6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 87
София, 17.02.2016 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети февруари през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теодора Нинова
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Геника Михайлова
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 6180 от 2015 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. И. Д. от [населено място] срещу въззивното решение на Разградския окръжен съд, постановено на 14.07.2015г. по в.гр.д.№128/2015г., с което е потвърдено решението на първоинистанционния съд , с което прието за установено по отношение на И. И. Д., че М. Б. Б. е собственик на ? от поземлен имот с идентификатор 61710.502.1632 по К. на [населено място], одобрени със заповед РД-18-37/10.03.2008г. на изпълнителния директор на АГКК, изменена със заповед КД-14-17-251/14.07.2011г. на началника на С.-Р., с административен адрес [населено място], ул.“28-ми януари“№3, с площ 309кв.м., с трайно предназначение на територията, урбанизирана, начин на трайно ползване:ниско застрояване, с номер по предходен план 1632, кв.24, парцел I., както и на ? идеална част от самостоятелен обект в сграда с идентификатор 61710.502.1632.1.2 по К. на [населено място], който се намира на втори етаж в сграда №1, разположена в поземлен имот с идентификатор 61710.502.1632, с предназначение на самостоятелния обект:жилище, апартамент, с площ 197.80кв.м., ведно с избено помещение с площ 6 кв.м. и 36.65% от общите части на сградата и е отменен нотариален акт за собственост на недвижим имот №155, том 4, рег.№6057, дело №663/2011г. на нотариус с рег.№378 на Нотариалната камара и район на действие РС-Р. с вх.рег.№5116/13.09.2011г. на Службата по вписванията в частта досежно посочените в диспозитива ? от дворното място и ? от жилищния етаж.
В изложението към подадената касационна жалба се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните процесуално-правни въпроси:
1. Ползва ли се с обвързващо и легитимиращо действие нотариалното удостоверяване на право на собственост по давност въз основа на обстоятелствена проверка, извършена по реда на чл.587, ал.2 ГПК;
2. Кой носи тежестта за доказване в производство по оспорване съществуването на признато от нотариуса право на собственост по давност въз основа на обстоятелствена проверка, извършено по реда на чл.587, ал.2 ГПК;
3. Допустимо ли е използването на свидетелски показания за опровергаване на съдържанието на изходящ от страната частен документ.
В изложението се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС и по материално-правния въпрос кои са предпоставките за придобиване право на собственост върху недвижим имот по силата на придобивна давност.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответницата по касационна жалба М. Б. Б. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК.
Предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:
Предявен е иск за признаване право на собственост върху 1/4 идеална част от дворно място, представляващо ПИ с идентификатор 61710.502.1632 по К. на [населено място], както и върху ? ид.част от самостоятелен обект в построената в това дворно място сграда с идентификатор на самостоятелния обект 61710.502.1632.1.2.
В обжалваното решение е прието, че предявеният от М. Б. Б. иск е основателен.
Прието е, че с представените по делото писмени доказателства М. Б. е доказала по безспорен начин правото си на собственост върху процесните идеални части от дворното място и от първия жилищен етаж – същите са придобити възмездно по време на брака й с Д. К. Д. /син на И. И. Д./, като дворното място е придобито чрез договор за покупко-продажба и застроено по време на брака в съответствие с издаденото разрешение за строеж. Прието е, че след влизане в сила на решението, с което бракът е прекратен с развод, постановено по гр.д.№67/2013г. по описа на РС-Разград, съгласно чл.27 СК установения върху процесния имот режим на СИО е прекратен при презумирано по силата на закона /чл.28 СК/ равенство на дяловото участие на бившите съпрузи в съсобствеността до размера на исковата претенция.
Прието е за безспорно установено, че за закупуването на имота и за застрояването му са ползвани кредитни средства, като строителството и привеждането на процесния жилищен етаж в годен за обитаване вид е извършвано поетапно.
Прието е, че първоначално на партерния етаж е изграден ресторант, останалата незастроена част от имота в годините е била използвана като обслужваща заведението – изнасяне на маси за клиенти през лятото, като по делото не са ангажирани доказателства, от които да следва за безспорно установено, че в периода от 2001г. до датата на издадения в полза на И. И. Д. констативен нотариален акт тя да е демонстрирала явно, необезпокоявано и непрекъснато владение върху признатата й по давностно владение собственост върху ? идеална част от дворното място.
Прието е, че изграденият над ресторанта първи жилищен етаж е бил предназначен за жилищните нужди на семейството на М. Б. и Д. К., като семейството се е настанило да живее на етажа през 2006г. след завършването в годен за обитаване вид, като безспорно установено по делото е, че И. Д. е била допусната в обитаване на някои от пригодените към този момент за живеене помещения през 2001г. със съгласието на М. Б. и Д. К., в които помещения живее и понастоящем – стая с кухня и сервизни помещения с отделен вход. Посочено е, че тези помещения съставляват части от собственото на бившите съпрузи жилище и не са обособени като самостоятелен жилищен обект.
Въз основа на показанията на разпитаните по делото свидетели е прието, че И. Д. никога не е била във владение на целия първи жилищен етаж, както и че е налице поведение, с което М. Б. с категоричност е препятствала установяването на такова владение.
Въз основа на приетите по делото писмени доказателства е прието, че М. Б. и бившият й съпруг са предприели правни действия, манифестиращи правото им на собственост върху процесния имот чрез учредената през 2009г. ипотека, като те са и данъчно задължени за имота и дължимите в годините данъци са погасявани от М. Б.. Чрез тези действия, както и чрез недопускането на И. Д. до обитаваните от семейството помещения е прието, че М. Б. е демонстрирала отношение и качество на собственик на имота.
По отношение на позоваването от страна на И. Д. на издаден й по обстоятелствена проверка констативен нотариален акт №155/13.09.2011г. по н.д.№663/2011г., с който е призната за собственик на основание изтекла в нейна полза десетгодишна придобивна давност, визирайки като начален момент 17.05.2001г., на която дата е сключила с М. Б. и Д. К. предварителен договор за покупко-продажба, въззивният съд е приел на първо място, че предварителният договор няма вещно-транслативен ефект, а само облигационен, като страните са поели задължение в бъдеще да сключат окончателния договор, който се явява и предмет на предварителния. Изложени са съображения, че констативният нотариален акт, с който И. Д. удостоверява правото си на собственост, не се ползва с материална доказателствена сила и е оборим, като не е доказано да е осъществявала самостоятелна, непрекъсната, явна и безспорна фактическа власт върху имота в продължение на 10 години с намерение за своене. Прието е, че нейното владение не е по отношение на цялата вещ, а само за определени части от нея, че не е демонстрирала владението си пред М. Б., както и че това владение е било периодично прекъсвано от последната. Посочено е, че в тежест на този, който се позовава на придобивна давност е да установи, че такава е започнала да тече чрез явна промяна на държането във владение и за да се приеме, че е налице завладяване е необходимо промяната в намерението фактическата власт да се упражнява вместо другиго изключително и само за себе си да намери външна проява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик или владелец.
Прието е, че М. Б. не е загубила правото си на собственост, тъй като периодичните й посещения в имота прекъсват давността, като И. Д. не се е противопоставяла на тези посещения и не е заявила ясно намерението си за своене на имота.
Настоящият състав на Първи ГО на ВКС приема, че не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по въпроса за доказателствената тежест при оспорване съществуването на признато от нотариуса право на собственост по давност въз основа на обстоятелствена проверка, извършено по реда на чл.587, ал.2 ГПК и по въпроса за обвързващото и легитимиращото действие на това нотариално удостоверяване. Тълкуване на разпоредбата на чл.77 ЗС и на установените в ГПК правила за доказателственото значение на съставения в производството по чл.587 ГПК документ, както и на правилата за разпределяне на доказателствената тежест при оспорването му е дадено в ТР №11/21.03.2013г. на ВКС по тълк.д.№11/2012г. на ОСГК, според което нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл.587 ГПК, не се ползва с материална доказателствена сила по чл.179, ал.1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост и оспорващата страна носи тежестта да докаже несъществуването на признатото право на собственост ако не разполага с документ за собственост на същия имот. Изразеното в обжалваното решение становище съответства на даденото от ОСГК на ВКС тълкуване, тъй като М. Б., който оспорва правата на ползващото се от съставения по реда на чл.587 ГПК нотариален акт лице, разполага с документ за собственост на имота – съставеният на 18.09.1995г. н.а.№111, том VI, дело №2020/1995г. , обективиращ договор за покупко-продажба, по силата на който заедно с Д. К. Д. е придобила правото на собственост върху дворното място, което впоследствие е застроено от тях. Отчитайки наличието на писмените доказателства, удостоверяващи придобиване правото на собственост върху дворното място и застрояването му, въззивният съд е приел, че доказателствената тежест по оспорване на признатото със съставения на 13.09.2011г. констативен нотариален акт №155, том 4, рег.№6057, дело № 663/2011г. право на собственост на И. И. Д. не следва да бъде възлагана на М. Б.. В съответствие с даденото в ТР №11/2013г. по тъкл.д.№11/2012г. на ОСГК на ВКС тълкуване е прието, че в подобна хипотеза в тежест на позоваващото се на изтекла придобивна давност лице е да установи наличието на всички предвидени в закона предпоставки за осъществяването на този придобивен способ.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса допустимо ли е използването на свидетелски показания за опровергаването на съдържанието на изходящ от страната частен документ, тъй като в обжалваното решение не се съдържа констатация за опровергаване на съдържанието на представените по делото предварителни договори, сключени през 1999г. и 2001г. Изложени са само съображения, че тези договори нямат вещно-транслативен ефект, което съответства на константната съдебна практика.
Обстоятелството, че въззивният съд не е възприел поддържаната от касатора теза, че владението върху процесния имот й е било предадено със сключването на предварителния договор от 1999г. също не би могло да обоснове извод за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по въпроса за опровергаването на съдържанието на този документ, тъй като основното съображение, въз основа на което съдът е приел, че през 1999г. И. Д. не е установила самостоятелна фактическа власт /владение/ върху имота, е обстоятелството, че към този момент жилищният обект не е бил завършен, т.е. не е съществувал като самостоятелно жилище, годно да бъде обект на завладяване по смисъла на чл.68 ЗС. А доколкото в сключения през 2001г. предварителен договор уговорка за предаване на владението липсва, поставеният въпрос не може да бъде отнесен към този частен документ.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса за предпоставките за придобиване правото на собственост върху недвижим имот по давност. В съответствие с трайно установената съдебна практика въззивният съд е приел, че правото на собственост върху недвижим имот може да бъде придобито по давност само като последица от осъществявана непрекъсната, явна и безспорна фактическа власт в продължение на 10 години с намерение за своене на вещта.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивното решение на Разградския окръжен съд, постановено на 14.07.2015г. по в.гр.д.№128/2015г.
ОСЪЖДА И. И. Д. от [населено място], ул.“28 януари“ №3, с ЕГН [ЕГН] на основание чл.78, ал.3 ГПК вр. чл.81 ГПК да заплати на М. Б. Б. от [населено място], ул.“28 януари“№3, с ЕГН [ЕГН] сумата 2600лв. /две хиляди и шестстотин лева/, представляваща направените по делото разноски.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: