О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 878
София, 14.11.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №3232/2018 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№5163/27.6.2018 г., подадена от адв. Р. С. – процесуален представител на ответника по исковата молба Д. Г. М. от [населено място] против въззивно решение №145/21.5.2018 г. по гр.д.№199/2018 г. по описа на Врачанския окръжен съд, с което е потвърдено решение №87/12.02.2018 г. по гр.д.№3164/2017 г. на Врачанския районен съд, V-ти граждански състав, в частта, с която е признато за установено, на основание чл.422, ал.1 ГПК, във връзка с чл.232, ал.2 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК, във връзка с чл.92 ЗЗД, че Д. Г. М. дължи за [община], област В., сумата 5940 лева, представляваща главница по договор №Д-Д-5/27.01.2015 г. за отдаване под наем чрез търг на недвижим имот, частна общинска собственост, както и сумата 954,85 лева – неустойка по договора, за периода от 02.10.2015 г. до 07.02.2017 г.
Въззивната инстанция е приела, че „При така установената фактическа обстановка,районният съд, след обстоен,мотивиран,пълен и взаимосвързан с отделните доказателства анализ, след извършване на съответна взаимовръзка и изключване на спорното от безспорното, след тълкуване и прилагане на относимите материалноправни норми от приложимия материален закон е заключил, че предявеният иск е основателен и доказан,като го е уважил, а предявеният насрещен такъв- неоснователен и недоказан, като го е отхвърлил.
Въззивната инстанция,след самостоятелен анализ на доказателствата, събрани в производството,в настоящият си съдебен състав, споделя правните изводи на първостепенния съд и на основание чл.272 ГПК препраща към изложените от него мотиви.
Допълнително в рамките на оплакванията изложени във въззивната жалба излага следното:
Основният довод на ответника,за да поддържа, че не дължи заплащане на наемната цена и неустойки по сключеният между страните договор за наем на имот частна общинска собственост е, че наемодателят не е изпълнил задължението си регламентирано чл.230,ал.1 ЗЗД,посочено и в чл.5-ти на договора, сключен между страните-да предаде имота в състояние, което съответства за ползването му по предназначението за което е нает.Това е поддържано, както пред първата инстанция, така е развито и като защитна теза и пред въззивната такава.
В тази насока,въззивната инстанция споделя изложеното в мотивите на районния съд, а именно, че в случая,ответникът собственоръчно е попълнил и оформил поисканата от него декларация, отразяваща негово действие по извършен оглед на имота. В насока на оборване на съдържанието на изходящия от негова страна частен документ,той е поискал допускане на гласни доказателства,които обаче съгласно разпоредбата на чл.164,ал.1,т.4 ГПК, без изричното съгласие на другата страна не са процесуално допустими. Независимо от това, дори да се приемат за достоверни неговите твърдения, че към момента огледа,както и към момента на сключване на договора, поради зимния сезон, той не е могъл да извърши надлежен оглед на имота,такава възможност за него е стояла веднага още през първата стопанска година 2014/2015г., когато той е заявил имота пред съответните земеделски органи, посочвайки какви площи ще обработва. Такова заявяване той е извършил и за стопанските 2016 и 2017 години, които обстоятелства се установяват от данните по приложените Анкетни карти за регистрация на земеделски производител, т.е. в рамките на съответните години, той е имал възможността през различните сезони на годината да установи точното състояние на имота. В тази връзка оплакванията,че имотът не е бил надлежно идентифициран, респективно конкретизиран и индивидуализиран по граници и съседи, в различните документи, съдържащи се в представената тръжна документация, са несъстоятелни. Имотът е бил в достатъчна степен индивидуализиран, както в решението на ОбС Б. относимо към отдаване под наем на процесния имот, така и в заповедта на кмета на [община] на откриване на публичен търг с явно наддаване.Индивидуализиран е и в сключеният между страните договор за наем,като от всички документи става ясно за кой имот ответникът е бил обявен за спечелил търга.
Дори да се приеме, че преди сключване на наемния договор, ответникът не е имал възможност да придобие пълна представа за имота и неговата квадратура,който наема,то впоследствие още през първата стопанска година, след като е влязъл във негово владение, включително и към момента на заявяването му в качеството му на земеделски производител, съгласно разпоредбата на чл.230,ал.2 ЗЗД е разполагал с възможността на поиска поправяне на наемния договор,относимо към площта на отдаденият му наем имот,съразмерно с обработваемата част от него,да иска съразмерно намаление на наемната цена или дори да развали договора, както и да иска обезщетение във всички случаи.
Той обаче, не се е възползвал от посочената законова възможност за защита на правата си като наемател, продължил е да го стопанисва и ползва, като освен през първата стопанска година към момента на сключване на договора за наем, го е заявявал и през следващите две стопански години ,видно от приложените Анкетни карти за регистрация на земеделски производител. При това положение в негово задължение,съгласно разпоредбата на чл.228 ЗЗД остава заплащането на наемната цена,по начина, договорен в договора за наем.
Правилно, при горните съображения предявеният иск по чл.422, ал.1 ГПК,във вр. с чл.232,ал.2 ЗЗД и чл.92 ЗЗД е бил уважен.
Жалбата е неоснователна и в частта й относима към предявеният и приет за разглеждане насрещен иск.
Районният съд е направил правилно и точно тълкуване и прилагане на разпоредбата на чл.82 ЗЗД,приемайки, че претендираното на това основание обезщетение обхваща претърпяна загуба и пропусната полза, доколкото те са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението. Правилно,прилагайки възприетото в ТР № 2/12.12. 2012г. на ВКС по т.д.№3/2012г. на ОСГТК, е приел, че когато е предявен иск по чл.82 ЗЗД за обезщетяване на вреди под формата на пропуснати ползи трябва да съществува сигурност за увеличаване на имуществото на кредитора, която сигурност не може да се предполага. В случая,районният съд е съобразил,както въз-приетото,че ищецът по насрещния иск първо не е доказал неизпълнение на задължението на наемодателя ,и второ,неговите претенции за обезщетение от претърпяна загуба и пропуснати ползи в рамките на заявените в насрещния иск суми, действително са настъпили по отношение на него. В тази връзка,както правилно е отбелязал и районния съд, от приложените анкетни карти за регистрация на земеделски производител,които са единствените годни доказателства, от които биха могли да бъдат направени изводи за вида и количеството на евентуално произведена и реализирана земеделска продукция, не могат да се направят изводи нито за твърдяната претърпяна загуба, нито за твърдяните пропуснати ползи, включително и за хипотетични такива.
При изложените по-горе доводи и съображения, обжалваното решение,като правилно и съобразено с материалния и процесуален закон ще следва да се потвърди.“
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че постановеното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.т.1 и 3 ГПК. Сочи се практика на ВКС по чл.290 ГПК. Като основание за допустимост на въззивното решение до касационно обжалване се сочи и правната норма на чл.280, ал.2 ГПК.
Ответникът по касационната жалба [община], посредством процесуалния си представител – адв. Т., е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК. Претендират се разноски за касационното производство.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК и отговора на ответника по касация намира следното:
Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Изложението не отговаря на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК не е поставен, а самото цитиране на решения и тяхното представяне не представлява поставяне на въпроси по смисъла на визираната правна норма.
Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, предложение трето ГПК. С новата разпоредба на чл.280 ал.2 ГПК (ЗИДГПК – ДВ бр.86/2017г. в сила от 31.10.2017г.) е въведено понятието „очевидна неправилност” (наред с евентуалната нищожност или недопустимост) като самостоятелна предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, без допускането на касация да е обусловено от формулирането на правен въпрос по чл.280 ал.1 ГПК и от наличието на някой от селективните критерии по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. Макар законът да не прави разлика между очевидната неправилност и неправилността на решението като общо касационно основание по чл.281 т.3 ГПК, разграничаването на двете понятия е от значение за точното прилагане на разпоредбите на на чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК и чл.280 ал.2 предл.3 ГПК.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie” – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Доколкото решението „очевидно” съдържа в себе си субективен елемент (очевидното за едни може да не е очевидно за други), разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз (в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 във вр. с чл.280 ал.1 ГПК). Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл.280 ал.1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по смисъла на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК.
В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Решаващият извод на въззивния състав е, че исковата сума се дължи по начина, уговорен в договора за наем, тъй като процесният имот е индивидуализиран, включително и в посочения договор между страните, като от всички ангажирани по спора документи е ясно за кой имот ответникът по исковата молба е бил обявен за спечелил търга.
С оглед изхода от спора касационните жалбоподатели следва да заплатят на ответниците по касация деловодни разноски за касационното производство в размер на 980 лева.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване на въззивно решение №145/21.5.2018 г. по гр.д.№199/2018 г. по описа на Врачанския окръжен съд.
ОСЪЖДА Д. Г. М., ЕГН – [ЕГН], от [населено място],[жк], вх.В, ет.3, ап.57, с адрес за призоваване: [населено място], област В., [улица], да заплати на О. Б., област В., деловодни разноски за касационното производство в размер на 980/деветстотин и осемдесет/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: