О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 875
гр. София, 28.12.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесети декември през две хиляди и дванадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева ч.гр.д. № 751 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 278, ал. 1, вр. чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК и чл. 274, ал. 2, изр. първо ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба на И. Л. Г. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. В. Щ., против определение № 11314 от 9 юли 2012 г., постановено по ч.гр.д. № 7589 по описа на Софийския градски съд за 2012 г., с което е потвърдено протоколно определение от 8 февруари 2012 г., постановено по гр.д. № 7450 по описа на районния съд в гр. София за 2011 г. за прекратяване на производството по делото в частта по предявения иск за установяване трайната нетрудоспособност на Г. и е оставена без разглеждане частната жалба на Г. против разпореждане от 19 март 2012 г. по същото първоинстанционно гражданско дело, с което е оставено без уважение искането на Г. за поправка на протокола от съдебното заседание от 8 февруари 2012 г.
В жалбата се сочи, че обжалваното определение е нищожно, недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон и на съществени съдопроизводствени правила; няма съдебна практика, която да приема, че е забранено предявяването на искове за установяване съществуването или несъществуването на факт с правно значение, какъвто е наличието на пълната и трайна нетрудоспособност; на частния жалбоподател са правени всевъзможни пречки да бъде документирано настъпването на застрахователното събитие и да се изплати дължимата застрахователна премия; несъстоятелно е разбирането на съда, че доказването на наличие на пълна и трайна нетрудоспособност можело да се установи в производството по предявените осъдителни искове, тъй като тук съдът е подходил по аналогия на закона, като е имал предвид споровете за собственост; изплащането на застраховка „живот” изисква сложен фактически състав и, за да се произведат желаните правни последици, е нужно всеки един отделен факт да бъде доказан с отделно предявен иск; цитира се практика на ВС и ВКС от 1992г., 1960 г., 2006 г., 2010 г., 2008 г., по спорове във връзка с пълна и трайна нетрудоспособност, предизвикани от трудова злополука или професионално заболяване; и втората част на определението е неправилна, защото в съдебния протокол никъде не е записано, че е проведено повторно повикване на страните по делото – задължителното повторно повикване е залегнало в ГПК и в другите подзаконови нормативни актове или в краен случай представлява правен обичай и установила се съдебна практика, поради което определението е нищожно и недопустимо в тази му част. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че са налице всички основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване; преповтарят се доводите от частната касационна жалба за историята на заболяването на частния жалбоподател и сторените от ответниците пречки жалбоподателят да бъде прегледан и освидетелстван от компетентен лекар на застрахователя, както и вероятността съдът да се е подвел по друга правна хипотеза – тази на претенциите за собственост, която според частния жалбоподател не е приложима за правния отрасъл на трудовото право и на търговското право; дължи се отговор на въпросите: дали пълната и трайна нетрудоспособност следва да се установи с отделен иск по чл. 124, ал. 4 ГПК или наличието на пълна и трайна нетрудоспособност се установява в производството по предявените срещу ответниците осъдителни искове (сочат се решения на ВС и ВКС), допустими и относими ли са исковете за установяването на трудова злополука и професионални заболявания преди и след 1 януари 2000 г. при действието на чл. 159, ал. 3 КТ (отм.) и на чл. 200 КТ към предявяването на иск за установяването на пълна и трайна нетрудоспособност (сочат се решения на ВКС), могат ли да се приложат по аналогия на закона правните норми, регламентиращи отговорността на работодателя за трудова злополука и професионално заболяване, довело до пълна и трайна нетрудоспособност, за отговорност на застрахователното дружество, при условия, че са налице предпоставките, довели до пълна и трайна нетрудоспособност на застрахованото лице, обуславящи изплащането на застраховка „живот” (сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК), задължен ли е съдът повторно да осъществи поименно повикване на страните по делото, задължен ли е да отрази това обстоятелство в съдебния протокол на заседанието, и неизпълнението на тези му обязаности и задължения представлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила, и ако представлява такова нарушение, до какви последици води за съдебния акт – нищожност, недопустимост, неправилност и необоснованост, какво представлява задължението за повторно поименно повикване на страните по делото – правна норма, правен обичай или нещо друго (сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК).
Ответникът О. б. б. АД, със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от изпълнителните директори С. В. и Р. Т., чрез пълномощника си Г. М., в отговор на частната жалба по реда на чл. 276, ал. 1 ГПК сочи доводи за неоснователността на жалбата.
Ответникът [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], чрез процесуалния си представител адв. Г. П., в отговор на частната жалба по реда на чл. 276, ал. 1 ГПК сочи доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата.
Частната жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК.
С определението си въззивният съд приема, че частната жалба срещу разпореждането във връзка с исканата поправка на съдебен протокол, е недопустима, тъй като в процесуалния закон не се предвижда възможност за самостоятелно обжалване с частна жалба на съдебния акт, с който не се уважава искане за поправка на протокол, нито същият прегражда по-нататъшното развитие на делото; когато съдът констатира, че предявеният иск е недопустим, следва да прекрати производството по делото, какъвто е разглежданият случай – съгласно чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК иск за установяване съществуването или несъществуването на факт с правно значение е допустим само в случаите, предвидени в закона, защото поначало фактите се установяват в производствата по делата, по които са от значение; пълна и трайна нетрудоспособност е факт, непредвиден в закон да бъде самостоятелен предмет на установителен иск, а наличието й ще се установява в производството по предявените осъдителни искове; доводите в частната жалба за допустимост на иск за установяване на трудова злополука и професионално заболяване преди 1 януари 2000 г. при действието на чл. 159, ал. 2 КТ от 1951 г. (отм.) и за установяването им в производството по осъдителен иск по чл. 200 КТ, са неотносими към допустимостта на предявения установителен иск.
Частният жалбоподател твърди, че обжалваното определение нищожно, недопустимо и неправилно. Преди да пристъпи към разглеждане на последното посочено оплакване, при което ще следва да се преценят основанията за допускане на касационното обжалване, както и основателността на доводите на частния жалбоподател по разрешението на въззивния съд по разпореждането на районния съд, касационният съд дължи проверка по твърдението за другите два порока на въззивния акт. Твърдението е неоснователно. Въззивното определение не е нищожно. Според задължителното тълкуване, дадено от ВКС в решение № 668 по гр.д. № 1790/2009 г., І г.о., съдебното решение е нищожно, когато е постановено от незаконен състав на съда, когато излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, когато решението не е изразено в писмена форма или е неподписано, когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост. Това разрешение следва да се приложи към всеки вид съдебен акт. В случая нито един от сочените пороци не се наблюдава във въззивния съдебен акт. Определението не е и недопустимо, тъй като е постановено във връзка с надлежно упражнено право на жалба и не са налице пречки пред подобно произнасяне, не е налице произнасяне на съда извън предмета на жалбата, нито по друг предмет, не е налице неподведомственост или неподсъдност на спора.
След преценка на доводите на жалбоподателя в жалбата и изложението към нея, съдът намира, че въззивното определение не следва да се допусне до касационно обжалване, тъй като не е поставен правен въпрос относим към решаващите изводи на въззивния съд.
На първо място се пита дали пълната и трайна нетрудоспособност следва да се установи с отделен иск по чл. 124, ал. 4 ГПК или наличието на пълна и трайна нетрудоспособност се установява в производството по предявените срещу ответниците осъдителни искове. Въпросът е значим съобразно интересите на частния жалбоподател съответното установяване да се стори чрез отделен иск, но няма относимост към конкретния извод на въззивния съд – искът за установяване на пълна и трайна неработоспособност е недопустим, тъй като попада под забраната да се установяват факти с установителен иск, непредвидени в закон да бъдат самостоятелен предмет на такъв иск. Неизменна е съдебната практика в разбирането си, че всеки факт, релевантен за гражданско правоотношение, може да бъде установен по повод на делото относно това правоотношение, но не и в самостоятелно производство по реда на чл. 124, ал. 2, изр. второ ГПК при условие, че това не е предвидено изрично в закон. Само като допълнение към основния извод е посочено, че състоянието на работоспособността ще се установи в производството по предявените осъдителни искове. Правен въпрос по конкретното разрешение на въззивния съд не се поставя, което препятства допускането на касационното обжалване по този въпрос, а преценката на представената съдебна практика е ненужна.
На второ място се поставя въпросът за допустимостта и относимостта на исковете за установяването на трудова злополука и професионални заболявания преди и след 1 януари 2000 г. при действието на чл. 159, ал. 3 КТ (отм.) и на чл. 200 КТ към предявяването на иск за установяването на пълна и трайна нетрудоспособност. Този въпрос също не обосновава допускането на касационното обжалване. Съображенията на въззивния съд по приложимостта на правни норми, отнасящи се до друг вид правоотношения, не биха могли да повлияят върху вече посочения основен извод за недопустимостта на предявения иск. Обстоятелството, че и в трудовоправните отношения значение може да има неработоспособността в съответните й форми, не води до извод, че отменени законови правила или различни процедури могат да се прилагат по аналогия на закона и спрямо застрахователните правоотношения, без съответният факт да е предвиден в закон като такъв, спрямо който е допустимо предявяването на установителен иск.
Третият правен въпрос представлява съчетание между поставяне на теоретичен проблем и твърдение за налични предпоставки за изплащане на застраховка „живот”. Този въпрос не може да доведе до допускане на касационното обжалване, тъй като тъкмо тези твърдения са предмет на доказване с иска, производството по който е прекратено. Ако по спора е установено, че са налице предпоставките, довели до пълна и трайна нетрудоспособност на застрахованото лице, обуславящи изплащането на застраховка „живот”, както се сочи в правния въпрос, тогава предявяването на процесния иск е лишено от правен интерес. Непосочването на общото основание за допускане на касационното обжалване и тук, както и при двата предходни въпроса, води до липса на необходимост от съобразяване на съдебна практика.
Останалите правни въпроси касаят другата част от определението, с което е оставена без разглеждане частната жалба на Г. против разпореждането на първоинстанционния съд за оставяне без уважение на искането му за поправка на съдебен протокол. В тази си част определението на въззивния съд е под режима на чл. 274, ал. 2, изр. първо ГПК и спрямо него не се прилагат изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
Определението в тази му част е правилно.
Частният жалбоподател и пред въззивния, и пред касационния съд е избрал да концентрира усилията си да убеди съда да даде отговор необходимо ли е било съдът да е извършил второ повикване на страните по спора за съдебното заседание. А. на въззивния съд обаче е друг – съдебният акт на първоинстанционния съд не е от категорията на който и да е от актовете, записани в чл. 274, ал. 1 ГПК като подлежащи на обжалване, тъй като нито прегражда развитието на делото, нито пък е предвиден изрично в закона като обжалваем. Изводите са правилни и съответни на съдебната практика, например определение № 241 по ч.гр.д. № 259/2011 г., ІІ г.о.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване определение № 11314 от 9 юли 2012 г., постановено по ч.гр.д. № 7589 по описа на Софийския градски съд за 2012 г., в частта му, с която е потвърдено протоколно определение от 8 февруари 2012 г., постановено по гр.д. № 7450 по описа на районния съд в гр. София за 2011 г. за прекратяване на производството по делото в частта по предявения иск за установяване трайната нетрудоспособност на И. Л. Г..
ПОТВЪРЖДАВА определение № 11314 от 9 юли 2012 г., постановено по ч.гр.д. № 7589 по описа на Софийския градски съд за 2012 г. в частта му, с която е оставена без разглеждане частната жалба на И. Л. Г. против разпореждане от 19 март 2012 г. по гр.д. № 7450 по описа на районния съд в гр. София за 2011 г., с което е оставено без уважение искането на Г. за поправка на протокола от съдебното заседание от 8 февруари 2012 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: