О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№88
гр.София, 25.02.2013 година
В. касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение в закрито заседание на пети февруари две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
гражданско дело под № 57/2013 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№ 11144 от 12.12.2012 год. на З. Т. В. от [населено място] срещу въззивното решение № 354 от 30.11.2012 год. по в.гр.дело № 762/2012 год. на Хасковския окръжен съд, с което е отменено решение № 12 от 30.07.2012 год. по гр.дело № 120/2005 год. на Свиленградския районен съд в частта, с която е уважен иска и вместо него е отхвърлен предявения от жалбоподателката срещу А. Й. С. иск по чл.31, ал.2 ЗС за сумата 5 100 лева, представляваща обезщетение за ползване на лек автомобил „О. О.” с рег. [рег.номер на МПС] за периода от 11.10.2004 год. до 21.09.2009 год.
Поддържа се оплакване, че решението е процесуално недопустимо, като постановено по нередовна искова молба, касаеща претенцията по сметки между съделителите.
Като основание за допускане на касационно обжалване се сочи противоречие на решението със задължителна съдебна практика, установена с решение № 679 от 04.11.2010 год. по гр.дело № 692/2009 год. на ВКС, ІІІ г.о. и решение № 535 от 28.06.2010 год. по гр.дело № 1589/2009 год. на ВКС, І г.о., съгласно които, ако въззивният съд не е изпълнил правомощията си по чл.100, ал.1, изр.първо във връзка с чл.98 ГПК/отм./ да даде указания за отстраняване нередовностите на исковата молба, постановеното от него решение е недопустимо. Жалбоподателката се позовава и на Постановление № 1 от 10.11.1985 год. на Пленума на ВС и на т.4 от тълкувателно решение № 1/17.07.2001 год. на ОСГК на ВКС относно допустимостта на съдебното решение и приложението на чл.100, ал.1 във връзка с чл.98 и чл.99 ГПК/отм./.
Преди да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. съобрази следното:
С решение № 214 от 28.11.2005 год. по гр.дело № 169/2005 год. Свиленградският районен съд е допуснал съдебна делба на движими вещи /между които и на процесния лек автомобил/ при равни квоти между съделителите /бивши съпрузи/ З. Т. В. и А. Й. С..
В първото по делото заседание след допускане на делбата – на 22.01.2009 год. З. Т. В. предявила срещу ответника претенция по чл.286 ГПК/отм./ във връзка с чл.31, ал.2 ЗС за сумата 5 100 лева, произтичаща от ползването на автомобила за периода от 11.10.2004 год. до 21.01.2009 год. В писмената молба /л.47 от гр.дело № 120/2005 год. на СРС/ е посочено, че ответникът ползва сам автомобила след фактическата раздяла на съпрузите от м.март 2004 год. и дължи обезщетение от датата, на която му била връчена съгласно чл.50 З. нотариална покана – 11.10.2004 год. Посочената в същата молба нотариална покана рег.№ *, т.*, нот.дело № * на нотариус с рег.№ * В.В., обаче не е била представена и не е приета като писмено доказателство по делото.
Първоинстанционният съд уважил иска по чл.31, ал.2 ЗС като приел, че ищцата/сега касатор/ е била лишена от ползването на автомобила, считано от 11.10.2004 год. – датата, на която ответникът бил поканен да й заплати обезщетението, до момента на предявяване на претенцията пред съда.
В. съд отменил решението и отхвърлил иска, като приел, че липсва втория елемент от фактическия състав на правото на обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС, а именно наличие на писмена покана на ищцата до ответника за изплащане на обезщетение за ползването на автомобила. Прието е, че сочената от ищцата нотариална покана рег.№ *, т.*, нот.дело № * на нотариус рег.№ *, за която се твърди, че е връчена на ответника на 11.10.2004 год., не е представена и не е приета като писмено доказателство по делото.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не са налице предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по следните съображения:
Липсва твърдяното противоречие на въззивното решение с решение № 679 от 04.11.2010 год. по гр.дело № 692/2009 год. на ВКС, ІІІ г.о., тъй като последното не е пряко относимо към настоящия казус. Решението на състава на ВКС е по жалба срещу въззивно решение, постановено в нарушение на чл.100, ал.1, изр.първо във връзка с чл.98, ал.1, б.”г” ГПК/отм./. Посочено е, че въззивният съд, като съдебна инстанция по съществото на спора, не е изпълнил процесуалните си правомощия да даде указания на съделителя, предявил претенция по сметките по чл.286 ГПК/отм./, да уточни твърденията, на които се основава претенцията, а именно – дали в течение на процесния период ответникът е ползвал лично или е получавал наем за процесния имот. Прието е, че като е разгледал нередовно предявена претенция, без да е било уточнено нейното основание – чл.30, ал.3, предл.първо или чл.31, ал.2 ЗС, въззивният съд е постановил процесуално недопустимо решение, което подлежи на обезсилване.
Обжалваното решение не противоречи и на решение № 535 от 28.06.2010 год. по гр.дело № 1589/2009 год. на ВКС, І г.о. С него е прието, че въззивният съд се е произнесъл по искова молба, която не отговаря на изискванията на чл.98, ал.1, б.б.”г” и „д” ГПК/отм./, тъй като от обстоятелствената й част не може да се направи категорично заключение дали се претендира право на собственост към минал момент или към настоящия момент. Посочено е, че въззивният съд е следвало да приложи разпоредбата на чл.100 ГПК/отм./ и да вземе мерки за отстраняване на посочената нередовност на исковата молба, свързана с излагане на фактите и обстоятелствата, на които се основава претенцията и формулиране на петитума. Решението е било обезсилено като недопустимо и делото е върнато на въззивния съд за отстраняване на констатираните нередовности на исковата молба.
В настоящия случай, обаче жалбоподателката твърди, че исковата молба не е отговаряла на изискванията на чл.98, ал.2 ГПК/отм./ за посочване и представяне на доказателствата, на които се основава искът. Поддържа, че след като с писмената молба, съдържаща претенция по чл.286, ал.2 ГПК/отм./, се е позовала на писмено доказателство относно обстоятелство, на което се основава иска – писмена покана по чл.31, ал.2 ЗС, но това доказателство не било приложено, въззивният съд следвало да остави исковата молба без движение с указание за отстраняване на посочената нередовност – чл.100, ал.1, изр.първо във връзка с чл.98, ал.2 ГПК/отм./.
Следователно, твърдяното противоречие с представените с изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК решения на Върховния касационен съд не е налице, тъй като те не се отнасят до случай, при който с исковата молба е било посочено писмено доказателство, но същото не е било приложено към нея. Съдебната практика по приложението на чл.98, ал.2 ГПК/отм./ приема безпротиворечиво, че непосочването на доказателства и непредставянето на писмените доказателства не са нередовност на исковата молба, тъй като могат да се посочат или представят и по-късно, а тъй като касаят основателността, а не допустимостта на иска, тяхното непосочване или непредставяне не е основание за прекратяване на делото /срвн., например: решение № 337 от 29.04.1985 год. по гр.дело № 211/1985 год. на ВС, ІІ г.о./.
В обобщение, липсва предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради което Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 354 от 30.11.2012 год. по в.гр.дело № 762/2012 год. на Хасковския окръжен съд по жалба вх.№ 11144 от 12.12.2012 год. на З. Т. В. от [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/