О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 889
София, 27.07.2009 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти юли през две хиляди и деветата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 877 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационната жалба на И. Д. В. от гр. Л., чрез процесуалния й представител адв. С, против въззивното решение № 37 от 12 февруари 2009 г., постановено по в.гр.д. № 376 по описа на окръжния съд в гр. Л. за 2008 г., с което е обезсилено като недопустимо решение № 393 от 9 септември 2008 г., постановено по гр.д. № 399 по описа на районния съд в гр. Л. за 2007 г.
В жалбата се сочи, че решението е неправилно поради допуснато нарушение на материалния закон, допуснати нарушения на процесуалните правила и необоснованост, защото атакуваните с исковата молба заповеди имат характер на индивидуални административни актове – чрез тях се засяга трудовоправното отношение между страните и то в частта на неговото съдържание, а характерът на работата е недопустимо да се променя едностранно, поради което е налице интерес от предявения иск; в длъжностната характеристика на главния м. фелдшер, каквато е касаторката, е посочено, че той е материално отговорно лице за получените медикаменти, дълготрайни материални активи и материални запаси на ЦСМП, а с процесните заповеди точно тези трудови функции са елиминирани; длъжността на касаторката е съкратена и не съществува в новото длъжностно разписание от 2007 г. и в разписанието от 2008 г., а от допълнително подписаните след предявяването на иска споразумения е видно, че действително е променено съдържанието на трудовото правоотношение и то още от 2007 г.; функциите продължават да се изпълняват от друго лице, а оставането на работа на касаторката като главен фелдшер е фиктивно, защото тя не изпълнява функциите, които е изпълнявала; заповед за съкращение не е връчвана. В изложение по чл. 284 ал. 3 т. 1 от ГПК, наречено от касаторката “приложно поле”, се сочи, че следва да се разреши същественият процесуалноправен въпрос по допустимостта на предявените искове и разглеждането на този въпрос ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – правният интерес от обжалването на процесните заповеди се намира в невъзможността на работодателя да променя едностранно характера на работа и при ново щатно разписание той е длъжен или да промени трудовото правоотношение или да го прекрати; следва да се отговори и на съществения материалноправен въпрос за едностранната неизменяемост на трудовото правоотношение, като по този въпрос решението е постановено в противоречие с решение на ВКС. представя се решение № 745 по гр.д. № 1* по описа на ІІІ ГО за 1999 г.
Ответникът “Ц” гр. Л., чрез процесуалния си представител адв. Т, в отговор по реда на чл. 287 ал. 1 от ГПК изтъква доводи за неоснователността на жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С атакуваното решение въззивният съд приел, че атакуваните заповеди не изменят трудовото правоотношение, а касаят администриране по повод на подобряване на вътрешната работа на работодателя във връзка с препоръка на РЦЗ – м. ят склад на главния м. център отпада и наличността му да се прехвърли към централния склад, поради което не се касае за производство по трудов спор по смисъла на чл. 357 от КТ, защото заповедите не засягат трудовото правоотношение на ищцата; според длъжностната характеристика на ищцата нейните задължения са били много по-големи във връзка с ръководство и контрол, а в атакуваните заповеди липсва изявление на работодателя за промяна на длъжността; след предявяване на иска страните са изменили трудовото правоотношение; дейността по организация и осигуряване на необходимите лекарствени средства не е съществен елемент, характеризиращ длъжностната характеристика за длъжността “главен м. фелдшер”; заповедите само започват процедурата по инвентаризация; правото на иск по чл. 357 от КТ е ненадлежно упражнено.
Касационният съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280 ал. 1 от ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане.
Поставеният проблем за допустимостта на конкретния иск е фундаментален за всеки отделен спор, но въпросът, зададен по посочения от касаторката начин, не обосновава наличие на предпоставката по чл. 280 ал. 1 т. 3 от ГПК за допускане на решението до касационен контрол. Интересът от предявяване на иска като условие за допустимостта на съдебното производство е предмет на задължителна проверка в съдебното производство и по него е налице изобилна практика, която като цяло е непротиворечива. Разглеждането на интереса като предпоставка за правото на иск в процесния случай е основателно дискутирано от съда и като е поставил на разискване този въпрос, съдът не е действал в разрез със задължителната практика. От друга страна не може да се приеме, че разглеждането на този въпрос ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, защото съдът не излага аргумент, противен на посочения от касатора, а именно, че правният интерес от обжалването на процесните заповеди се намира в невъзможността на работодателя да променя едностранно характера на работа и при ново щатно разписание той е длъжен или да промени трудовото правоотношение или да го прекрати. В атакуваното решение съдът е посочил защо не приема тезата на касаторката, че атакуваните заповеди засягат именно същината на трудовото правоотношение. Затова в посочената от касаторката връзка произнасянето на ВКС не ще доведе до развитие на правото, нито до точното прилагане на закона. Недоволството на касаторката от извода на съда не е предпоставка за допускане на решението до касационен контрол. Ето защо по поставения въпрос не следва да се допуска касационен контрол по чл. 280 ал. 1 т. 3 от ГПК.
Съдът намира, че и по втория поставен въпрос – относно едностранната неизменяемост на трудовото правоотношение, липсват основания за допускане на решението до касационен контрол по реда на чл. 280 ал. 1 т. 1 от ГПК. Тълкуването, дадено в представеното съдебно решение, е трайно и въззивният съд е посочил защо не приема, че процесните заповеди засягат трудовото правоотношение по начин, по който да го изменят. Отново тук е явно оплакването на касаторката по фактическите констатации на съда (които са “необосновани и незаконосъобразни”), обаче те могат да се разглеждат едва в същинското касационно производство, но не са основание за допускане до касационен контрол.
Ответникът претендира заплащане на разноски по реда на чл. 78 ал. 3 от ГПК. Според представения договор за правна защита и съдействие, за оказаната му услуга ответникът е заплатил 150 лева адвокатски хонорар. Тази сума му се дължи от касаторката.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 37 от 12 февруари 2009 г., постановено по в.гр.д. № 376 по описа на окръжния съд в гр. Л. за 2008 г.
ОСЪЖДА И. Д. В., ЕГН **********, с адрес в гр. Л., бул. “. № 71, ет. 2, ап. 7, да заплати на “Ц” гр. Л., представляван от д-р Т, сумата от 150,00 (сто и петдесет) лева сторени разноски пред касационната инстанция.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: