7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№874
С., 05.12.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание дванадесет и трети ноември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 1170/2016 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по съвместна касационна жалба, подадена от П. В. П. и Т. М. Т., двамата от [населено място], чрез процесуалния им пълномощник, срещу решение № 27 от 11.02.2016 г. по в.т.д. № 294/2015 г. на Апелативен съд – Велико Т., с което след отмяна на решение № 138 от 19.08.2015 г. по т.д. № 228/2014 г. на Окръжен съд – Плевен, касаторите са осъдени да заплатят солидарно на [фирма] следните суми: 28 619.05 евро – главница по договор за банков кредит № HL 29155 от 27.12.2007 г., ведно със законната лихва от 12.12.2014 г.; сумата 5 941.35 евро – лихва за периода от 10.05.2012 г. до 10.12.2014 г. и 323.17 евро – такси и застраховки за последния период, по същия договор и допълнителните споразумения към него.
В жалбата се поддържат касационни оплаквания за неправилност на атакуваното решение, на основанията по чл.281, т.3 ГПК, с искане за касирането му. Поддържат се доводи за ненадлежно упражнено право, от страна на банката, да направи кредита предсрочно изискуем, както и за нищожност на клаузи от процесния договор за кредит, които неправилно не са били възприети от въззивната инстанция. Твърди се, че съдът превратно е възприел констатациите на експертизата относно начина на погасяване на кредита и начина на формиране на главница и лихви, без да направи собствени изводи относно методиката на изчисляване на лихвите и вноските по кредита, съобразно подписаните допълнителни споразумения между страните.
В изложението за допускане на касационно обжалване искането е основано на чл.280, ал.1, т.1-3, по следните въпроси: 1. За момента на настъпване на предсрочна изискуемост по договор за банков кредит; 2. С придобиване на вземането цесионерът става ли страна по договора и може ли да влияе върху него, като го изменя, прекратява или разваля; 3. До кой момент е допустимо да се направи възражение за изтекла погасителна давност и възражения, че цесията няма действие по отношение на длъжника, тъй като не му е била надлежно съобщена от цедента; 4. Забраната за начисляване на лихва върху лихва представлява ли нарушение на забраната по чл.10 ЗЗД и 5. Приложим ли е Законът за защита на потребителите по отношение на договорите за банков кредит, по които едната страна не е търговец, а физическо лице. Жалбоподателите са приложили копия от задължителна практика на ВКС и от практика на съдилищата, относима към част от поставените въпроси.
Ответникът по касация – [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], чрез процесуалния си пълномощник, оспорва искането за допускане на касационно разглеждане на делото по поставените въпроси, а по същество счита жалбата за неоснователна. Съображения са изложени в постъпил по реда на чл.287, ал.1 ГПК писмен отговор.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от страните доводи, приема следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирани страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, при спазване на преклузивния срок по чл.283 ГПК, поради което е процесуално допустима.
При постановяване на атакуваното решение, въззивният състав на Апелативен съд – Велико Т., след извършена цялостна самостоятелна преценка на доказателствения материал по делото, е извел следните изводи: За наличието на валидно сключен договор за банков кредит между страните, по който кредитополучателите /сега касатори/ са усвоили сумата 25 500 евро; Цедирането на вземанията по този договор на [фирма], по силата на договор от 09.04.2008 г., а съгласно договор от 26.11.2009 г. прехвърлянето им от последното дружество обратно на банката, с пораждане действие на прехвърлянията по двата договора спрямо длъжниците, след едновременното им съобщаване на последните; За преклудирани са приети следните процесуални действия на кредитополучателите: оспорването на представените от банката погасителни планове и оспорване получаването на нотариална покана, с уведомление за предсрочна изискуемост на кредита, както и въведените след срока за отговор на исковата молба и на допълнителната искова молба възражения : за недействителност на подписано с първоначалния цесионер допълнително споразумение от 19.06.2009 г., за изтекла погасителна давност и за нищожност на клаузи от договора за кредит и на допълнителните споразумения към него, като неравноправни. Последното възражение, независимо от ненадлежното му въвеждане в процеса, е разгледано по същество от въззивния съд, с оглед задължението да следи служебно за приложението на императивни правни норми и да се произнесе по въпроса дали в договора за кредит и споразуменията към него съществуват неравноправни клаузи.
Съобразявайки приложимите разпоредби от Закона за защита на потребителите/ З./, въззивният съд е приел, че клаузите от процесния договор – чл.3, ал.1 и ал.5, по силата на които банката може едностранно да променя размера на лихвения процент, макар и формално да покриват хипотезата на чл.143, т.10 З., не са неравноправни по см. на чл.143. Този извод е основан на предвидения срок за погасяване на кредита – 29 години и измененията на лихвените проценти на финансовия пазар, както и при отчитане на обективирнаната в подписаните, по искане на кредитополучателите, допълнителни споразумения, с които са предоговаряли годишния лихвен процент по кредита и са внасяли промени в размера на надбавката, и договаряли заплащането на фиксирана лихва за определени периоди от време, при изключване приложението на базовия лихвен процент /БЛП/ за тези периоди. БЛП е бил обявяван от банката и кредитополучателите са били известени за този компонент на лихвения процент. Преценявайки заключението на съдебно-счетоводната експертиза, въззивният съд е приел, че за периода от усвояване на кредита до 10.12.2014 г. , увеличението на задължението за лихви поради промяна на лихвения процент е общо 777.57 евро, при месечно увеличение от 9.37 евро.
По отношение на договорната клауза по чл.12 от процесния договор – относно правото на банката да променя Тарифата за таксите, лихвите и комисионните, въззивният съд, съобразявайки експертизата, съгласно която увеличението на таксите и застраховките по кредита е в размер на 96.53 евро за период от близо 7 години, е застъпил становище, че тази клауза не води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните.
Независимо от горните съображения, съдебният състав на Апелативен съд – Велико Т. е приел, че клаузите от договора, предоставящи възможност на банката едностранно да променя размера на лихвения процент, не са неравноправни, тъй като попадат в изключенията по чл.144 З.. При отчитане на основанията за актуализация на БЛП, съгласно Методологията на банката, е направен извод, че БЛП се определя от обективно съществуващи показатели, вкл. тримесечния Юрибор и количествени измерители за определяне на рисковата премия, представляващи публично оповестени индекси. Именно затова е възприето от съда, че на основание чл.144, ал.3, т.1 З. разпоредбата на чл.143 т.10 и т.12 З. не е приложима в случая, тъй като цената на договора за кредит е свързана с измененията на обективни фактори на финансовия пазар, намиращи се извън контрола на банката като доставчик на финансови услуги.
Решаващият съдебен състав е отхвърлил твърденията за неравноправност на клаузата на чл.24 от договора за кредит, тъй като обективираното съгласие на страните за възможността банката да прехвърли произтичащите от договора вземания на други дружества, сред които е и първоначалния цесионер, не касае задължения на доставчика и тяхното неизпълнение.
С оглед на обстоятелството, че всички допълнителни споразумения към договора съдържат индивидуално уговорени клаузи, въззивният съд е отхвърлил възражението за неравноправността им. Обективираното в споразуменията съгласие за преструктуриране на кредита, чрез натрупване на начислени и непогасени лихви към главницата по кредита и съгласие за новия размер на дълга, е счетено от съда за валидно, предвид липсата на законова забрана за капитализиране на лихвите, с извод, че в случая не е налице начисляване на лихва върху лихва.
При определяне на размера на исковите претенции, въззивният състав е съобразил съдебно-счетоводната експертиза, подробно обсъдена.
Обективираният в мотивите към решението краен извод на Апелативен съд – Велико Т. е в смисъл, че е доказано неизпълнението, от страна на кредитополучателите, на задължението им по договора за кредит за заплащане на ежемесечни погасителни вноски, като от 10.05.2012 г. до 30.10.2014 г. не са заплатени 30 вноски, в размер на 6 496.26 евро, поради което е настъпило основанието по чл.18, ал.2 от договора – за предсрочна изискуемост на целия остатък от кредита, а правото на кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем, е надлежно упражнено и кредитополучателите са уведомени за това.
Настоящият съдебен състав на ВКС, Търговска колегия, ІІ т.о. намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Като недоказан следва да се прецени основният селективен критерий по първия поставен от касаторите въпрос. Този въпрос е изведен въз основа на невъзприети от въззивния съд твърдения на ответниците по иска/сега касатори/ за ненадлежно упражнено право на банката да направи кредита предсрочно изискуем. При произнасяне по доводите на страните в тази насока, въззивният съд е извел изводите си след цялостна преценка на данните по делото, като правилността на тази преценка е извън обхвата на настоящата фаза на касационното производство. Относно недопустимостта за произнасяне по правилността на въззивното решение в производството по чл.288 ГПК, са приложими задължителните постановки в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Формулирания в т.2 от изложението правен въпрос не може да обоснове наличието на общата предпоставка за достъп до касация по чл.280, ал.1 ГПК, доколкото въззивният съд е приел за преклудирано възражението на кредитополучателите за недействителност на сключеното допълнително споразумение с първия цесионер. Поради това, възражението не е разгледано по същество и в мотивите липсват правни изводи в тази насока, които да са обуславящи за изхода на делото.
Въпросите, свързани с допустимостта на възраженията за изтекла погасителна давност и на възраженията за непораждане на действие на цесията по отношение на длъжника, са основани на доводи на касаторите, поддържани и в хода на инстанционното разглеждане на делото, но въведени в процеса след изтичане на предвидените преклузивни срокове при осъществената двойна размяна на книжата. По отношение на тези въпроси/ т.3 от изложението/ е относимо посоченото по-горе разграничение между основанията за допускане на обжалването и общите основания за неправилност по чл.281, т.3 ГПК. Дори и да се приеме обаче, че въпросите попадат в обхвата на основния селективен критерий, то не са налице поддържаните допълнителни предпоставки. Относно преклудирането на възраженията, са приложими задължителните указания, дадени в т.4 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, които са изцяло съобразени от въззивния съдебен състав, а така също и формираната по реда на чл.290 ГПК практика на ВКС, част от която е и изрично цитирана в обжалваното решение.
Въпрос № 4 не би могъл да се възприеме като правен въпрос, свързан с тълкуване и приложение на общовалидна правна норма, тъй като е основан на договорна клауза, предвиждаща възможност за капитализиране на изтекла лихва, която в случая е реализирана въз основа на валидни двустранни споразумения между страните и при изразено съгласие за размера на главницата. Отчитайки начина, по който е преструктуриран дълга по процесния договор за кредит, въззивната инстанция е извела извод за липса на твърдяното начисляване на лихва върху лихва. Проверка за законосъобразност и обоснованост на този извод би могла да се реализира само след евентуално допуснато касационно обжалване, а не и при произнасяне по искането на касаторите по чл.288, вр. с чл.280, ал.1 ГПК.
Последният правен въпрос – дали е приложим З. по отношение на договор за банков кредит, по който едната страна е физическо лице, не би могъл да се определи като обуславящ за изхода на делото. При служебното произнасяне от въззивния съд относно неравноправния характер на клаузи в процесния потребителски договор, е съобразена цитираната в мотивите към решението практика на С., както и т.1 от постановеното от С. решение по дело С-472/11. След преценка на всички обстоятелства и доказателства по делото, е изведен извод за неоснователност на твърденията за неравноправност на договорните клаузи, предоставящи възможност на банката да изменя едностранно размера на лихвения процент по кредита. Допълнителните съображения на решаващия съдебен състав за приложимост на изключението по чл.144, ал.3,, т.1 З. поради обвързаността на цената на договора за кредит с измененията на обективни фактори на финансовия пазар, са изведени в резултат на осъществената правораздавателна дейност по съществото на спора, а не поради принципно отричане приложимостта на З. спрямо процесния договор за кредит.
Поради недоказаност на общата предпоставка за достъп до касация по поставените от касаторите въпроси, не следва да се преценяват поддържаните допълнителни предпоставки, с оглед на приложената съдебна практика.
Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 27 от 11.02.2016 г. по в.т.д. № 294/2015 г. на Апелативен съд – Велико Т..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: