О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 885
гр. София 09.07.2015 г..
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети април две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 1724/2015 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от И. Т. Н. и Р. Х. Н., приподписана от адв. И. Г., против решение № 16999/29.09.2014г., постановено по в.гр. д. № 16835/2011 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решението от 18.07.2011 г., постановено по гр.д. № 32663/2010 г. на Софийски районен съд, с което е признато за установено по предявените от [фирма] срещу И. Т. Н. и Р. Х. Н. обективно съединени искове, че ответниците дължат по равно/ по ? ид.ч., съгласно допуснато уточнение на исковете във въззивното производство/ на ищеца, както следва: 1/ на основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД сумата от 3447, 46 лв. – главница, представляваща стойност на топлинна енергия за периода от 08.04.2007 г. -30.04.2009 г., доставена за топлоснабден имот с аб. № 355903, ведно със законната лихва от датата на заявлението по чл. 410 ГПК/07.04.2010 г./ до окончателното плащане; 2/ на основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 900 лв. – мораторна лихва върху главницата от 3447, 46 лв., натрупана за периода от 08.04.2007 г. – 15.01.2010 г., в обжалваната част, с която искът за главницата е отхвърлен за разликата над сумата от 3447, 46 лв. до размера от 10 390,13лв. и за периода 01.10.2001 г.- 07.04.2007 г. като погасен по давност, както и в частта, с която И. Т. Н. и Р. Х. Н. са осъдени да заплатят на ищеца [фирма], направените по делото разноски в размер на 599, 89 лв. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. С решение № 2373/09.04.2015 г., постановено по същото дело, е допусната поправка на очевидна фактическа грешка на основание чл. 247 ГПК в абзац първи, изречение последно на диспозитива на съдебното решение от 29.09.2014 г. по гр.д. № 16835/2011 г. на СГС, ІІ-б с-в, досежно разноските, като вместо сумата от 599,89 лв.се чете сумата от 398, 47 лв.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и незаконосъобразност на постановеното решение и се иска неговата отмяна.
С молба от 01.12.2014 г. касаторите са изпълнили разпореждане № 43656/14.11.2014 г. по гр.д. 16835/11 г. по описа на СГС, с което им е указано да представят изложение на основанията за допускане до касационно обжалване. Сочат основанието на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК без да са формулирали конкретни въпроси и без да са представени доказателства за противоречива практика на съдилищата.
Ответникът по касация [фирма] не изразява становище по касационната жалба.
Третото лице помагач на ответника по касация [фирма] не изразя становище.
Върховният касационен съд,състав на четвърто гражданско отделение намира,че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение ,поради отсъствието на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК.
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно съединени искове на [фирма] срещу И. Т. Н. и Р. Х. Н.с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал.1 ЗЗД и чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Приел е за безспорно установено между страните, че ответниците са собственици на имота, както и че има сключен договор с лице, което да извършва услугата топлинно счетоводство и е налице облигационно правоотношение между страните,както и, че на присъждане подлежи стойността на реално доставената топлинна енергия, която съгласно приетото заключение на изслушната ССЕ е в размер на 10 587,10 лв. Уважено е релевираното от ответниците възражение за изтекла погасителна давност ,тъй като вземанията за главницата са периодични и се погасяват с изтичането на тригодишната давност, поради което главният иск е уважен за част от исковия период – от 08.04.2007 г. до 30.04.2009 г. или за сумата от 3 447,46 лв. Приел е, че размерът на законната лихва за забава върху главницата, която не е погасена по давност за периода 08.04.2007г. – 15.01.2010 г. възлиза на 900 лв., до който размер е уважил иска.
Софийски градски съд е сезиран с въззивни жалби, подадени от [фирма] и И. Т. Н. и Р. Х. Н.. Във връзка с въззивната жалба на [фирма], съдът е приел, че правилно с решението, в обжалваната от ищеца част, предявеният иск за главницата, попадаща в обхвата на погасителната давност, е отхвърлена. По отношение на подадената от ответниците въззивна жалба е счел, че възражението им за недоказано наличие на договорно отношение между тях и ищеца е неоснователно. Посочил е, че те имат качеството на потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на § 1, т. 42 ДР на ЗЕ/в релевантна към исковия период редакция/, съответно аналогичната норма на § 1, т. 13 от ДР на ЗЕЕЕ/отм./. Приел е, че съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ /обн. ДВ 107/2003г./ и действалата преди нея норма на чл. 106 „а”, ал. 1 ЗЕЕЕ/отм./ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известени общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР. Въз основа на така установеното е направил извод,че между страните за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия за продажба. По отношение на възражението на въззивниците за липса на облигационно правоотношение, основано на твърдението за липса на качествени параметри на услугата, съдът е посочил, че така както е заявено е свързано с изпълнението на договорните задължения на ищеца, произтичащи от облигационната връзка, а не с възникването на същата и не може да обоснове липса на договор. Като е изложил собствени правни и фактически изводи въз основа на събраните пред първа инстанция писмени доказателства и изслушаната СТЕ, въззивната инстанция е приела, че разпределението на топлинната енергия в сградата, в която се намира процесния имот, е извършено по описания и отразен от експертите начин в съответствие с нормативната уредба. Намерил е за неоснователни доводите на въззивниците-ответници, че не е доставяна топлинна енергия, отговаряща на стандартите за качество, посочил е, че по делото не се съдържат данни да са подавали жалби или рекламации, свързани с качеството. Приел е за неоснователно заявеното възражение за липса на доказателства за доставка на топлинна енергия, основано на твърденията за липса на първични счетоводни документи. Посочил е, че непредставянето на фактури не може да обоснове извод за липса на доставка с нейните параметри – количество на доставената топлинна енергия и съответно нейната цена, а от изслушаната и приета по делото ССЕ се установява, че първичните счетоводни документи са били издадени от ищеца за процесния период от време и са надлежно осчетоводени. Съдът е счел за неоснователни и доводите на въззивниците за нарушение на ЗПП, за нарушение на чл. 13 от Директива на ЕС № 2006/32/ЕО като неотсносими.
Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. В представеното с молба от 01.12.2014 г. изложение изобщо не са формулирани въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Изложени са съображения, които по същество преповтарят касационните основания, визирани в жалбата и са относими към преценката за обоснованост и правилност на решението, която е извън обхвата на производството по чл.288 ГПК. Изложението не отговаря на приетото в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС на РБ, съгласно което в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Недопустимо е съдът сам да извлича въпросите, които касаторът евентуално би имал предвид. Такова процесуално действие на съда би довело до нарушение на принципа на диспозитивното начало , прокламиран с чл.6 ГПК.
В процесния случай изложението на касатора за допустимост на касационното обжалване съставлява по същността си посочване на доводи за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение , които като такива са относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК,в какъвто смисъл са и указанията в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
За пълнота на изложението следва да се посочи следното: в изложението липсва не само формулиран правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението, но и конкретизация и обосновка на специфичната предпоставка, поддържана от касаторите. Не са изложени нито твърдения за противоречива практика на съдилищата, нито са представени преписи от влезли в сила съдебни актове, които да я доказват. Следва да се има предвид, че уредбата на касационното обжалване като факултативно, а не задължително, възлага на страната-касатор изискването да мотивира интереса от допускане на касационното обжалване. Това е ново изискване за страната, която не е доволна от получения резултат с въззивния съдебен акт. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение решение № 16999/29.09.2014г., постановено по възз.гр. д. № 16835/2011г. на Софийски градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: