1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 88
гр. София, 19.02.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ч.гр.дело № 4810/2018 год.
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Н. Р. Н., подадена чрез адв. Сл.А., против определение № 565/25.09.2018 г. по в.ч.гр.д. № 473/2018 г. по описа на Апелативен съд-В., с което е потвърдено определение № 1882/23.07.2018 г., постановено по гр.д. № 1907/2017 г. по описа на Окръжен съд – Варна, с което производството по делото е прекратено в частта по предявените от Н. Р. Н. искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за отричане правото на собственост на Д. Ж. К., Ю. Б. К. и Г. В. Д. по отношение на процесния недвижим имот – тавански блок с идентификатор /№/, находящ се в [населено място], [улица].
Жалбоподателката излага оплаквания за неправилност на атакуваното определение.Счита, че същото е постановено при допуснати процесуални нарушения и е необосновано, и иска неговата отмяна. Наведени са доводи, че за да се предяви иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД имотът следва да се върне в патримониума на ответника. Жалбоподателката смята, че разрешението на съда относно допустимостта на иска по чл. 124, ал. 1 ГПК я лишава от правото на справедлив процес. Счита, че ако не бъде разгледан съединеният иск в настоящото производство по чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД след постановяване на решение, с което се уважава искът за признаване нищожността на сключените сделки поради заобикаляне на закона, ще трябва да предявява нов иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, с който да установи, че ответниците не са собственици на имота.
В касационната жалба е инкорпорирано изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, като жалбоподателката се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1/„Следва ли съдът, пред който е висящо делото, да се произнася на парче по въпроси, касаещи предмета на делото и тяхната допустимост, а именно: относно прекратяването на делото по отношение на един от ответниците, а впоследствие за прекратяване на производството по предявения установителен иск спрямо ответниците Д. Ж. К. и Ю. Б. К. и Г. В. Д., че не са собственици на процесния имот?“; 2/„Следва ли съдът, пред който е висящ процес да прилага служебното начало за сметка на диспозитивното начало и то след като вече се е произнесъл по отношение на производството за един от ответниците?“; 3/„Може ли да се приеме за основателно определението на Апелативен съд – В. за потвърждаване на определение № 1882/23.07.2018 г., когато с определение № 83/09.02.2018 г. на ВАС на стр. 2, изречение 3 и 4, цитирам: „При това положение надлежни ответници по първия установителен иск /за прогласяване нищожността на посочената сделка/ са именно страните по договора за прехвърляне на имота вместо изпълнение на парично задължение – „Комфортен дом“ ЕООД, [населено място] и Д. Ж. К.. Надлежни ответници по отрицателните установителни искове за собствеността на имота са съответно Д. Ж. К. и Г. В. Д. и евентуално техните съпрузи, ако същите са били в брак към 27.11.2014 г. и към 22.12.2016 г.?“
В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК са постъпили писмени отговори от ответниците по частната касационна жалба.
В отговора на Д. Ж. К. и Ю. Б. К., подаден чрез адв. А. К., се твърди, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване,а по същество се поддържа, че жалбата е неоснователна. Заявена е претенция за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение при условията на чл. 78, ал. 4 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 вр. чл. чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв.
В отговора на Г. В. Д., подаден чрез адв. Ж. Б., е изложено становище за неоснователност на подадената жалба.
Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., като взе предвид наведените оплакванията, намира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 275, ал. 1 вр. чл. 62, ал. 2 ГПК, срещу определение на въззивен съд, с което е потвърдено определение, преграждащо по-нататъшното развитие на делото и на основание чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК е процесуално допустима.
За да се произнесе въззивният съд е съобразил следните обстоятелства: производството по гр.д. №1907/17г. по описа на Окръжен съд – Варна /след частичното разделяне на искове по реда на чл. 210, ал. 2 ГПК и съобразно извършените уточнения на исковата молба/ е образувано по предявени от Н. Р. Н. против „Комфортен дом”ЕООД, Д. Ж. К., Ю. Б. К. и Г. В. Д. искове, както следва: 1/ против „Комфортен дом”ЕООД, Д. Ж. К. и Ю. Б. К. иск с пр.осн. чл.26, ал.1, пр.2 от ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за прехвърляне на недвижим имот вместо изпълнение на парично задължение, обективиран в н.а./№//27.11.2014г., с който „Комфортен дом”ЕООД е прехвърлило на Д. Ж. К. /по време на брака ? с Ю. Б. К./ недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], с идентификатор /№/ срещу погасяване на задълженията на прехвърлителя спрямо приобретателя по договор за паричен заем от 20.02.2014 г. за заплащане на сумата от 27 500 евро, ведно със законна лихва от 01.07.2014г. до 27.11.2014г., като сключен при заобикаляне на закона; 2/ за признаване за установено по отношение на Д. Ж. К. и Ю. Б. К., че същите не са собственици на недвижим имот с идентификатор /№/; 3/ за признаване за установено по отношение на Г. В. Д., че същата не е собственик на недвижим имот с идентификатор /№/.
Ищцата Н. Р. Н. поддържа, че на 27.09.2011 г. е сключила с ответника „Комфортен дом” ЕООД предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, представляващ съгласно посочените му в този договор описание, граници и площ имот с идентификатор /№//макар и с погрешно посочен в същия договор идентификатор /№//, с действителна продажна цена в размер на 36 000 евро, изцяло заплатена от нея на дружеството към 08.10.2012 г.,като й бил предаден ключ от жилището. През 2014 г., след извършена справка в Служба по вписванията – В., установила, че на 03.10.2011 г. „Комфортен дом” ЕООД е учредило договорна ипотека върху имота, заличена на 18.02.2014 г. Впоследствие с н.а. /№/21.02.2014 г. е учредило като ипотекарен гарант договорна ипотека за обезпечение вземането на ответницата Д. Ж. К. по сключения между нея като заемодател и П. Т. С. /последната дъщеря на лицето – управител на „Комфортен дом”ЕООД/ като заемател договор за заем от 20.02.2014 г. за сумата от 27 500 евро с падеж 30.06.2014 г. На 27.11.2014 г. е сключен договор за заместване в дълг между „Комфортен дом” ЕООД и Д. Ж. К., по силата на който дружеството е заместило в дълга по договора за заем от 20.02.2014 г. П. Т. С. и последната освободена от дълга по него. На същата дата е сключен с н.а./ //27.11.2014г. договор за прехвърляне на недвижим имот вместо изпълнение на паричното задължение по договора за заем от 20.02.2014 г., с който „Комфортен дом” ЕООД е прехвърлило на Д. Ж. К. /по време на брака ? с Ю. Б. К./ горепосочения недвижим имот. Впоследствие са сменени патроните от бравите на входната врата на жилището и ищцата няма достъп по него. С договор за покупко-продажба, обективиран в н.а. /№//22.12.2016г., Д. Ж. К. и Ю. Б. К. са продали недвижимия имот на Г. В. Д.. Н. Р. Н. иска прогласяване нищожността на договора, обективиран в н.а./№// 27.11.2014 г. като сключен при заобикаляне на закона. Твърди се, че чрез формално допустими сделки – договор за заем /последният същевременно с твърдения, че е привиден/, договор за учредяване на договорна ипотека, договор за заместване в дълг и договор за прехвърляне на собственост вместо изпълнение на парично задължение, при знанието на страните по тях относно наличието на сключения с ищцата и действащ предварителен договор от 27.09.2011 г., се цели постигане на неправомерен резултат, а именно получаване на собствеността върху имота от Д. Ж. К. и Ю. Б. К. и задържане от дружеството на изплатената му от нея продажна цена, без да има намерение да се прехвърли собственост. Иска и да бъде прието за установено, че Д. Ж. К. и Ю. Б. К. и Г. В. Д. не са собственици на имота.
Апелативен съд – В. е приел, че в случая липсва правен интерес от предявяване на иск за отричане правото на собственост на ответниците Д. Ж. К. и Ю. Б. К. и Г. В. Д.. Посочил е,че такъв интерес има ищецът, който твърди, че притежава самостоятелни права върху обекта на правото на собственост, придобити чрез способи, посочени в чл.77 от ЗС или макар и да не заявява такива права твърди, че уважаването на иска е предпоставка за придобиването на права от него върху същия обект. Н. Р. Н. не е навела подобни твърдения. Съдът е взел предвид, че понастоящем няма уважен иск с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД за обявяване на предварителния договор от 27.09.2011 г. за окончателен. Ищцата не твърди и упражняване на фактическа власт с намерение за своене върху същия имот след прекъсване на фактическата й власт през 2014г. Евентуалното отричане правата на ответниците Д. Ж. К. и Ю. Б. К. и Г. В. Д. не би могло до доведе до придобиване на права от нейна страна. Съдът е посочил, че преюдициално значение по иска с пр. основание чл.19, ал.3 ЗЗД има само решението по иска с пр. осн. чл. 26 ЗЗД. Липсата на правен интерес от предявяването на отрицателните установителни искове за собственост е обусловило прекратяването на производството по отношение на тях.
Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и, ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки – да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност – чл. 280, ал. 2 ГПК. В случая липсва основание за допускане на касационно обжалване.
Очевидната неправилност е отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК основание за допускане на касационното обжалване, въведено от законодателя в стремежа му да облекчи достъпа до касация на порочните въззивни актове. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie” – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото определението „очевидно” съдържа в себе си субективен елемент (очевидното за едни може да не е очевидно за други), разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз (в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 във вр. с чл.280 ал.1 ГПК). Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл.280 ал.1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по см. на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК.Атакуваното въззивно определение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Не е формулиран и въпрос, който да е включен в предмета на спора и да е обусловил решаващата воля на въззивния съд. Поставените от касатора въпроси не отговарят на изискванията за общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Липсата на въпрос с предвиденото в процесуалния закон съдържание е достатъчна, за да се обуслови извод за недопускане на касационна проверка. За яснота следва да се посочи, че въпросът, който е обусловил решаващата воля на въззивния съд, е налице ли е правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост от лице, което се легитимира като купувач по предварителен договор, против третите лица, впоследствие придобили имота от продавача по предварителния договор. Като се е позовал на указанията за тълкуване на закона, съдържащи се в Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. по тълк.д. № 8/ 2012 г. на ОСГТК на ВКС, Апелативен съд – В. е приел, че такъв липсва. Несъмнено в теорията и практиката се приема, че правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на иска, поради което липсата на правен интерес е обусловила постановяването на определение за прекратяване на производството. Самият правен интерес винаги произтича от конкретните обстоятелства, в които спорът се изразява и чрез които всеки от спорещите твърди, че се засяга правната му сфера. Отричането със сила на пресъдено нещо на правото на собственост върху процесния имот по отношение на ответниците няма преюдициално значение за признаване и упражняване на самотоятелните субективни права на ищцата. При отрицателния установителкен иск за собственост и други вещни права ищецът доказва твърденията, с които обосновава правния си интерес. Той следва да установи наличието на свое защитимо право, засегнато от правния спор, като докаже фактите, от които то произтича. Ако ищецът не докаже твърденията, с които обосновава правния си интерес, производството по делото се прекратява. Въпросът за евентуалното наличие, респективно липсата на самостоятелно право на ищеца е свързан с преценката на съда за правния интерес от установяването, т.е. за допустимостта на иска като абсолютна процесуална предпоставка за разглеждането му, но не е част от предмета на претенцията. Наличието на правен интерес се преценява конкретно въз основа на обосновани твърдения, наведени в исковата молба, като при оспорването им ищецът следва да докаже фактите, от които те произтичат. Съдът е длъжен да провери допустимостта на иска още с предявяването му и да следи за правния интерес при всяко положение на делото. Като констатира, че липсва правен интерес съдът прекратява производството, без да се произнася по основателността на претенцията дали ответникът притежава или не претендираното от него и отричано от ищеца вещно право.
Следва да се отбележи, че правото на защита на ищцата не е опосредствано. В този смисъл въззивният съд е изложил подробни съображения. Аргументирал е тезата, че с евентуалното уважаване на исковете за нищожност на прехвърлителните сделки, процесният имот се връща в патримониума на отчуждителя, при което пътят за уважаване на иска по чл. 19, ал. 3 ГПК е открит. В допълнение може да се посочи, че би било напълно излишно в такъв случай да се води дело по отрицателен установителен иск за собственост против приобретателите по обявените за нищожни сделки, предвид правната характеристика на института на нищожността. Липсата на правни последици, произтекли от сключените нищожни сделки, обезсмисля предявяването на иск за изключването им.
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК жалбоподателката следва да бъде осъдена да заплати на ответната страна по жалбата сторените от нея разноски. Процесуалният представител на Д. Ж. К. и Ю. Б. К. е заявил претенция по чл. 38, ал. 2 чл. 38, ал. 2 вр. чл. чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА, поради което следва да му бъде присъдена сумата от 200 лв. съгласно чл. 11 НМРАВ.
Водим от гореизложеното Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 565/25.09.2018 г. постановено по в.ч.гр.д. № 473/2018 г. по описа на Апелативен съд-В..
ОСЪЖДА Н. Р. Н. , ЕГН [ЕГН] на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 във вр. чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв да заплати на адв. А. Е. К. сумата от 200 лв./двеста/, представляваща адвокатско възнаграждение
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: