2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 873
гр. София, 08.07. 2013 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети април през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1019 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. Г. К. срещу решение № 438/05.10.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 326/2012 г. на Пазарджишкия окръжен съд – в частта му, с която е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу Т. А. М. и Е. К. М., иск с правно основание чл. 45 от ЗЗД за заплащане на сумата 5 110 лв. – обезщетение за причинени имуществени вреди от непозволено увреждане, под формата на пропусната полза от наем.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежаща на касационно обжалване част от въззивното решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част от въззивното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответниците Т. А. М. и Е. К. М. не са подали отговор на касационната жалба в срока за това.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните два (уточнени и конкретизирани от съда, съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) правни въпроса, а именно: 1) материалноправен – налице ли е пропусната полза – неполучен доход от увреден от течове имот, изразяваща се в установения с помощта на вещо лице, среден пазарен наем за имота, респ. – изразяваща се в разликата между този среден пазарен наем и получения от ищеца наем, или такава пропусната полза е налице само при реално договорен наем, който не е получен или е получен в по-нисък от договорения размер, поради увреждането на имота; и 2) процесуалноправен – относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото, относими към спора, и да зачете доказателствената сила на експертното заключение, с което е установен средният пазарен наем за имота. Жалбоподателят навежда и трите допълнителни основания по т. 1, т. 2 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като излага становище и съображения, че тези два правни въпроса са разрешени от въззивния съд в противоречие с конкретни решения на ВКС и на други съдилища, преписи от които представя, и като излага становище и съображения, че материалноправният въпрос е и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
За да постанови решението си в обжалваната му част, въззивният съд е приел следното: Посочил е, че съдебната практика дефинира понятието „пропусната полза” като пропускане на една реална възможност за придобиване (увеличаване) на имущество, като основателността на претенцията предполага установяването на две кумулативни предпоставки: реалната възможност за увеличение на имуществото и стойността (размера) на пропуснатата полза. Предвид представените по делото писмени доказателства – договори за наем и данъчни декларации, окръжният съд е приел за безспорно установен факта, че през процесния период 01.12.2002 г. – 01.12.2007 г. касаторът-ищец е отдавал процесното жилище под наем. Предвид показанията на разпитания по делото свидетел Д. Н. Г., въззивният съд е приел за установено и че при първоначалното наемане на имота с договор от 03.09.2001 г. свидетелят и касаторът са имали уговорка за увеличение на наемната цена при извършен ремонт на покрива от страна на наемодателя-ищец. Съдът е намерил, че тези доказателства не са достатъчни да обосноват основателността на претенцията. В тази връзка са изложени съображения, че по делото липсват доказателства касаторът-ищец да е договарял по-висок размер на наемна цена, който да не е получен поради течовете в процесното жилище, както и че и в представените по делото договори за наем липсва такава уговорка за по-висока наемна цена, чийто размер да е намален в хипотезата на чл. 230, ал. 2 от ЗЗД. Въззивният съд е приел, че по делото липсват доказателства и за стойността на пропуснатата полза, като е посочил, че заключението на съдебно-техническата експертиза по делото не може да бъде ценено в тази връзка, тъй като и то дава данни за разликата между получения от ищеца наем и средния пазарен наем за имота, а не за реално договорен такъв.
Така изложените мотиви към обжалваната част от въззивното решение, са в съответствие със задължителните указания и разясненията по приложението на закона, дадени с ТР № 3/12.12.2012 г. на ОСГТК на ВКС, с което бяха преодоляни противоречията и колебанията в практиката на съдилищата по приложението на института на имуществените вреди, изразяващи се в пропуснати ползи, и то – както при договорната, така и при деликтната отговорност, доколкото в съдебната практика и в правната доктрина никога не е имало съмнения, че пропуснати ползи може да са налице и при двата вида отговорност (сравни чл. 82 и чл. 51, ал. 1 от ЗЗД). В тълкувателното решение е прието, че при предявен иск за обезщетяване на вреди под формата на пропуснати ползи трябва да съществува сигурност за увеличаване на имуществото на ищеца, която сигурност не се предполага. Прието е също, че в съответствие с правилото на чл. 154, ал. 1 от ГПК, страните са длъжни да докажат твърденията, на които основават своите искания и възражения, като ищецът следва да докаже, че при точно изпълнение на задължението, респ. – ако не би бил налице деликта, той със сигурност би получил увеличаване на имуществото си, като установи факта на създадени между него и трети лица правоотношения във връзка с процесния обект по повод ползването или разпореждането с него, които са били осуетени именно в резултат от забавата на длъжника, респ. – от действията на ответника-делинквент, или като установи, че при конкретните пазарни условия в периода на забавата, респ. – на увреждането, е съществувала реална възможност за отдаване на обекта под наем, за получаване на доходи чрез използването му за осъществяване на търговска дейност или за изгодно разпореждане с него; относимите и допустими доказателства са в зависимост от вида на претендираните пропуснати ползи и подлежащите на установяване факти. Цитираните по-горе решаващи изводи на въззивния съд, както беше посочено, съответстват на така възприетите разрешения от ОСГТК. С оглед на това, по отношение на изведения от касатора материалноправен въпрос, както и по отношение на втората част от изведения от него процесуалноправен въпрос (досежно „зачитането” на експертното заключение), не е налице никое от наведените допълнителни основания по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване в случая.
Първата част на процесуалноправния въпрос (относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото, относими към спора) касаторът свързва с оплакванията си, че въззивният съд не обсъдил доказателства по делото, от които се установявало, че той получавал наем само през част, а не в течение на целия процесен период, както е приел за установено. На първо място следва да се отбележи, че тези оплаквания не могат да бъдат разглеждани в настоящото производство по чл. 288 от ГПК, тъй като те биха могли да представляват касационно основание по чл. 281, т. 3, предл. 2 от ГПК, но не и общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Но дори и ищецът да е реализирал доходи от наем, не в течение на целия, а само на част от процесния по делото период, цитираните по-горе решаващи изводи на въззивния съд, които са в съответствие със задължителната практика на ВКС, не биха били различни. Поради това, тази първа част от изведения от касатора процесуалноправен въпрос, е без значение за изхода на спора по делото, поради което също не представлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване в случая.
По изложените съображения, касационното обжалване на въззивното решение – в атакуваната от касатора негова част, не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 438/05.10.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 326/2012 г. на Пазарджишкия окръжен съд – в обжалваната му част, с която е отхвърлен искът с правно основание чл. 45 от ЗЗД за заплащане на сумата 5 110 лв. – обезщетение за причинени имуществени вреди от непозволено увреждане, под формата на пропусната полза от наем.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.