6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 875
гр. София, 17.11.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №650 по описа за 2016г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Т. Ц. Г. и Т. В. Г., срещу решение №2057 от 27.10.2015г. по в.гр.д. №2100/2015г. на Софийски апелативен съд, ГО, 4 състав, с което се потвърждава решение №5210/11.07.2014г., постановено по гр.д. №15274/2012г. на СГС, ГО, І – 2 състав, в частта, с която всеки от предявените искове от Т. Ц. Г. и Т. В. Г. срещу ЗК [фирма] за обезщетение за неимуществени вреди вследствие смъртта на техния син Ц. Т. Г. при ПТП, настъпило на 26.09.2012г. е отхвърлен за разликата от сумата 75 000 лева до сумата 200 000 лева. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Касаторите считат, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди е определен в нарушение на принципа за справедливост, установен в чл.52 от ЗЗД, като не са взети предвид критериите, установени със задължителните разяснения в ППВС №4/1968г. Поддържат, че първоинстанционният съд неправилно е разгледал преклудирано възражение за съпричиняване, съответно въззивният съд неправилно е потвърдил решението в тази част. Молят да се отмени въззивното решение в обжалваната част и да бъде осъден ответникът да заплати разликите над присъдените суми до пълния претендиран размер на обезщетенията за неимуществени вреди. Претендират и присъждане на разноски.
Ответникът ЗД [фирма], [населено място], поддържа, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е счел, че справедливото по смисъла на чл.52 от ЗЗД обезщетение за претърпените от всеки от ищците неимуществени вреди от смъртта на починалия при ПТП от 26.09.2012г. Ц. Т. Г. възлиза на 150 000 лева, но е намерил за правилна преценката на първоинстанционния съд, че обезщетенията следва да бъдат намалени наполовина поради установено съпричиняване от страна на починалия.
Касаторите обосновават допустимостта на касационното обжалване по приложно поле, като поставят следните въпроси: 1.Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити на отговорността на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси?; 2. Следва ли въззивният съд да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба? 3. При формиране на изводи относно размера на обезщетението следва ли съдът да се съобрази с възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение, интензитета на търпените душевни болки и констатираното влошено психично здраве? 4.За да е налице съпричиняване следва ли да е установен конкретен принос на пострадалия или е достатъчно да има само индиции за поставяне в риск?
Поддържа се наличието на допълнителните основания по чл. 280 ал.1 т.1 от ГПК по посочените правни въпроси.
При определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд изрично е посочил, че първоинстанционният съд е направил задълбочена преценка на всички фактори, които следва да се вземат предвид и правилно е определил този размер. Същевременно първоинстанционният съд подробно е обсъждал измененията в размера на определените лимити на отговорността на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите от 01.01.2010г. и 11.06.2012г., както и промените в икономическата обстановка в страната за същия период до 26.09.2012г., с което е съобразил обществено – икономическата обстановка в страната към момента на увреждането. С това съдът е съобразил задължителната практика на ВКС, обективирана в посочените от касаторите решение №83 от 06.07.2009г. по т.д. №795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №1 от 26.03.2012г. по т.д. №299/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., постановени по реда на чл. 290 от ГПК, в които се приема, че при определяне на дължимото застрахователно обезщетение би следвало да се отчитат и конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент. Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с уеднаквената вече практика, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК.
Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване и по въпроса дали съдът следва да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма.
В случая въззивният съд е извършил преценка на събраните по делото доказателства, относими към пораждане на задължението за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди. Съдът е обсъдил подробно съдържанието на представените писмени доказателства, както и заключенията на назначените съдебно – медицинска и автотехническа експертизи, които е възприел изцяло, както и показанията на разпитаните по делото свидетели. При това е обсъдил изложените във въззивните жалби и на двете страни доводи за неправилна преценка от страна на първоинстанционния съд на обстоятелствата, имащи отношение към определянето на адекватни обезщетения за претърпените от ищците неимуществени вреди. Следователно въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото, както и да мотивира своя акт, не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, включително цитираната от касаторите съдебна практика по чл.290 от ГПК.
Третият формулиран от касаторите въпрос относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, е относим към предмета на конкретното дело, образувано по предявени искове по чл.226 ал.1 от КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, но не се доказва наличието на релевираните от касаторите допълнителни предпоставки по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. По въпросите, свързани с приложението на чл.52 от ЗЗД, съществува задължителна съдебна практика, в съответствие с която е постановен атакуваният съдебен акт – ППВС №4/1968г. В същото е разяснено, че понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл.52 от ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии, които в случай на причинена смърт са възрастта на увредения, както и действителните отношения между него и лицето, което търси обезщетение. Съобразяването на критериите е фактически въпрос, който се решава за всеки отделен случай, поради което определеният размер на обезщетението няма характер на въпрос по прилагането на материалния закон съгласно чл.280 ал.1 от ГПК, решаването на който би могло да бъде в противоречие с установена и задължителна практика на ВКС.
Настоящият състав на ВКС намира, че е налице основанието по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване по последния поставен от касаторите процесуалноправен въпрос. Същият е включен в предмета на делото и е обусловил правните изводи на решаващия състав за неоснователност на предявените искове по чл.226 ал.1 от КЗ /отм./ за разликата от сумата 75 000 лева до сумата 150 000 лева, като съдът е приел, че е налице съпричиняване от страна на загиналия син на ищците, тъй като той се е качил в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол, с което е поел риск от евентуално увреждане.
По въпроса е формирана задължителната практика на ВКС – решение № 206 от 12.03.2010г. по т.д. № 35/09г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 151 от 12.11.2010г. по т.д. № 1140/11г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 169 от 02.10.2013г. по т.д. № 1643/12г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. решение № 16 от 04.02.2014г. по т.д. № 1858/13г. на ВКС, ТК, І т.о. и решение № 92 от 24.07.2013г. по т.д. № 540/12г. на ВКС, ТК, І т.о., както и цитираното от касаторите решение № 98 от 24.06.2013г. по т.д. № 596/12г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., постановени по реда на чл.290 от ГПК, според която, за да бъде намалено на основание чл.51 ал.2 от ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд, и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл.51 ал.2 от ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. По въпроса относно наличието на съпричиняване на вредата в хипотезата, когато пострадалото лице е пътувало в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол, е даден отговор в задължителната практика на ВКС, обективирана от ТР №1/2014 от 23.12.2015г. по тълкувателно дело №1/2014г. на ОСТК на ВКС. С т.7 от ТР №1/2014 на ОСТК на ВКС е прието, че е налице съпричиняване на вредата, когато пострадалото лице е пътувало в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол над законоустановения минимум, ако този факт му е бил известен. Поради това е налице и допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1 т.1 от ГПК за допускане на касационното обжалване.
По изложените съображения, касационното обжалване следва да се допусне по чл. 280 ал.1 т.1 от ГПК, за проверка за съответствие на въззивния акт с практиката на ВКС.
Касаторите са освободени от заплащане на държавна такса по реда на чл. 83 ал.2 от ГПК, поради което делото следва да се докладва за насрочване в открито заседание без внасяне на такса за разглеждане на касационната жалба.
Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
ДОПУСКА касационно обжалване на решение №2057 от 27.10.2015г. по в.гр.д. №2100/2015г. на Софийски апелативен съд, ГО, 4 състав, в частта, с която е отменено решение №5210/11.07.2014г., постановено по гр.д. №15274/2012г. на СГС, ГО, І – 2 състав, в частта, с която всеки от предявените искове от Т. Ц. Г. и Т. В. Г. срещу ЗК [фирма] за обезщетение за неимуществени вреди вследствие смъртта на техния син Ц. Т. Г. при ПТП, настъпило на 26.09.2012г., е отхвърлен за разликата от сумата 75 000 лева до сумата 200 000 лева.
Делото да се докладва на Председателя на I ТО за насрочване в открито съдебно заседание.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.