О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 88
гр. София 05.02.2018 г..
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти декември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 3218/2017 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от М. С. – прокурор в Окръжна прокуратура – В., в качеството му на представител на Прокуратурата на Република България против решение № 749/12.05.2017 г. по в.гр.д. № 2324/2016 г. по описа на Окръжен съд– Варна, в частта, с която е отменено решение № 3368/ 26.09.2016 г., постановено по гр.д. № 4268/2016 г. по описа на Районен съд – Варна в частта, в която е отхвърлен предявеният от К. К. Р. против Прокуратура на РБ иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за търпени неимуществени вреди,за периода 03.05.2000г. – 15.04.2011г.,поради повдигнати обвинения по нохд № 2749/2005г.В.,предхождащо досъдебно производство и следствено дело,за които е оправдан с влязла в сила присъда над присъдения размер от 14 000 лв. до пълния предявен размер от 20 000 лв.и е осъдена Прокуратура на РБ да заплати на К. К. Р. допълнително сумата от 6 000 лв. обезщетение за търпени неимуществени вреди,за периода 03.05.2000 г.-15.04.2011 г.,поради повдигнати обвинения по нохд № 2749/2005г.В.,предхождащо досъдебно производство и следствено дело,за които е оправдан с влязла в сила присъда , ведно със законната лихва върху допълнително присъдената сума, считано от 15.04.2013 г. до окончателното изплащане, както и в частта, в която е потвърдено решение № 3368/ 26.09.2016 г., постановено по гр.д. № 4268/2016 г. по описа на Районен съд – Варна в частта, с която Прокуратура на РБ е осъдена да заплати на К. К. Р. сумата от 14 000 лв. на посоченото основание.
В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон по отношение определяне на справедливия размер на обезщетението за претърпените неимуществени вреди, процесуални нарушения довели до неправилна преценка на събраните доказателства и необоснованост.Иска се отмяна на постановеното решение и намаляване на присъдения размер на обезщетението.
Като основания за допускане на касационна проверка се сочи чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по процесуалноправният въпрос – при определяне на основанието и предпоставките за носене на отговорност на държавата по чл.2 ЗОДОВ,задължен ли е въззивния съд да посочи всички обстоятелства,които обуславят неимуществените вреди и да изложи мотиви за значението и размера на тези вреди,който е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика на ВКС, обективирана в т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г.и три решения на състави на ВКС,постановени по реда на чл.290 ГПК,както и по материално-правния въпрос – при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди трябва ли да се държи сметка и за обществените критерии за справедливост – обща икономическа среда,жизнен стандарт и общоприетото разбиране за справедливост на обезвредата.Позовава се на противоречие с т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г.и три решения на състави на ВКС,постановени по реда на чл.290 ГПК.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ответника по касация – К. К. Р. , подаден чрез адв. В. Д., в който се изразява становище по допустимостта и основателността на касационната жалба.Претендират се разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е извършил собствен и обоснован анализ на събраните писмени и гласни доказателства и е приел, че предявеният иск за обезщетение на неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление е доказан по основание, доколкото по делото не се спори, че срещу К. К. Р. е образувано предварително производство на 26.07.2000 г.с постановление на ВРП;бил е привлечен като обвиняем с постановление от 04.12.2000 год.и с постановление от 19.01.2001г. е взета мярка за неотклонение”подписка”; наказателното производство е приключило с оправдателна присъда на 16.04.2011 г; установени са претърпени от ищеца неимуществени вреди, които са в причинно-следствена връзка с незаконните действия на правозащитния орган, поради което е налице основание за ангажиране на отговорността му. Като спорен между страните е определен единствено въпросът относно справедливия размер на претендираното обезщетение. Посочено е, че първоинстанционият съд правилно е определил релевантните факти по този въпрос: вида и характера на повдигнатото обвинение – за извършени престъпления по чл.311,ал.1 вр.чл.20,ал.3 и 4 НК, продължителността на наказателното производство – повече от десет години , взетата мярка за неотклонение”подписка”,както и обстоятелствата, че ищецът е продължил да работи като помощник нотариус,а по време на наказателното производство не са проведени спрямо него множество процесуално-следствени действия , но въззивния съд е достигнал до извод, че не са отчетени в достатъчна степен обема и интензитета на вредите с оглед на всички установени по делото обстоятелства. Посочил е, че при определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди паричният еквивалент изисква преценка на всички понесени от конкретното лице емоционални, психически сътресения, засягането на социалния му живот, положението в обществото,включително и накърняването на професионалната му репутация на юрист с дългогодишна практика. Приел е за установени силните като интензитет негативни емоции, изразяващи се в притеснения за себе си и семейството, изолацията,ограничаването на социалните контакти, негативното отношение на колеги – адвокати, унижението, неудобството, разколебаване в личностната оценка, лошата концентрация и приемането на успокоителни за да изпълнява служебните си ангажименти.При така обсъдените от значение обстоятелства, въззивният съд прилагайки принципа за справедливо обезщетяване по чл.52 ЗЗД на всички търпени морални вреди, като пряка и непосредствена последица от незаконно повдигнатото обвинение, е определил справедливия размер на обезщетение и е присъдил допълнително сумата от 6 000 лв. Произнесъл се е и по възражението за изтекла погасителна давност по отношение на искането за присъждане на законна лихва върху присъденото обезщетение и го е счел за частично основателно.
Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материално-правен или процесуално-правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт и по отношение на който да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Формулираните правни въпроси обуславят решаващата воля на съда, поради което представляват общо основание по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК,но не обосновават наличието на поддържаната специфична предпоставка по чл. 280, ал.1,т.1 ГПК. Различната оценка на жалбоподателя по отношение на релевантните факти не може да обуслови основание за допускане до касационна проверка по процесуалноправния въпрос. Решаващата воля на въззивния съд е съобразена с даденото тълкуване на закона, както и с трайната практика на ВКС. Изброени са конкретните обстоятелства, които са релевантни към определянето на справедливо обезщетение и са посочени доказателствата, от които са установени. Представените съдебни решения са постановени по случаи, които не са идентични със случая по настоящото производство. Различията в размера на присъденото обезщетение по приложените дела не може да се приеме като противоречивост по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, защото макар исковете да са с едно и също правно основание, размерът на обезщетението се определя по всяко конкретно дело, с отчитане на всички релевантни за това факти, поради което не може да съществува един усреднен критерий за размера на присъденото обезщетение.Освен това определения размер на обезщетението по представените съдебни решения не може да бъде критерий за определяне на обезщетението по настоящото дело.Отделно от посоченото, обосноваността на изводите на съда относно присъдения размер не е основание за допускане на касационно обжалване.
Поставеният в изложението материалноправен въпрос за съдържанието на понятието справедливост при определяне на обезщетението по чл. 2 ЗОДОВ, също е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, тъй като критерия „справедливост” и неговото съдържание по смисъла на чл. 52 ЗЗД, в контекста на оценката на конкретните претърпени неимуществени вреди не е в противоречие с приетото в ППВС № 4/1968 г.,според което той включва винаги конкретни факти предвид стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател – характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. Въззивният съд не се е отклонил от тези постановки. Въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. При присъждането на обезщетение за неимуществени вреди множество обстоятелства се оценяват от съда, като тези обстоятелства почти никога не могат да бъдат идентични с друг разглеждан случай. Освен въздействието на незаконния акт на правозащитния орган върху здравето на ищеца, значение имат и субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството му и близките му, както и други подобни обстоятелства, естествено, видът на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, видът и срокът на мерките за неотклонение за всеки конкретен случай. Като база служи още и икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Предвид това не може да се обоснове извод за наличие на противоречие на въззивното решение с приложената задължителна за съдилищата съдебна практика. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл. Разликата в присъдените с цитираните съдебни решения обезщетения за неимуществени вреди произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречие с приложените съдебни решения на състави на Върховния касационен съд. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна. Следва да бъде изяснено още, че по всяко конкретно дело изходът зависи и от това доколко и как страните се справят с доказателствените си задачи.
Съобразно изложеното атакуваното решение не следва да се допуска до касационна проверка по касационната жалба на Прокуратурата на Република България.
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати направените и доказани от ответника по касация разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 850/осемстотин и петдесет/ лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 749/12.05.2017 г. по в.гр.д. № 2324/2016 г. по описа на Окръжен съд– Варна по подадената касационна жалба от Прокуратура на РБ .
ОСЪЖДА Прокуратура на Република България да заплати на К. К. Р. ,ЕГН [ЕГН] разноски за настоящата инстанция в размер на 850/осемстотин и петдесет/ лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: