкретно – на визираната във въпроса норма на § 57 от ПЗР към ЗИДЗМВР (обн. в ДВ, бр. 44/12.06.2012 г.), във връзка с приложението и на чл. 252 и чл. 253 от ЗМВР. Това от своя страна би допринесло за разглеждането на делата, по които този материалноправен въпрос е спорен, според точния смисъл на закона, респ. би допринесло и за развитието на правото, т.е. налице е наведеното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК (в този смисъл – т. 4 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, по изведения от жалбоподателя материалноправен въпрос: има ли обратно действие нормата на § 57 от ПЗР към ЗИДЗМВР (обн. в ДВ, бр. 44/12.06.2012 г.), в сила от 01.07.2012 г., относно служебни правоотношения, които са прекратени преди влизането й в сила, и конкретно – във връзка с приложението на чл. 252 и чл. 253 от ЗМВР.
Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателя следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер 371.50 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 650/05.12.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 952/2013 г. на П. окръжен съд;
УКАЗВА на жалбоподателя Г. на М. в едноседмичен срок от връчване на съобщението да представи по делото документ за внесена по сметка на Върховния касационен съд държавна такса в размер 371.50 лв.; в противен случай касационната му жалба ще бъде върната;
След представянето на горния документ в рамките на посочения едноседмичен срок, делото да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС – за насрочване; респ. – след изтичането на срока, делото да се докладва на съдия-докладчика по него – за проверка изпълнението на дадените указания.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.