О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 886
гр. София 15.11.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 12 ноември през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр.дело № 1682 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба с вх.
№ 5580/21.02.2018 г.от ищците М. И. Л., Й. Й. Л.-С. и П. К. Б. срещу решение № 51/16.01.2018 г. по в.гр.дело № 2768/2017 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 2538/24.07.2017 г. по гр.дело № 11045/2016 г. на Пловдивския районен съд, с което са отхвърлени предявените искове както следва: отхвърлен е предявения от М. И. Л. срещу [фирма] [населено място] иск с правно основание чл.59 ЗЗД за сумата 8002.50 лв. – частична претенция от общо 50 435 лв. за периода от 01.01.2012 г. до 01.08.2016 г., обезщетение за ползване без основание на 1/2 ид.част от свободната площ на поземлен имот с идентификатор 56784.504.371 по КК на [населено място], заедно със законната лихва върху главницата, считано от 08.08.2016 г. до окончателното изплащане; отхвърлен е предявения от Й. Й. Л.-С. срещу [фирма] [населено място] иск с правно основание чл.59 ЗЗД за сумата 4001.25 лв. частична претенция от общо 25 217.50 лв. за периода от 01.01.2012 г. до 01.08.2016 г., представляваща обезщетение за ползване без основание на 1/6 ид.част от свободната площ поземлен имот с идентификатор 56784.504.371 по КК на [населено място], заедно със законната лихва върху главницата, считано от 08.08.2016 г. до окончателното изплащане; отхвърлен е предявения от П. К. Б. срещу [фирма] [населено място] иск с правно основание чл.59 ЗЗД за сумата 4001.25 лв. частична претенция от общо 25 217.50 лв. за периода от 01.01.2012 г. до 01.08.2016 г., представляваща обезщетение за ползване без основание на 1/6 ид.част от свободната площ поземлен имот с идентификатор 56784.504.371 по КК на [населено място], заедно със законната лихва върху главницата, считано от 08.08.2016 г. до окончателното изплащане.
В касационната жалба се поддържат основания за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК – нарушение на материалния и процесуалния закон, и необоснованост.
В изложението към касационната жалба са формулирани въпросите: 1. при положение, че е безспорно, че ответникът няма права върху терена, но е държател на няколко постройки в мястото, чия е тежестта да установи, че държателят на постройките притежава суперфициарни права върху терена, доколкото би могло да се приложат разпоредбите на разделна собственост на сградите от терена; 2. ако се установи и приеме, че ответникът държи собствени постройки върху чуждото за него място и с оглед на това се ползва от правата по чл.64 ЗС какъв е обема на тези негови права. Може ли той безгранично и неограничено да ползва цялата земя, твърдейки, че същата му е необходима за ползването на постройките, или тези негови права следва да се ограничат само до т.н.”необходимо прилежаща площ” към сградите; 3. как следва да се определи горната „прилежаща площ” към сградите при положение, че в случая се касае до поземлен имот, който сам по себе си не е урегулиран/той е включен в един общ по регулация парцел,ведно с други имоти/ и при положение, че няма за конкретния поземлен имот одобрен и влязъл в сила ПУП, който да определя застрояването и предназначението на отделните постройки, решени в противоречие с практиката на ВКС. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК и по реда на ГПК/отм./. Поддържа се в изложението, че обжалваното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл.280,ал.2 ГПК.
С писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационната жалба [фирма] [населено място], чрез адв.Р. В. и адв. М. Т. е изразил становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 и ал.2 от ГПК и за неоснователност на касационната жалба по същество. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е процесуално недопустима в частта й подадена от Й. Й. Л.-С. и П. К. Б. срещу въззивното решение на Плавдивския окръжен съд по в.гр.дело № 2768/2017 г. в частта, с която е потвърдено решение № 2538/24.07.2017 г. по гр.дело № 11045/2016 г. на Пловдивския районен съд в частта, с която е отхвърлен предявения иск от Й. Й. Л.-С. срещу [фирма] [населено място] с правно основание чл.59 ЗЗД за сумата 4001.25 лв. частична претенция от общо 25 217.50 лв. за периода от 01.01.2012 г. до 01.08.2016 г., представляваща обезщетение за ползване без основание на 1/6 ид.част от свободната площ поземлен имот с идентификатор 56784.504.371 по КК на [населено място], заедно със законната лихва върху главницата, считано от 08.08.2016 г. до окончателното изплащане, както и в частта, с която е отхвърлен предявения от П. К. Б. срещу [фирма] [населено място] иск с правно основание чл.59 ЗЗД за сумата 4001.25 лв. частична претенция от общо 25 217.50 лв. за периода от 01.01.2012 г. до 01.08.2016 г., представляваща обезщетение за ползване без основание на 1/6 ид.част от свободната площ поземлен имот с идентификатор 56784.504.371 по КК на [населено място], заедно със законната лихва върху главницата, считано от 08.08.2016 г. до окончателното изплащане. В посочената част и по отношение на жалбоподателите Й. Й. Л.-С. и П. К. Б. въззивното решение не подлежи на обжалване на основание чл.280,ал.3,т.1 ГПК, тъй като е по въззивно гражданско дело с цена на всеки от исковете до 5000 лв. В тази част касационната жалба следва да се остави без разглеждане, а производството по делото да се прекрати.
В останалата част касационната жалба е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК, от легитимирана страна – от ответника М. И. Л., срещу въззивно решение, което в обжалваната част подлежи на касационно обжалване и е процесуално допустима.
Въззивният съд е приел, че жалбоподателите-ищци М. И. Л., Й. Й. Л.-С. и П. К. Б., чрез адв.Н.А. са предявили активно субективно съединени частични искове с правно основание чл.59 ЗЗД за присъждане в полза на ищците от ответника [фирма], [населено място], правоприемник на прекратения чрез вливане в хода на процеса търговец [фирма], с променено в хода на процеса наименование [фирма] обезщетение за ползване без основание от свободна площ на недвижим имот, представляващ поземлен имот с идентификатор 56784.504.371 по КК и КР на [населено място], според правата на ищците в съсобствеността върху имота, както следва : за ищеца М. И. Л., като собственик на 1/2 идеална част от имота в размер на 8 002,50 лева, като частичен иск от общо 50 435 лева, за ищцата Й. Й. Л.-С., като собственик на 1/6 идеална част от имота сумата в размер на 4001,25 лева от общо 25 217,50 лева, за ищцата П. К. Б., като собственик на 1/6 ид.ч. от имота сумата в размер на 4001,25 лева от общо 25 217,50 лева, за всички претенции претендираното обезщетение за периода 01.01.2012г – 01.08.2016г., както и ведно със законната лихва върху главницата от предявяване на исковата молба до окончателното й изплащане.
Прието е, че ищците се легитимират като собственици общо на 5/6 идеални части върху описания недвижим имот като наследници на И. Л., бивш жител на [населено място], починал 04.05.1975г., от който целият имот е бил национализиран от държавата по реда на Закона за държавния монопол/ отм./, впоследствие реституиран в полза на ищците през 1992г. на основание чл.2 и чл.3 от ЗВСВОНИ, за което е представен констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка № 97, том 5/1997г. с описани обекти на собственост: дворно място, цялото застроено и незастроено от 3 442 кв м, представляващо имот пл.№ 739, включен тогава в парцел [фирма] по плана на северна индустриална зона П., ведно с построената в това дворно място едноетажна масивна жилищна сграда на около 64 кв. м. и останали подобрения. Върху останалата 1/6 д.ч. от процесния имот права на собственост притежава трето за спора лице. Съдът е приел, че с исковата молба се претендира присъждане на обезщетение за лишаване от ползване относно свободната част на терена на процесния имот, извън сградите, която свободна площ е посочена от ищците в размер от над 2 000 кв м от цялата площ на същия имот от 3 516 кв м, върху която част от този терен като свободна част ответникът разположил МПС, извършва товаро – разтоварна дейност, складиране на стоки, материали и други производствени съоръжения, което изрично е конкретизирано и с уточнителна молба по делото от 21.09.2016г.
Въззивният съд е приел, че с отговора по исковата молба ответникът е признал обстоятелствата, че не е собственик на терена, а само на построените в него със съответни строителни книжа и документи в периода 1960г – 1964г. сгради и прилежащи към тях съоръжения-естакади, както и съоръжения –рампи, предназначени за обслужване на сградите, принадлежащи към други сгради, извън тези, построени в процесния терен с изключение на сградата с идентификатор 6784.504.371.6, собственост на ищците, за което е представен констативен нотариален акт № 131/2006г., съответно не е оспорено обстоятелството, че трето за спора лице също притежава права на собственост в размер на 1/6 ид.ч. върху имота. Посочил е, че е направено възражение относно това, че ищците са въведени във владение на незастроената част от поземления имот и в сградата със застроената площ от 63 кв. м. от съдия – изпълнител на 27.10.2003г. С оглед на изложеното е изведен извод, че не е налице оспорване от страна на ответника правата на ищците в посочения от същите обем върху дворното място / терена/, удостоверено с представения от същите акт за собственост, поради което според съда и не се поставя въпросът за притежаваните от ищците реституционни права по силата на чл.2 и чл.3 от ЗВСОНИ.
Прието е, че предметът на правния спор от гледна точка на пространствения обхват на заявената претенция по чл.59 ЗЗД, очертан в рамките на свободните от застрояване с обекти на ответника площи, е от правно значение за приемане наличието или липса на формиран спор по делото относно притежавани от ответника права на суперфициарен собственик по чл.63 и чл.64 ЗС, удостоверени с представения констативен нотариален акт № 131/ 2006г. Според въззивния съд своевременното оспорване или оборване на тези права на ответника като суперфициарен собственик е релевантна предпоставка за разглеждане налице ли е или липса на правомощие на този собственик, съставляващо правното основание по чл.64 ЗС да ползва такава част от земята като прилежаща площ в необходимия й обхват за ползване на обектите на собственост по тяхното предназначение, а с оглед вида на тези обекти и определяне на неговия размер. Приел е, че такова оспорване и оборване в първоинстанционното производство не е заявено и проведено от ищцовата страна, поради което с решаващите мотиви на обжалваното решение районният съд е обосновал липсата на формиран правен спор относно удостоверените от ответника права на суперфициарна собственост върху застроената част от процесния имот с изключение на притежаваната от ищците сграда с идентификатор 6784.504.371.6. Въззивният съд е посочил, че формулираното от страна на жалбоподателите-ищци чрез процесуалния представител възражение за неустановени права от ответника, като суперфициарен собственик с депозираната въззивна жалба е несвоевременно и в нарушение на процесуалната разпоредба на чл.266, ал.1 ГПК. Независимо от посоченото процесуално основание съдът е приел, че по делото не са налице доказателства от които да се установи, че ответникът по исковете не е собственик на построените в процесния имот сгради. Прието е за установено от приложените към исковата молба заверени копия на Решение от 21.04.2000г. по гр.д.№ 470/ 1999г на ПОС, че по повод предявен от ищците иск по чл.233 и чл.59 ЗЗД е бил отхвърлен като недоказан и неоснователен и иск за предаване на построени едноетажна сграда и подобрения, след което с Решение № 322/ 23.07.2001г. по гр.д.№ 281/ 2001г. на П. решението на ПОС е било обезсилено и производството по делото е прекратено .
Формиран е извод, че предметът на доказване в производството по делото се очертава само в рамките на установяване обхвата на тази част от земята на процесния имот, която на основание чл.64 ЗС е необходима на ответника като суперфициарен собственик да ползва постройките си, доколкото няма твърдения и не е установено да е налице изрично постановено друго. Според съда релевираният конкретен правен спор между страните поставя въпроса налице ли са свободни площи извън обхвата на необходимите такива за ползване на притежаваните от ответника сгради и съоръжения със стопанско предназначение, вкл. тези които се явяват присъединени по правилата чл.97 ЗС несамостоятелни вещи, описаните съоръжения рампи, естакади и други, свързани с обслужване на сградите. Посочил е, че за изясняване на този въпрос от фактическа страна е ангажирана от страните СТЕ, по която са депозирани единична и допълнителна /повторна/ експертизи по делото, като заключението на вещите лица по повторната експертиза не е оспорена или оборена от страните по делото.
