О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 868
София, 03.08.2010 година
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на втори юни двехиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЖАНЕТА НАЙДЕНОВА
БОРИС ИЛИЕВ
изслуша докладваното от председателя /съдията/ СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр.д. № 770 по описа за 2010 г.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на А. Н. К. от гр. М. и по касационна жалба на Д. Д. К. от гр. М..
А. Н. К. обжалва решение № 1518/ декември 2009 г. по гр.д. № 1732/2009 г. на Софийски апелативен съд, ГК, 1 състав в частта, с която е отменено решението от 21.04.2009 г. по гр.д. № 176/2008 г. на Монтанския окръжен съд, в частта за отхвърлянето на иска по чл.29 СК /отм./, предявен от Д. Д. К. срещу А. Н. К. за сумата 9000 лв. и е постановено друго, с което е осъден А. Н. К. да заплати на Д. Д. К. на основание чл.29 СК /отм./ сумата 9000 лв., ведно със законната лихва, считано от 27.06.2007 г. – дял от вземанията на А. Н. К., придобити по време на брака в резултат на упражнявана от него търговска дейност като ЕТ „П”, както и в частта, с която е оставено в сила същото решение за уважаване на иска по чл.19, ал.1 СК /отм./ във вр. с чл.27 СК – отм., а също така и в частта, с която А. Н. К. е осъден да заплати на Д. Д. К. сумата 1009 лв., разноски по делото за двете инстанции, над присъдените с решението на първоинстанционния съд и в частта, с която А. Н. К. е осъден да заплати по сметка на САС държавна такса 540 лв.
Д. Д. К. обжалва цитираното по-горе въззивно решение в частта, с която е обезсилено решението от 21.04.2009 г. по гр.д. № 176/2008 г. на Монтанския окръжен съд в частта, с която е разгледан искът по чл.29 СК /отм./ за разликата над 9000 лв. до 15525 лв. и е прекратено производството по делото в същата част на основание чл.30 СК /отм./, като е въвела и частна жалба против разпореждане на Софийски апелативен съд от 13.01.2010 г. в частта, с която е оставена без уважение молбата й с вх. № 272 от 11.01.2010 г. за издаване на изпълнителен лист за разноските, която жалба е с правно основание чл.274, ал.2 ГПК.
По касационната жалба на А. Н. К.:
Жалбата е постъпила в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима, подадена е от легитимирано лице срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. По допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд /ВКС/ намира, че не са налице основанията по чл.280, ал.1 ГПК поради следните съображения:
С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът е поддържал, че са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК. Сочил е, че с обжалваното решение съдът се е произнесъл по процесуалноправен въпрос във връзка с иска по чл.29 СК /отм./, а именно: „следва ли да се приеме, че съпруга има принос в придобитото от съпруга имущество като едноличен търговец, което имущество е резултат от дейността на организираното от него търговско предприятие, когато този принос не се изразява във влагане на средства или труд за придобиване на имуществото на търговско предприятие, а чрез грижа за домакинството и отглеждане на децата. Изложено е, че въззивното решение е в противоречие с ТР на ВКС, № 2/2001 г. от 27.12.2001 г. на ОСГК, съгласно което презумпцията за съвместен принос се изключва за придобитото през време на брака от едноличния търговец, когато то е резултат от упражняваната търговска дейност, като вещите,правата върху вещите и влоговете, придобити през време на брака в резултат на осъществяване на тази дейност не са съпружеска имуществена общност. Касаторът поддържа още, че във връзка с този процесуалноправен въпрос въззивното решение е постановено в противоречие с решение № 297 от 21.04.2009 г. по гр.д. № 509/2008 г. на ВКС, І г.о., като неправилно квалифицира основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като това основание е по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
По отношение на частта от решението, с което въззивният съд се е произнесъл по иска по чл.29 СК /отм./, предявен от Д. Д. К. срещу А. Н. К. за сумата 9000 лв., ведно със законната лихва, считано от 27.06.2007 г., направените разноски и държавна такса, касаторът не е обосновал приложно поле на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Съставът на Софийски апелативен съд е приел, че искът по чл.29 СК /отм./ е основателен поради установена значителна стойност на придобитото по време на брака от ответника имущество в резултат на упражнявана търговска дейност, което не е съпружеска имуществена общност, тъй като е включено в търговското му предприятие, съществуване на вземанията към момента на прекратяване на брака и установен принос на ищцата за придобиване на имущество от упражнявана от ответника търговска дейност като едноличен търговец, в резултат на която той е организирал търговско предприятие. Въззивният съд е констатирал, че при условията на главно и пълно доказване ищцата е установила приноса си в хипотезата на чл.29 СК /отм./ с работата си в домакинството и отглеждането на три деца, родени през 1998 г.,, 2000 г. и 2002 г. Обжалваното решение не е постановено в противоречие с ТР на ВКС № 2/2001 г. от 27.12.2001 г. на ОСГК, тъй като приносът на ищцата за придобиване на процесното имущество в хипотезата на чл.29 СК /отм./ е обоснован не с прилагане на презумпцията по чл.19, ал.3 СК /отм./, която съгласно т.1 от посоченото тълкувателно решение се изключва за придобитото по време на брака от едноличния търговец имущество, резултат от упражнявана търговска дейност, а с доказване от страна на ищцата на този принос чрез главно и пълно доказване на твърденията. Следователно въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика по посочения въпрос, формирана с тълкувателното решение на ОСГК на ВКС, т.1, поради което следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Не е налице произнасяне на въззивния съд в противоречие с казуалната практика, обективирана с решение № 297 от 21.04.2009 г. по гр.д. № 509/2008 г. на ВКС, І г.о. относно поставения процесуалноправен въпрос за формите /вида / на приноса в хипотезата на придобиване на лично имущество от единия съпруг в качеството му на търговец. В касационното решение е разгледана една от изчерпателно изброените в чл.19, ал.2 СК /отм./ форми на принос – вложен труд за придобиване на имуществото, т.е. хипотеза, при която ищецът е участвал в развиване на дейността на ответницата като едноличен търговец с влагане на личен труд, а във въззивното решение е разгледана друга от формите на принос по чл.19, ал.2 СК /отм./– грижи за децата и работа в домакинството. В същото решение разгледаната форма на принос не е определена като единствено релевантна за процесния случай, когато става въпрос за придобиване на лично имущество от единия съпруг в качеството му на тъгровец. Поради това приетото от въззивния съд за другия възможен вид на приноса не формира противоречиво произнасяне. Следователно не е налице и другото основание – чл.280, ал.1, т.2 ГПК с оглед, на което касатора иска допускане на касационно обжалване на решението. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не е обосновано приложно поле на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Основанието по посочения текст предполага обосноваване от касатора, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на това тълкуване и за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни и противоречиви, като приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – ТР на ВКС, № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГКТК, т.4. С оглед тези предпоставки страната не е изложила доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на цитираната разпоредба. Възпроизвеждането на нормативния текст на основанието не е такъв довод. Не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване в тази част на решението.
По отношение на частта от решението, с което въззивният съд се е произнесъл по иска по чл.19, ал.1 във вр. с чл.27 СК /отм./, предявен от Д. Д. К. срещу А. Н. К. за сумата 4679.15 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 27.06.2007 г. до окончателното изплащане касаторът не е обосновал основания по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. Изложени са общи оплаквания за незаконосъобразност, които не се разглеждат в производството по чл.288 ГПК. Не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване в тази част на решението.
По касационната жалба на Д. Д. К.:
Жалбата е постъпила в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима, подадена е от легитимирано лице срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. По допускането на касационното обжалване ВКС намира, че не са налице основанията по чл.280, ал.1 ГПК поради следните съображения:
С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, жалбоподателката е поддържала, че са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 и 3 ГПК. Сочила е, че с обжалваното решение съдът се е произнесъл по процесуалноправен въпрос „касаещ обстоятелството, дали е процесуално допустимо увеличение размера на иска по чл.29 СК /отм./ по реда на чл.116, ал.1 ГПК /отм./ след изтичане на преклузивния срок по чл.30 СК /отм./”. Жалбоподателката е посочила, че по отношение на поставения правен въпрос е налице противоречива практика. Позавала се е на решение № 297 от 21.04.2009 г. по гр.д. № 509/2008 г. на ВКС, І г.о., в което както и във въззивното решение е прието, че с изтичането на срока по чл.30 СК /отм./ се преклудира правото на иск, този срок тече по отношение на цялото вземане, като след изтичане на срока увеличението на иска е недопустимо. Жалбоподателката е посочила, че с решение № 46 от 16.03.2009 г. по гр.д. № 17/2009 г., състав на Великотърновски апелативен съд бил приел, че е допустима и следва да бъде разгледана по същество увеличената претенция на иск с правно основание чл.29 СК /отм./ и след изтичане на преклузивния срок по чл.30 СК/отм./. Поради това счита, че поставения процесуалноправен въпрос е решаван противоречиво от съдилищата.
Жалбоподателката не е обосновала приложно поле на основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Не е налице произнасяне на въззивния съд в противоречие с казуалната практика, обективирана с решение № 46 от 16.03.2009 г. по гр.д. № 17/2009 г. на Великотърновски апелативен съд относно поставения процесуалноправен въпрос. Това е така, тъй като видно от мотивите на съдебния акт, Великотърновският апелативен съд не е изложил мотиви относно това, дали е процесуално допустимо увеличение на иска по чл.29 СК /отм./ по реда на чл.116, ал.1 ГПК /отм./ след изтичането на преклузивния срок по чл.30 СК /отм./, а относно спазването на преклузивния срок с оглед началната дата, от която започва да тече същия срок – прекратяването на брака. Освен това решението, на което се позовава жалбоподателката не е влязло в сила, като обжалвано с касационна жалба вх. № 1469/28.04.2009 г. с оглед суспенсивния и деволутивен ефект, предполагащ висящност на спора, поради което не може да формира практика на съответния съд и не съставлява такава по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не е обосновано приложно поле на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като не са изложени доводи за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяването й, с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и за непълнота, неяснота и противоречивост на правната уредба, за да се създаде съдебна практика по прилагането й /ТР на ВКС, № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГКТК, т.4/.
По частната жалба на Д. Д. К.:
Жалбата е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна.
С разпореждане на Софийски апелативен съд от 13.01.2010 г. по делото е оставена без уважение молбата на К. с вх. № 272 от 11.01.2010 г. за издаване на изпълнителен лист за разноските.
Разпореждането е правилно.
Решението на въззивния съд, подлежи на касационно обжалване и към постановяване на обжалваното разпореждане не е влязло в сила. Съгласно разпоредбата на чл. 404, т.1 ГПК на принудително изпълнение подлежи влязлото в сила осъдително решение, а съгласно чл. 282, ал.1 ГПК касационните жалби против осъдителни решения не спират изпълнението. В частта за присъждане на разноски, въззивното решение има характер на определение, по отношение на което правото на предварително принудително изпълнение не се простира. Съгласно разпоредбата на чл. 404, т.1 ГПК на принудително изпълнение подлежат влезлите в сила решения и определения, но по отношение на изпълняемите въззивни актове, по които инстанционния контрол не е изчерпан, принудителното изпълнение е ограничено само до решенията, без да обхваща и определенията. Следователно, невлязлото в сила определение, с което се присъждат разноски не подлежи на принудително изпълнение до окончателното приключване на спора и изпълнителен лист за него не може да бъде издаден при висящност на касационно производство. Поради това разпореждането в обжалваната част, като правилно следва да бъде потвърдено.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1518/ декември 2009 г. по гр.д. № 1732/2009 г. на Софийски апелативен съд, ГК, 1 състав.
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане от 13.01.2010 г. по гр.д. № 1732/2009 г. на Софийски апелативен съд, ГК, 1 състав в обжалваната част, с която е оставена без уважение молбата на Д. Д. К. с вх. № 272 от 11.01.2010 г. за издаване на изпълнителен лист за разноските.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: