О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 873
София, 12.11.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осми ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №2905/2018 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№52059/13.4.2018 г., подадена от ответника по исковата молба В. В. Б. от [населено място], приподписана от адв. Д. Р., против въззивно решение №1442/07.3.2018 г. по гр.д.№7651/2017 г. по описа на Софийския градски съд, Гражданско отделение II „Д“ състав.
С обжалваното решение е потвърдено решение №21636/26.12.2016 г. по гр.д.№13529/2016 г. по описа на Софийския районен съд, I г.о., 143 състав, с което е В. В. Б. от [населено място] е осъден да заплати на М. М. М. от [населено място] сумата 7900 лева, представляваща дадена в заем парична сума, ведно със законната лихва, счита от 25.4.2016 г. до окончателното й изплащане.
Въззивната инстанция е приела, че „Правилността на атакувания съдебен акт е предмет на въззивното обжалване само в рамките на посоченото във въззивната жалба на страната /чл. 269 от ГПК/ – изложените по – горе доводи на въззивника за нарушение на материалния закон и необоснованост. С оглед изложените в исковата молба твърдения, съдът намира, че е сезиран с иск с правно основание чл.240 ал.1 от ЗЗД. Въззивната инстанция споделя изводите на първата инстанция, както досежно фактите, приети за установени по делото, съобразно събраните доказателства, така и относно привеждането на същите към правните норми и направения въз основа на това извод за неоснователност на предявения иск. Ето защо и на основание чл.272 от ГПК, препраща към тях.
Заемът за послужване е договор, за валидността на който е необходимо страните да постигнат съгласие: заемодателят да се съгласи да предостави безвъзмездно определена вещ за временно ползване на заемателя, а последният да се задължи да я върне след ползването. Договорът за заем за послужване поражда последици, едва, когато въз основа на постигнатото съгласие бъде предадена заетата вещ. Съгласно съдебната практика на ВКС-/решение №546/23.07.2010г. по гр.д.№856/2009г. на ВКС ГК, ІV г.о./ по иск с правно основание чл.240 ал.1 от ЗЗД доказателствената тежест да установи, че е дал заемните средства е върху ищеца, претендиращ връщането им. При оспорване на иска, ответникът следва да докаже възраженията си: че средствата са дадени на друго основание; че е налице порок на волята; че задължението е погасено и пр. факти, съобразно характера на въведените възражения срещу иска. Наличието на разписка или друг документ, удостоверяващ плащане, не освобождава платеца от законовите ограничения да докаже твърдяното от него основание със свидетелски показания. Ако в разписката не е посочено основанието на плащането, по иск за връщане на даденото без основание, в тежест на ответника е да докаже основанието, на което е получил или има право да задържи полученото. Ограничението по чл.164 ал.1, т.3 от ГПК, изключващо свидетелски показания за установяване на договори на стойност по-голяма от 5000 лева не е приложимо когато спорът не е за наличието на съществуващо договорно отношение, а за смисъла на постигнатите договорености. В този случай, когато страните спорят за значението на отделни уговорки или когато договорът не съдържа всички уговорки, свидетелски показания са допустими за установяване на обстоятелствата, при които е сключен, както и каква е била действителната обща воля на страните.- решение № 546/23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г., г.к., ІV г.о. на ВКС. В съответствие с посочената съд.практика първоинстанционния съд е събрал гласни доказателства, обсъдени в мотивната част от които се установява обстоятелствата при което е сключен договора и волята на страните, а именно ищцата е дала в заем на ответника процесната сума от която последния се нуждаел спешно.
С оглед анализа на събраните по делото доказателства, включително и заключението на ССЕ въззивният съд намира, че ищцата в производството по делото е доказала наличието на предпоставките на чл.240 ал.1 от ГПК, а именно: предаването на исковата сума на ответника/ заключението на ССЕ/, основанието за това/ показанията на св.П. Б. И./-договор за заем, а ответника не е доказал наличие на правоизключващи факти-връщане на заетата сума, поради което предявения на посоченото основание иск е основателен и следва да бъде уважен като такъв.“
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК(инкорпорирано в касационната жалба) се твърди, че обжалваното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като е недопустимо и очевидно неправилно, по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК. Досежно недопустимостта се твърди, че предмет на спора е съществуването на вземането, индивидуализирано само по твърденията на ищцата в исковата молба, като същата се е позовала единствено и само наличието на абстрактна сделка, без да представи доказателства за наличието на намерения и договорености от страна на касационния жалбоподател за тази сделка. Твърди се също така, че въззивното решение възприема изцяло мотивите на първоинстанционния съд и препраща към тях и не са разгледани възраженията във въззивната жалба.
Сочи се и практика по въпросите, поставени по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Ответницата по касационната жалба М. М. М. е депозирала отговор по смисъла на чл.287 ГПК. Претендират се разноски в размер на минималното адвокатско възнаграждение.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.280 ГПК и отговора на ответницата по касация намира, че жалбата е подадена в законния срок. За да се произнесе по допускане на въззивното решение до касационно обжалване съдът взе предвид следното:
Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Изложението не отговаря на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК не е поставен. Твърденията за недопустимост на обжалваното решение не са обосновани и по естеството си представляват касационни оплаквания по смисъла на чл.281, т.3 ГПК.
Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, предложение трето ГПК. С новата разпоредба на чл.280 ал.2 ГПК (ЗИДГПК – ДВ бр.86/2017г. в сила от 31.10.2017г.) е въведено понятието „очевидна неправилност” (наред с евентуалната нищожност или недопустимост) като самостоятелна предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, без допускането на касация да е обусловено от формулирането на правен въпрос по чл.280 ал.1 ГПК и от наличието на някой от селективните критерии по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. Макар законът да не прави разлика между очевидната неправилност и неправилността на решението като общо касационно основание по чл.281 т.3 ГПК, разграничаването на двете понятия е от значение за точното прилагане на разпоредбите на на чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК и чл.280 ал.2 предл.3 ГПК.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie” – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Доколкото решението „очевидно” съдържа в себе си субективен елемент (очевидното за едни може да не е очевидно за други), разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз (в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 във вр. с чл.280 ал.1 ГПК). Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл.280 ал.1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по см. на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК.
В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Решаващият извод на въззивния състав е, че ищцата е доказала с допустимите от процесуалния закон доказателствени средства претенцията си, а ответникът – касационен жалбоподател в настоящото производство, не е доказал направените от него възражения.
С оглед изхода от спора касационният жалбоподател следва да заплати на процесуалния представител на ответницата по касация – адв. Х., деловодни разноски в размер на 725 лева.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване на въззивно решение №1442/07.3.2018 г. по гр.д.№7651/2017 г. по описа на Софийския градски съд, Гражданско отделение II „Д“ състав.
ОСЪЖДА В. В. Б., ЕГН – [ЕГН], от [населено място], [улица], блок 37, вх.А, ет.2, ап.3, да заплати на адвокат С. И. Х., ЕГН – [ЕГН], от [населено място], [улица], партер, разноски за процесуално представителство за касационна инстанция в размер на 725/седемстотин двадесет и пет/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: