3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 888
София, 14.12.2010 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на тринадесети декември две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
К. Е.
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия К. Е. ч. т. д. № 766/2010 година
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на М. Л. – Д., чрез адвокат А. Г. от САК, срещу определение № 1541 от 21.05.2010 г. по ч. т. д. № 753/2010 г. на Варненски окръжен съд. С обжалвания акт е потвърдено постановеното от Варненски районен съд разпореждане № 9060 от 10.03.2010 г. по гр. д. № 3113/2010 г. за отхвърляне на подаденото от същото лице заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за сумата 27 532 евро, представляваща дължима сума по анекс от 09.03.2009 г. и направените по делото разноски в размер на 1 076.96 лв. – държавна такса и 1 618.49 лв. – адвокатско възнаграждение.
Частната жалбоподателка поддържа, че въззивното определение е неправилно и моли за отмяната му и за уважаване на заявлението по чл. 417, т. 3 ГПК. Развива подробни съображения срещу извода на съда за липса на индивидуализация на претендираното вземане, като счита, че посочването на основанието на вземането е извършено чрез позоваването на чл. 2 от процесния документ /анекса от 09.03.2009г./ и че по този начин са изпълнени изискванията за редовност на заявлението.
Допускането на касационното обжалване е обосновано с твърдението, че въззивното определение съдържа произнасяне по значим за конкретното дело въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и това е въпросът за редовността на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение.
Ответникът по частната касационна жалба – “Варна Е.” ЕООД, гр. Варна – не заявява становище по същата.
Върховен касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото, приема следното:
Частната касационна жалба е процесуално допустима – депозирана е от легитимирана страна, в предвидения в чл. 275, ал. 1 ГПК едноседмичен срок и срещу подлежащ на обжалване акт.
За да потвърди първоинстанционното разпореждане, с което Варненски районен съд е отхвърлил заявлението на М. Л. – Д. за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист въз основа на документ по чл. 417, т. 3 ГПК, въззивният съд, позовавайки се на конкретна практика на ВКС, е приел, че достатъчно основание за това е нередовността на заявлението, изразяваща се в липсата на индивидуализация на претендираното вземане. Този извод е направен, с оглед обстоятелството, че в т. 9, б. “а” и “в” от заявлението основанието на вземането е посочено чрез самия документ по чл. 417, т. 3 ГПК, което е преценено като недопустима подмяна на реквизита от задължителното съдържание на исковата молба по чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК с факултативното съдържание по чл. 127, ал. 2, пр. 1 ГПК и като липса на твърдения за вида на притезанието, чието изпълнение се търси.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване на атакуваното въззивно определение не следва да бъде допуснато.
Съгласно задължителните указания по т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 1.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационното обжалване, т. е. за да е налице посоченото основание, необходимо е касаторът да е аргументирал наличието и на двете предпоставки. Това изискване в случая не е осъществено, тъй като частната касаторка твърди, че поставеният от нея процесуалноправен въпрос е от значение единствено за точното прилагане на закона, а не и за развитието на правото. С оглед на това, не може да се приеме за надлежно заявено основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, пораждащо съответно задължение на касационната инстанция за преценка дали същото е налице.
Независимо от изложеното, настоящият състав намира, че посоченото основание е и недоказано. Макар заповедното производство да е нов процесуален институт, по неговото приложение вече е създадена достатъчно съдебна практика, в т. ч. и по поставения от частната касаторка въпрос за редовността на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. В множество постановени от ВКС определения /определение № 431 от 09.12.2008 г. по ч. т. д. № 414/2008 г. на ІІ т. о.; определение № 37 от 19.01.2009 г. по ч. т. д. № 286/2008 г. на ІІ т. о.; определение № 126 от 15.02.2010 г. по ч. т. д. № 815/2009 г. на ІІ т. о.,; определение № 509 от 24.06.2010 г. по ч. т. д. № 172/2010 г. на І т. о.; определение № 744 от 28.10.2010 г. по ч. т. д. № 731/2010 г. на ІІ т. о. и др./ е подчертана необходимостта от надлежно индивидуализиране на претендираното вземане чрез посочване на неговите страни, основание и размер, обоснована с препращането в чл. 410, ал. 2 ГПК към изискванията за редовност на исковата молба по чл. 127, ал. 1 ГПК. Що се отнА. до съобразяването тези изисквания в конкретното заявление, то това е въпрос, който е изцяло в правомощията на разглеждащия заявлението съд и касае правилността на неговата преценка, чиято проверка е предмет на самото касационно обжалване, а не на производството по допускането му.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1541 от 21.05.2010 г. по ч. т. д. № 753/2010 г. на Варненски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: