О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 874
София, 25.11.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети ноември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №3218/2016 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№7748/30.5.2016 г., подадена от адвокат В. В. – процесуален представителна ищеца Р. Т. К., и по касационна жалба, вх.№5872/21.4.2016 г., подадена от Софийска апелативна прокуратура, представляваща ответника по исковата молба Прокуратура на Република България против въззивно решение №618/01.4.2016 г. по гр.д.№792/2016 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, 12 състав.
С обжалваното решение Прокуратурата на Република България е осъдена, на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, да заплати на Р. Т. К. сумата 15000 лева – обезщетение за неимуществени вреди от водено срещу него, в периода от 15.4.2003 г. – 25.6.2011 г. по пр.пр.№789/2002 г., сл.д.№53/2003 г. на ОП – Враца/сл.д.№135/2003 г./ на ОСлО при ОП-Враца, нохд №302/2007 г. на ОС – Враца и внохд №172/2009 г. на САС, НО, 2 състав, наказателно производство за престъпления по чл.219, ал.3, вр. ал.1 НК и чл.220, ал.1 НК, приключило с постановление за прекратяване на наказателното производство от 10.6.2011 г. по пр.пр.№789№2002 г., сл.д.№53/2003 г. на ОП – Враца/сл.д.№135/2003 г. на ОСлО при ОП – Враца/, влязло в сила на 25.6.2011 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 29.7.2012 г. по окончателното й изплащане. В останалата част, първоинстанционното решение, с което е отхвърлен искът до пълния предявен размер – 120000 лева, е потвърдено.
При постановяване на решението въззивната инстанция е приела, че при преценка основателността на иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ настоящият състав споделя, на осн. чл. 272 ГПК, изводите на първоинстанционния съд, касаещи спора от фактическа и правна страна. Освен това съдът е изложил изводи, че предявеният иск с правно основание чл.2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, е доказан по основание, като посочената разпоредба предвижда обективна отговорност на държавата в случаите на незаконно повдигане и поддържане на обвинение в извършване на престъпление. Прието е, че действията по повдигане и поддържане на обвинението се считат за незаконни ако лицето бъде оправдано или наказателното производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето, че извършеното деяние не е престъпление или че наказателното производство е образувано след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано, а съответният правозащитен орган отговаря и в случаите, когато наказателното производство е прекратено поради недоказаност на обвинението, поради идентичност на хипотезите „недоказаност на обвинението” и „деянието не е извършено от лицето”. Налице е позоваване на т. 7 от ТР № 3/2004г., а именно, че обезщетението за неимуществени вреди обхваща и неимуществените вреди от незаконно задържане под стража, а обезщетението за имуществени вреди от незаконното задържане не се поглъща, а се присъжда самостоятелно /т. 13 от ТР № 3/2004 г./. Изложен е и извод, че субекти на тази отговорност могат да бъдат само правозащитни органи, оправомощени да повдигат и поддържат обвинения за престъпления от общ характер, какъвто орган се явява Прокуратурата на Република България /ТР № 5/15 г. ОСГК/.
Прието е и, че в случая, по отношение на ищеца е било предявено, повдигнато и поддържано обвинение за извършени престъпления от общ характер – по чл. 219, ал. 3, вр. ал. 1 НК и по чл. 220, ал. 2, вр. ал. 1 НК, приключило с прекратяване на наказателното производство поради това, че извършеното деяние не е престъпление, с постановление от 10. 06. 2011 г. по пр.пр. № 789/2002 г., сл.д. № 53/2003 г. на ОП – В. /сл.д. № 135/2003 г. на О. при ОП – В./, влязло в сила на 25. 06. 2011 г., поради което действията по повдигане и поддържане на обвинението за тези престъпления, както и по наложените му мерки за неотклонение, се явяват незаконни. При формиране на изводите си въззивната инстанция се е позовала на показанията на свидетелите С. С. С. и Й. К. Т. и обстоятелството, че в резултат на незаконно повдигнатото и поддържано обвинение в извършване на престъпление от общ характер ищецът претърпял неимуществени вреди – негативни психични изживявания.
При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди апелативният съд е съобразил: а/. продължителността на периода, през който срещу ищеца е било повдигнато и поддържано обвинение в извършени престъпления от общ характер – 8 години и 2 месеца /от 15. 04. 2003 г. до 25. 06. 2011 г./; б/. броя и тежестта на престъпленията, в извършването на които е бил обвинен и впоследствие оправдан ищецът – две тежки престъпления от общ характер по смисъла на чл. 93, т. 7 НК – по чл. 219, ал. 3, вр. ал. 1 НК и по чл. 220, ал. 2, вр. ал. 1 НК /за първото престъпление ищецът бил привлечен като обвиняем на 15. 04. 2003 г., а за второто – на 21. 12. 2014 г./; в/. предявеният в наказателното производство граждански иск за сумата 12303009, 62 лв., предизвикал допълнителни притеснения и негативни емоционални изживявания; г/. обстоятелството, че по отношение на същия е била взета най-леката мярка за неотклонение – „подписка“; д/. възрастта на ищеца, социалния му статус към започване на наказателното преследване и заеманата от него длъжност /същият е бил изпълнителен директор на [фирма]; е/. данните по делото за конкретно изживените от него емоционални страдания и интензитета им – установено е от показанията на свидетелите С. и Т., че в резултат на процесното наказателно производство ищецът бил притеснен и стресиран заради тежестта на обвиненията и предявения срещу него граждански иск за сума надхвърляща 12 милиона лева; срамувал се, изпитвал неудобство, чувствал се омерзен, авторитетът му на професионалист и ръководител сред близки, познати, колеги и гражданите на [населено място] и региона се сринал, както и доброто му име и репутация в обществото, допълнително страдал заради негативните обществени настроения към него и заради факта, че хората го считали за престъпник и много приятели и колеги преустановили контактите си с него; притеснявал се заради оставането си без работа и доходи; от ведър и контактен човек се променил – станал потиснат, неконтактен, затворил се в себе си, побелял, отслабнал, психически рухнал; всичко това се отразило негативно и на семейните отношения, които се влошили и приключили с развод; ж/. фактът, че ищецът е бил с чисто съдебно минало; з/ липсата на данни негативните психични изживявания и дискомфорт да са надхвърлили рамките на нормалните психични изживявания за ситуацията и да са довели до психични увреждания или до увреждане на телесното здраве; и/. обстоятелството, че няма данни делото да е придобило медийна известност заради действия на служители на Прокуратурата на Република България; й/. обществено-икономическите условия в страната. к/. фактът, че негативни психични изживявания ищецът е търпял заради водените едновременно три наказателни производства, и трите прекратени /процесното и още две, като за другите две са му присъдени обезщетения по ЗОДОВ/.
Имайки предвид изложените обстоятелства и разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и чл. 4 ЗОДОВ, САС е приел, че сумата 15000 лв. би обезщетила ищеца за търпените от него неимуществени вреди от незаконно повдигнато и поддържано обвинение за извършени престъпления по чл. 219, ал. 3, вр. ал. 1 НК и по чл. 220, ал. 2, вр. ал. 1 НК.
Предвид обстоятелството,че правото на обезщетение по чл.2, ал.1, т. 3 ЗОДОВ възниква от момента на влизане в сила на оправдателната присъда, респ. на акта с който се прекратява наказателното производство, от който момент и същото става изискуемо, то в случая законна лихва върху сумата 15000 лв. се дължи считано от 25. 06. 2011 г.
В изложението на касационния жалбоподател – ищец, Р. Т. К., се сочи, че въззивният съд не е отчел реалното негативно отражение на незаконното обвинение върху професионалната чест и достойнство на К. като ръководител на важно за региона и страната държавно предприятие, поради което не е спазен принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД и практиката на ВКС по ППВС №4/1968 г. – т.II и т.11. Моли се за допускане на въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение, в частта, с която е отхвърлен искът над 15000 лева. Моли се за допускане на въззивното решение в посочената част.
В изложението на касационния жалбоподател – ответник по исковата молба, – Прокуратура на Република България, представлявана от Софийска апелативна прокуратура, се сочи основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК относно размера на обезщетението/до 15000 лева/ с оглед изискването за справедливост по чл.52 ЗЗД. Жалбоподателят се позовава на ППВС №4/1968 г. и решения на ВКС, постановени по чл.290 ГПК и изчерпателно посочени. Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Страните по спора не за депозирали отговори по смисъла на чл.287 ГПК, по касационната жалба на другата страна.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационните жалби, изложенията към касационните жалби и с оглед правомощията си по чл.288 ГПК намира следното:
Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване и по двете касационни жалби, тъй като не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно визираната правна норма на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от съществено значение за изхода от спора, за развитие на правото, решен и е в противоречие с практиката на ВКС. Въздигнатият от чл.52 ЗЗД принцип за справедливост при обезщетяване на неимуществени вреди се определя от обстоятелства, които са различни за всеки отделен случай. В т.11 от ППВС №4/1968 г. Върховната съдебна инстанция е постановила, че при определяне размера на неимуществените вреди следва да се определя като се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията на съдилищата се посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за присъдения размер. Постановеното от въззивната инстанция решение се основава на факти и обстоятелства и е съобразено със законовите разпоредби. По естеството си с изложението се цели допускане на въззивното решение в обжалваната част относно размера на претенцията, което конкретно е уредено в българското законодателство – чл.чл.51 и 52 ЗЗД, и което за всеки отделен случай е различен. Освен това поставените от касационния жалбоподател въпроси са зададени бланкетно, без да е налице мотивиране към кои изводи на въззивната инстанция се отнасят.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №618/01.4.2016 г. по гр.д.№792/2016 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, 12 състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: