3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 875
гр. София, 13.12.2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на петнадесети ноември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
като разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 2581/2018 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. Т. И., чрез неговия пълномощник адв. В. срещу решението от 27.02.2018 г. по гр. д. № 545/2017 г. на Окръжен съд – Монтана, с което е потвърдено решение № 520 от 10.11.2017 г. по гр. д. № 1428/2017 г. на Районен съд – Монтана.
Ответникът В. И. В., не е подал писмен отговор в срока по чл.287, ал. 1 от ГПК.
С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените от К. Т. И. против В. И. В. обективно съединени искове :
1. за установяване на нищожност, по чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, на:
– продажбената сделка от 29.11.2016 г. за прехвърляне от касатора в полза на ответника на собствеността върху два имота: НИВА с площ от 35. 710 дка, представляваща имот с № 037026 в землището на [населено място] и ПАСИЩЕ – МЕРА с площ от 2 .172 дка, представляващо имот с № 054050 в землището на същото село, [община], област М., за сумата от 4 357.80 лв., обективирана в нотариален акт № 18 от 29.11.2016 г. на Б. П. – нотариус с рег. № 599 на НК и на
– договора за замяна от 3.11.2016 г., с който касаторът е прехвърлил на ответника свой недвижим имот – 1/6 идеална част от НИВА с площ от 3. 444 дка, представляваща имот № 019016 в землището на [населено място], [община], област М., срещу предоставените му 2 куб. м. дърва за огрев, обективиран в нотариален акт № 135 от 03.11.2016 г. на Б. П. – нотариус с рег. № 599 на НК,
2. по чл. 108 от ЗС за установяване на правото на собственост в полза на ищеца върху процесните имоти и осъждане на ответника да му предаде владението им, както и
– на искането за отмяна на посочените нотариални актове по чл. 537 от ГПК.
За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е приел, че ищецът е твърдял като правопораждащи претенциите си следните факти: по повод сключването на договор с ответника за аренда на земеделски земи и по предложение на последния, като собственик на земята му предоставил пълномощно за извършване на съответните правни и фактически действия с оглед снабдяването с необходимите документи за осъществяването на съглашението и неговото подписване; упълномощителят се доверил на ответника и подписал пълномощното без да го прочете и да бъде запознат с неговото съдържание; впоследствие упълномощителят разбрал както за сключените неизгодни за него договори за аренда с процесните земи и обстоятелството, че ответникът е извършил разпоредителни сделки с тези имоти, като е прехвърлил собствеността им на себе си, без да получава съгласието за това на първия – т. е. ищеца, собственика им, както и без да е получавал насрещна престация – парична сума по продажбената сделка и дърва за огрев по замяната; че сделките се явявали нищожни, поради противоречието им на закона – чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, именно защото продавачът по тях не получил цената по продажбата и никаква вещ (дърва за огрев) в замяна на прехвърления имот (1/6 идеална част от него). С оглед на така поддържаните фактически основания на претенцията за нищожност на сделките и заявения петитум в исковата молба за тяхното прогласяване като такива, въззивният съд е намерил установителните искове по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД за неоснователни, доколкото обоснованото от ищеца противоречие на атакуваните сделки с нормите на чл. 183 и чл. 222 от ЗЗД не касае валидността им, а изпълнението на поетите от страните по тях задължения. Приел е, че тези обстоятелства не съставляват елемент от фактическия състав на чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД и не рефлектират върху действителността на атакуваните договори. С оглед изхода на спора по установителните искове въззивният съд е намерил да е неоснователен и обусловеният от тях иск по чл. 108 от ЗС – при липсата на твърдяния порок на разпоредителните сделки, който да ги дисквалифицира като нищожни, е настъпил вещно – прехвърлителния им ефект и ищецът не се явява собственик на отчуждените земеделски земи. В обжалваното въззивно решение са изложени съображения и че искането за отмяна на обективиращите процесните сделки нотариални актове е неоснователно, тъй като на отмяна по реда на чл. 537, ал. 2 от ЗЗД подлежат единствено констативните нотариални актове, но не и тези, чрез които се изповядват правни сделки (както в случая).
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 от ГПК и е процесуално допустима.
Съгласно задължителните разяснения в т. 1 от ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ВКС по тълкувателно дело № 1/2009 г. на ОСГКТК при вероятна процесуална недопустимост на въззивното решение съдебният контрол следва да се допусне дори и касаторът да не се е позовал на такъв порок на съдебния акт. В случая са налице данни, при които касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК, поради нередовност на исковата молба. Съдилищата са били сезирани ненадлежно, доколкото изложените в исковата молба обстоятелства по предявения установителен иск за нищожност на разпоредителните сделки, са неясни, непълни и несъответни на петитума й. Поддържаните от ищеца твърдения не позволяват да се определи фактическата обстановка, формираща основанието във връзка с въведеното изискване по чл. 127, ал. 1, т. 4 от ГПК. Установява се и противоречие между обстоятелствената част от исковата молба и заявеният с нея петитум, доколкото се иска признаване на нищожността на процесните договори, поради противоречието им на закона, изразяващо се в неплащане на цената на продажбата, респ. неполучаване на вещта по замяната.
Въвеждането на обстоятелствена част на исковата молба и съответстващ на същата петитум е задължение на ищеца, тъй като с оглед на въведените твърдения се определят доказателства, които всяка от страните трябва да ангажира в процеса. Ето защо, въззивният съд е следвало да извърши проверка на редовността на исковата молба с оглед на процесуалното задължение по чл. 129, ал. 1 от ГПК, тъй като решение по същество на делото се постановява при наличието на предпоставки за разглеждане на иска по същество, като преценката за допустимост на производството, включително за правното основание на иска може да се проведе валидно само при редовно сезиране. С оглед на тези констатации следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение, за да се провери по реда на касационния контрол, налице ли е вероятна недопустимост на съдебния акт, предвид изложените данни.
Поставените в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси не обосновават приложно поле на чл. 280, ал. 1 от ГПК, тъй като разрешаването им предпоставя редовност на сезирането, което следва да се провери по реда на касационния контрол, а редовността на сезирането предхожда въпроса за правилността на решението.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 27.02.2018 г. по гр. д. № 545/2017 г. на Окръжен съд – Монтана.
УКАЗВА на жалбоподателя да внесе държавна такса в размер на сумата 75 (седемдесет и пет) лева по сметка на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщението и да представи документ за внасяне на таксата в деловодството на Върховния касационен съд в същия срок.
Делото да се докладва на председателя на трето гражданско отделение на Върховния касационен съд за насрочване в открито съдебно заседание с призоваване на страните.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.