О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 869
София,25.11.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори ноември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №2990/2016 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК
Образувано е по касационна жалба, вх.№7429/20.5.2016 г., подадена от адвокат Р. Г. – процесуален представител на ищцата Т. К. П. от [населено място], област София-град, против въззивно решение №777/18.4.2016 г. по гр.д.№4119/2015 г. по описа на Софийския апелативен съд, г.о., VII – ми състав.
С обжалваното решение е потвърдено решение №235/07.7.2015 г. по гр.д.№250/2013 г. по описа на Кюстендилския окръжен съд, г.к., с което са отхвърлени предявените от Т. К. П. против [фирма] – [населено място] б., област К., с правно основание чл.49, във връзка с чл.45 ЗЗД и по чл.50 ЗЗД, за причинени имуществени и неимуществени вреди.
Въззивната инстанция е приела, че са налице вреди за ищцата, като същите се изразяват в термични увреждания, получени при изгаряне с гореща вода в басейна на 13.9.2012 г. Прието е обаче, че тези вреди не са претърпени от виновни и противоправни действия или бездействия на служители от ответната болница, при изпълнение на служебните им задължения за извършване на лечебно – рехабилитационни процедури, нито пък от твърдяното лошо техническо състояние на крана за пускане на топлата вода в басейна. Въз основа на това въззивната инстанция е стигнала до извод, че ищцата не е провела пълно и главно доказване на всички елементи от фактическите състави на отговорността по чл.49 ЗЗД и чл.50 ЗЗД. Въз основа на събраните по делото доказателства съдът е приел, че термичните увреждания са причинени от собственото активно поведение/действие/ на ищцата, изразяващо се в пускане на крана за топла вода директно в басейна, като за всички пациенти, посещаващи водолечебните съоръжения в болницата е било известно, че не следва сами да манипулират с крановете за вода. Прието е, че забраната за извършването на действия, предприети от ищцата, са били разгласени по начин, който да й стане известен и при полагане на най-малката грижа от нейна страна, поради което вредите са настъпили от самоволно действие на ищцата, а не поради виновни и противоправни действия или бездействия на служители при ответника, или лошо техническо състояние на крана за топла вода, и от което тя не може да черпи права, изразяващи се претенции за обезщетяване на вреди от ответника.
В изложението на касационната жалбоподателка, по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, се твърди, че постановеното решение е неправилно и следва да бъде допуснато до касационно обжалване, като се поставят се следните правни въпроси: 1.Дали , когато увреденият с поведението си е способствал за настъпване на вредоносния резултат е налице съпричиняване или самоувреждане по изключителна вина на увредения ?, 2. Дали, когато не се възприемат експертните заключения в частта, която засяга механизма на увреждането, съдът следва да изложи конкретни обосновани мотиви за това ?, 3. Дали при съвместно завеждане на искове по чл.49 и чл.50 ЗЗД следва да се докаже, че единствената причина за увреждането е вещта, а не управлението и служенето с вещта ?, 4. Дали след като въззивният съд установи, че правната квалификация на исковете е непълна и различна от тази, дадена в доклада по делото от първоинстанционния съд, не следва, дори при липса на изрично възражение в този смисъл от страните, да даде указания на страните относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства ?, и 5. Дали ищецът по исковете по чл.49 и чл.50 ЗЗД следва да прави пълно и главно доказване и на вината, като елемент от фактическите им състави ?
Като основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване се сочат разпоредбите на чл.280, ал.1, т.1 ГПК и се сочат решения на ВКС по чл.290, тълкувателни решения и ППВС. Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба – [фирма] – [населено място] б., област К., е депозирал отговор по смисъла на чл.276 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, изложението на жалбоподателката, отговорът на ответника по касация и основанията за допускане на касационното обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК намира следното:
Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
По първия от поставените въпроси, а именно „Дали , когато увреденият с поведението си е способствал за настъпване на вредоносния резултат е налице съпричиняване или самоувреждане по изключителна вина на увредения ?“ въззивното решение не следва да бъде допуснато, поради това, че посочените по този въпрос решение визират въпроса за отговорността при съпричиняване на вредоносния резултат, а обжалваното решение въобще не е обсъждал въпроса дали има съпричиняване, тъй като е прието, че отговорност за възложителя не възниква по смисъла на чл.49 ЗЗД.
По втория от поставените въпроси – „Дали, когато не се възприемат експертните заключения в частта, която засяга механизма на увреждането, съдът следва да изложи конкретни обосновани мотиви за това ?“ обжалваното решение също не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като в мотивите на решението си апелативният съд е коментирал и възприел експертните заключения, приети в първоинстанционното производство. Изводът, до който съдът е достигнал въз основа на тях е, че няма пряка и непосредствена връзка между термичната травма и настъпилия по-късно в болнична обстановка инсулт. По естеството си този извод е резултат от обсъждане на доказателства по спора и е формирал вътрешно убеждение у съда.
По третия от поставените въпроси – „Дали при съвместно завеждане на искове по чл.49 и чл.50 ЗЗД следва да се докаже, че единствената причина за увреждането е вещта, а не управлението и служенето с вещта ?“ решението също не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Изводи на въззивната инстанция по него не са налице. Изложени са изводи за отговорността поотделно за двете хипотези, при решаващ извод за изключителна вина на ищцата за получените увреждания.
По четвъртия от поставените въпроси – „Дали след като въззивният съд установи, че правната квалификация на исковете е непълна и различна от тази, дадена в доклада по делото от първоинстанционния съд, не следва, дори при липса на изрично възражение в този смисъл от страните, да даде указания на страните относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства ?“ обжалваното решение също не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като дадената от първата инстанция квалификация и прието правно основание са следвани и от въззивния съд, и по които той се е произнесъл.
По петия от поставените въпроси – „Дали ищецът по исковете по чл.49 и чл.50 ЗЗД следва да прави пълно и главно доказване и на вината, като елемент от фактическите им състави ?“, тъй като не е налице противоречие с цитираното решение №147/19.6.2012 г. по гр.д.№582/2011 г. на ВКС, IV г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК. Отговорът на въпроса даден в посоченото решение е, че „Вината се предполага (чл. 45, ал.2 ЗЗД) до доказване на противното и това доказване е в тежест на ответника, а ищецът следва да установи всички останали елементи от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД. Ищецът, с всички доказателствени средства, следва да установи увреждащото деяние, вредите и причинно-следствената връзка между тях така, че от анализа на доказателствата съдът да може да изведе еднозначен извод за наличието им. Чрез пълно и главно доказване ищецът следва да установи истинността на твърденията си за релевантните факти. Не е в тежест на ищеца обаче и без въведено от ответника оспорване, чрез пълно и главно доказване да изключва последователно всички хипотетични възможности за настъпване на вредите по начин, различен от твърдяния“.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване на въззивно решение №777/18.4.2016 г. по гр.д.№4119/2015 г. по описа на Софийския апелативен съд, г.о., VII – ми състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: