5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 886
гр. София, 18.11.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на седми ноември през две хиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №669 по описа за 2016г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу решение №370 от 25.11.2015г. по т.д. №652/2015г. на Пловдивски апелативен съд, ТО. С него е потвърдено решение №373 от 19.06.2015г. по т.д. №35/2015г. на Пловдивски окръжен съд, с което е прекратено на основание чл.517 ал.4 от ГПК [фирма], [населено място]. Касаторът счита за неправилни изводите на въззивния съд за наличие на предпоставките по чл.517 ал.4 и ал.1 от ГПК за прекратяване на дружеството, както и за това, че уведомлението от Агенция за вписванията за наложения запор не е процесуална предпоставка за водене на делото. Излага доводи, че вписването на запора върху дружествените дялове ведно с уведомлението е част от фактическия състав за допускане прекратяване на дружеството. Поддържа, че въззивният съд е допуснал процесуално нарушение, като не е обсъдил възражението във въззивната жалба относно това, че Пловдивски окръжен съд служебно е изискал справка от търговския регистър за връчването на съобщение за запора. Счита, че събирайки непоискани доказателства, съдът е излязъл извън компетенциите, делегирани му от процесуалния закон и е изградил становището си върху събраното по този недопустим начин доказателствено средство. Поддържа, че въззивният съд неправилно е уважил иск при неяснота относно размера на вземането по изпълнителното дело, като по възражението на касатора за осъществена публична продан на негови имоти, е заключил, че сумата от проданта не би била достатъчна за цялостно удовлетворяване на ищеца.
Допускането на касационното обжалване обосновава с предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по следните материалноправни и процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: 1. Какво е съотношението между чл.517 ал.4 от ГПК във връзка с ал.1 от ГПК и конкретно не се ли явява ал.1 основна разпоредба, уреждаща предпоставките за допускане на прекратяване на търговско дружество, поради задлъжнялост на някой от съдружниците му? 2. Допустимо ли е съдът да се позовава на несъбрани в процеса доказателства, послужили за вписване на обстоятелства в Търговския регистър? 3. Необходимо ли е при преценка на основанията за прекратяване на търговското дружество дългът да е ясно и точно определен към момента на завеждане на иска? Достатъчно ли е да се знае, че длъжникът дължи неопределена сума, за да се приеме,че дружеството следва да бъде прекратено? Поддържа че даденото от въззивния съд разрешение на втория въпрос е в противоречие с решение №195 от 26.11.2010г. по т.д.№907/2004г. на ВКС, ТК, и решение №35 от 20.04.2010г. по т.д.№546/2009г. на ВКС, ТК, в които се приема, че съдът следва да извърши служебна проверка само за обстоятелствата, отразени в търговския регистър. Поддържа също, че останалите формулирани от него въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът по жалбата „П. Б. /България/“ ЕАД, [населено място], поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Поддържа,че твърденията в касационната жалба са неоснователни, обжалваното решение е постановено съобразно съдопроизводствените правила на ГПК на база събраните и приети по делото доказателства и правилно прилагане на материалния закон, поради което се явява правилно.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че ищецът има качеството на взискател по изпълнително дело, чийто длъжник Х. В. е едноличен собственик на дяловете от капитала на [фирма], [населено място]. Приел е, че уведомяването по ал.1 изр.3 то на чл.517 от ГПК за вписания запор не е юридически факт, чието наличие е положителна процесуална предпоставка за воденето на делото. Приел е, че тъй като вписването на запора върху дружествените дялове е последното по време условие за предявяване на иска по чл.517 ал.4 от ГПК, то е възможно връчването на исковата молба дори да предхожда уведомлението за вписването на запора от Агенция по вписванията. Посочил е, че дългът по изпълнителното дело не е изцяло платен, като очакваните от длъжника частични погасявания чрез постъпления от публична продан са недостатъчни, а твърдените бъдещи постъпления от евентуална публична продан на други имоти са без връзка с избрания от кредитора начин на удовлетворяване по чл.517 ал.4 от ГПК
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият формулиран от касатора правен въпрос е свързан с предмета на спора, но по отношение на него не е доказана общата предпоставка за допускане на касационен контрол чл.280 ал.1 от ГПК. Изводът на въззивния съд за основателност на предявения иск не е обусловен от становище, че общите предпоставки за прекратяване на дружество по иск на взискателя, установени от разпоредбата на чл.517 ал.1 от ГПК не намират приложение в хипотезата на чл.517 ал.4 от ГПК. Напротив въззивният съд е изследвал наличието на всички предпоставки за основателност на иска за прекратяване на ответното еднолично дружество с ограничена отговорност, като е приел, че уведомяването по ал.1 изр.3 то на чл.517 от ГПК за вписания запор не е юридически факт,чието наличие да е положителна процесуална предпоставка за воденето на делото. Именно тази преценка е обуславяща за изхода на спора, но касаторът въпреки изложените оплаквания за нейната неправилност, не е поставил конкретен въпрос относно нея.
Вторият въпрос също не е обуславящ изводите на въззивния съд, доколкото той изобщо не е обсъждал възражението на въззивника, че неправилно Пловдивски окръжен съд по свой почин е събирал доказателства за надлежното му уведомяване от Агенция по вписванията за наложения запор. Правилността на тези действия на първоинстанционния съд би била от значение ако въз основа на служебно събрани доказателства съдилищата бяха приели, че е налице редовно уведомяване на дружеството – касатор за наложения запор върху дяловете от капитала му. В случая и двете инстанции са стигнали до извода, че такова уведомяване не е налице, поради което евентуалното нарушение на състезателното начало от страна на първоинстанционния съд не е довело до установяване на благоприятни за ищеца факти и не е обусловило извода за основателност на предявения иск.
Третият поставен от касатора въпрос е от значение за крайните изводи на въззивния съд, който е приел, че дългът по изпълнителното дело не е изцяло платен, като очакваните от длъжника частични погасявания чрез постъпления от публична продан са недостатъчни, а твърдените бъдещи постъпления от евентуална публична продан на други имоти са без връзка с избрания от кредитора начин на удовлетворяване по чл.517 ал.4 от ГПК. По отношение на този въпрос обаче не е доказано селективното основание по т. 3 от чл.280 ал.1 от ГПК. Релевираният като значим за делото въпрос би бил от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, само ако решаването му е свързано с необходимостта от разкриване точния смисъл на приложимата правна норма чрез корективното й тълкуване, когато тя е неясна, непълна или противоречива, както и когато е налице необходимост от промяна на създадената от съдилищата неправилна съдебна практика по приложението на относимата правна норма, или макар и правилна, но формирана при други обществени условия тази практика се нуждае от осъвременяване. В случая касаторът въобще не е навеждал такива доводи. Наред с това следва да се отбележи, че съгласно задължителната за съдилищата практика на ВКС, обективирана в решение №77 от 16.06.2013г. по т.д.№3990/2013г. на ВКС, ТК, II т.о, решение №146 от 07.11.2013г. по т.д.№1041/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение №114 от 01.10.2009г. по т.д.№271/2009г. на ВКС, ТК, I т.о., когато са установени предвидените в чл.517 ал.1 и ал.4 от ГПК предпоставки, съдът може да отхвърли иска по чл.517 ал.4 от ГПК само ако в хода на производството се установи, че вземането е изцяло погасено. Погасяването на пълния размер на вземането на ищеца е единственият правно значим факт, установяването на който е в тежест на ответника и който би довел до неоснователност на иска. В настоящия случай въззивният съд е съобразил посочената практика, като е приел, че при наличие на предпоставките за прекратяване на дружеството по чл.517 ал.1 и ал.4 от ГПК и доколкото ответникът не е доказал до приключване на устните състезания пълното погасяване на задължението си към ищеца, то искът се явява основателен.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
На ответника не следва да се присъждат разноски, тъй като не е направено такова искане.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №370 от 25.11.2015г. по т.д. №652/2015г. на Пловдивски апелативен съд, ТО.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.