Прието е за установено от изслушаните експертизи, че процесните сгради ведно със съоръженията към тях / рампи и други/ не могат да се ползват без прилежащия терен към тях, както и улиците и път за достъп до тях, съответно без необходимата им свободна незастроена площ от поземления имот. Прието е също, че тази площ е определена и установена, както към периода на тяхното застрояване в ПИ / 1962г. – 1969г./ , така и към настоящия момент като необходими 3 м. от всяка сграда за обслужване, както и на път за достъп до вътрешните сгради, при което се заема цялото свободно пространство между построените в момента постройки и съоръжения. Съдът е приел за установено, че предназначението на имота към настоящия момент не е променено, поради което свободната незастроена площ от ПИ е необходима прилежаща площ за експлоатация на сградите по предназначението им. В тази насока съдът е възприел показанията на разпитаните свидетели, посочени от ответника, съответстващи на констатациите на вещите лица. Прието е относно показанията на свидетелите, ангажирани от ищците, че същите нямат непосредствени и последователни възприятия за целия процесен период.
С оглед на установените факти и отчитайки правата на ответника по чл.64 ЗС като суперфициарен собственик въззивният съд е приел, че не може да се изведе обоснован извод за наличие на отрицателната предпоставка от фактическия състав на разпоредбата на чл.59 ЗЗД за липса на основание конкретно от ответника да използва по предназначение с цел обслужване на застроените от същия постройки и присъединени съоръжения не като прилежащи площи към тях, поради което да са налице установени свободни площи, от които ищците се явяват лишени от ползване, поради което и неправомерно разместване на имуществени блага между страните по делото. Формиран е решаващ извод за неоснователност на исковата претенция на М. Л..
Съдът е приел, че с писмената защита в първоинстанционното производство е наведен довод, поддържан и с въззивната жалба на ищците в насока прецизиране при определяне размера на прилежащите площи към процесните постройки и съоръжения, чрез приложение на действащата към настоящия момент Наредба №7 от 2003г. за правила и нормативи за устройство на отделените видове територии и устройствени зони. Посочил е, че по този въпрос са изложени мотиви от първоинстанционния съд за неприложимост на разпоредбите на цитираната наредба, тъй като предвижданията в разпоредбите на чл.21, ал.2 от наредбата не могат да бъдат отнесени буквално към настоящия казус, доколкото касаят определяне на прилежащи терени към съществуващи жилищни блокове, а в разпоредбите от чл.22-26 от наредбата относно устройството на производствените територии уреждат нормативи за плътност и интензивност на застрояването на имотите, но не прилежащите към сградите площи, както и не се препраща към правилата на Приложение 1 към наредбата. Прието е наличието на нормативна празнота относно условията и реда, при които да са налице нормативно ясно определени правила за прецизиране точността на прилежащите към производствените и складови сгради и съоръжения площи. Посочил е, че с въззивната жалба е формулиран довод за наличие на съдебна практика на ВКС относно определянето на прилежащите площи като при жилищни територии съобразно цитираната Наредба 7/2003г., в каквато насока такава практика не е констатирана.
При тези съображения съдът е потвърдил първоинстанционното решение, с което предявените искове, включително и от жалбоподателя М. Л. с правно основание чл.59 ЗЗД са отхвърлени.
По правните въпроси:
Неоснователни са доводите на жалбоподателя М. Л. за очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie” – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Доколкото определението „очевидно” съдържа в себе си субективен елемент (очевидното за едни може да не е очевидно за други), разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз (в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 във вр. с чл.280 ал.1 ГПК). Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл.280 ал.1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по см. на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК.
В случая обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първи въпрос от изложението. Този въпрос не е правен по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, тъй като касае правилността на въззивното решение в обжалваната част. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в т.1 от т.решение № 1/22010 г. по т.дело № 1 на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение.
Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл.288 ГПК Касационният съд трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281,т.3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Като взема предвид това тълкуване съдът преценява, че първи касае законосъобразността на правните изводи на въззивния съд и поради това не е правен въпрос. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителната предпоставка, предвидена в чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението.
С решение № 33/26.02.2015 г. по гр.дело № 6221/2014 г. на ВКС, II г.о., постановено по чл.290 ГПК по предявен иск с правно основание чл.109 ЗС е разрешен правният въпрос: собственикът на жилищен етаж от сграда има ли право на достъп до външните й стени като обща част и до съоръженията по тези външни стени и собственикът на жилище има ли право на достъп до избеното си помещение през дворното място, в което е сградата, когато избеното помещение няма вход от улица. Прието е, че отговорът на въпроса е свързан с необходимост от тълкуване на закона и специално на правилото по чл.64 ЗС на суперфициарен собственик да ползва терена, доколкото това е необходимо за ползване на постройката според нейното предназначение, включва и право да има достъп до външните стени на постройката и до избеното си помещение, чрез преминаване през двора. Възприета е практика на ВКС, обективирана в решения на състави по чл.290 ГПК, според която е дадено тълкуване, че съгласно чл.64 ЗС собственикът на постройката може да се ползва от земята, само доколкото това е необходимо за използване на постройката според нейното предназначение, освен ако в акта, с който му е отстъпено правото, е постановено друго. Ако в акта, с който е отстъпено правото по чл.63 ЗС не е постановено друго, правото на собственика на постройката /респ. на обект в постройка, съществуващ при условията на суперфициарна собственост/, се ограничава само до правомощията, установени с чл.64 ЗС – ползване на такава част от мястото, върху което е построена сградата, която му осигурява нормален достъп до сградата, включително до входа й и за поддържането й в нормално и годно за ползване състояние. Въззивният съд е разрешил правния въпрос по същият начин. По въпроса относно наличието на свободни площи извън обхвата на необходимите за ползване на притежаваните от ответника сгради и съоръжения със стопанско предназначение съдът е възприел изслушаната пред първоинстанционния съд СТЕ – първоначална и повторна експертиза. Възоснова на повторната СТЕ е прието за установено, че процесните сгради и съоръжения не могат да се ползват без прилежащия терен към тях, както и улиците и път за достъп до тях, съответно без необходимата свободна незастроена площ от поземления имот. Приел е, че тази площ е определена и установена както към периода на тяхното застрояване в ПИ – 1962-1969 г., така и към настоящия момент, като необходими 3 м. от всяка сграда за обслужване, както и на път за достъп до вътрешните сгради, при което според съда се заема цялото свободно пространство между построените в момента постройки и съоръжени. Прието е, че предназначението на имота към настоящия момент не е променяно, че свободната незастроена площ от ПИ е необходима прилежаща площ за експлоатация на сградите по предназначението им. За да формира изводите си съдът е обсъдил и показанията на разпитаните по делото свидетели. Решаващите правни изводи на въззивния съд не са в отклонение от цитираната практика на ВКС. С оглед на това не се установява соченото основание за допускане на касационно обжалване по този правен въпрос.
Съдът не обсъжда цитираното решение № 538/09.07.20010 г. по гр.дело № 519/2009 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК, тъй като със същото е разрешен различен правен въпрос – дали Наредба № 7 за правила и нормативи за устройството на отделните видове територии и устройствени зони има универсален характер и дали е приложима и по отношение на процедурите по чл.64 ЗС, или е приложима само за новопостроени сгради. Съдът не обсъжда и цитираното решение № 268/25.05.1988 г. на ВС IV г.о., постановено по реда на ГПК-отм., поради това, че същото е извън обхвата на понятието задължителна практика на ВС и ВКС по смисъла на чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия въпрос от изложението.
Правният въпрос въззивният съд не е разрешил в отклонение от разрешението на правния въпрос в цитираното по-горе решение № 33/26.02.2015 по гр.дело № 6221/2014 г. на ВКС, II г.о., постановено по чл.290 ГПК, с който е дадено тълкуване на чл.64 ЗС, а именно относно правото по чл.64 ЗС на суперфициарен собственик да ползва терена, доколкото това е необходимо за ползване на постройката според нейното предназначение и в частта, с която е прието, че носителя на правото на строеж може не само да притежава собствеността на постройката, но и да ползва самостоятелно необходимия за поддържането и експлоатацията й терен/прилежаща площ/, като Законът за устройство на територията създава ред, по който да се определят прилежащите площи към съществуващите сгради – чл.22,ал.7 ЗУТ препраща за определяне на размера на прилежащите площи към съществуващите сгради към Наредба № 7 от 2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони, която наредба се прилага при определяне на площите, за които правото на ползване на собственика на земята следва да бъде ограничено при разделна собственост на земята и постройките върху нея. Решаващите правни изводи на въззивния съд не са в отклонение от тази практика на ВКС, доколкото по делото е установено, че се касае за прилежащи площи на производствени сгради и складови помещения –т.е. въззивния съд се е произнесъл в хипотеза, различна от тази в цитираното решение на състава на ВКС.
Съдът не обсъжда посоченото от жалбоподателя М. Л. решение № 1/24.03.2017 г. по гр.дело № 5981/2015 г. на ВКС, II г.о., тъй като със същото не е разрешен поставения правен въпрос.
Съдът намира, че в полза на ответника по касационната жалба не следва да се присъдят направените разноски по делото за настоящата инстанция. Към писмения отговор по касационната жалба е приложено пълномощно и договор за правна защита и съдействие, от които се установява, че [фирма] [населено място] е упълномощил адв.Р. В. да изготви отговор по жалбата и да осъществи процесуално представителство пред ВКС. Договорът е от 26.03.2018 г. и в същия е удостоверено, че е договорено адвокатско възнаграждение 2000 лв., както и, че същото е платено. В същият договор липсва удостоверяване за начина на плащане – дали е в брой или по банков път. С оглед на това съдът намира, че не е доказано извършването на разноски в производството по чл.288 ГПК от ответника по касационната жалба, представляващи адвокатско възнаграждение и поради това същите не следва да се присъждат в тежест на жалбоподателите. За да направи извода съдът взе предвид и практиката на ВКС, обективирана в т.1 от т.решение № 6/06.11.2013 г. по т.дело № 6/2012 г. на ОСГТК, според която съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. В договора следва да е вписан начина на плащане – ако е по банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Оставя без разглеждане касационна жалба вх. № 5580/21.02.2018 г. в частта, подадена от Й. Й. Л.-С., [населено място], [улица], ет.3 и П. К. Б., [населено място], [улица], чрез адв. Н. А., съдебен адрес [населено място], [улица],ет.2 против решение №51/16.01.2018 г., постановено по в.гр.дело № 2768/2017 г. на Пловдивския окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № 2538/24.07.2017 г. по гр.дело № 11045/2016 г. на Пловдивския районен съд в частта, с която са отхвърлени всеки от предявените от Й. Й. Л.-С. и от П. К. Б. срещу [фирма] със седалище и адрес на управление, [населено място], [жк], правоприемник на прекратения чрез вливане в хода на процеса търговец [фирма], с променено в хода на процеса наименование [фирма] искове за осъждане на ответника да заплати сумата от по 4001.25 лв., частична претенция от общо по 25 217.50 лв. за периода от 01.01.2012 г. до 01.08.2016 г., представляваща обезщетение за ползване без основание на по 1/6 ид.част от свободната площ на поземлен имот с идентификатор 56784.504.371 по КК на [населено място], ведно със законната лихва върху всяка от главниците от 08.08.2016 г. до окончателното изплащане на сумата и прекратява производството по делото в тази част.
Не допуска касационно обжалване на решение № 51/16.01.2018 г., постановено по в.гр.дело № 2768/2017 г. на Пловдивския окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № 2538/24.07.2017 г. по гр.дело № 11045/2016 г. на Пловдивския районен съд в частта, с която е отхвърлен предявения от М. И. Л., [населено място], [улица], ап.5, срещу [фирма] със седалище и адрес на управление, [населено място], [жк], правоприемник на прекратения чрез вливане в хода на процеса търговец [фирма], с променено в хода на процеса наименование [фирма] иск за осъждане на ответника да заплати сумата от 8002.50 лв., частична претенция от общо 50 435 лв. за периода от 01.01.2012 г. до 01.08.2016 г., представляваща обезщетение за ползване без основание на 1/2 ид.част от свободната площ на поземлен имот с идентификатор 56784.504.371 по КК на [населено място], ведно със законната лихва върху главницата от 08.08.2016 г. до окончателното изплащане на сумата по касационна жалба вх. № 5580/21.02.2018 г. в частта, подадена от М. И. Л., [населено място], [улица], ет.5, чрез адв. Н. А., съдебен адрес [населено място], [улица], ет.2.
Оставя без уважение молбата на [фирма], ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление, [населено място], [жк], чрез адв.Р. В. и адв.М. Т. за присъждане на направените разноски в настоящото производство за адвокатско възнаграждение в размер на 2000 лв.
Определението в частта, с която е оставена без разглеждане касационната жалба в указаните части и е прекратено производството по делото подлежи на обжалване с частна жалба пред ВКС в едноседмичен срок от съобщението. В останалата част определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: