О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 89
София, 22.01.2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори октомври две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 4236/2015год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. Г. Х. чрез адв. Р. Т. и по касационна жалба на Ю. Н. П. чрез адв. Р. Л. срещу въззивно решение от 22.01.2015г. на Софийски градски съд, постановено по в.гр.д.№ 8282/2014год.
С това решение е обезсилено Решение от 30.01.2014г. по гр.д. № 50066/2011 г. на Софийския районен съд, Първо гражданско отделение, 26 състав в частта, която са били отхвърлени предявените от Ю. Н. П. срещу К. Г. и И. М. П. искове с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за период след 21.11.2011г., датата на подаване на исковата молба по делото, и е прекратено производството в тази част; отменено е същото решение в частта, която са били отхвърлени исковете с правно основание чл. 108 от ЗС на Ю. Н. П. срещу К. Г. Х. за признаване на право на собственост и предаване във владение на имота, предмет на исковете, до размера от 1/6 идеална част, без 1/20 идеална част от нея, която следва да се предаде във владение от И. М. П.; в частта, в която се отхвърля предявеният от Ю. Н. П. срещу К. Г. Х. иск с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД за сума до размера от 250 лева, съответно за периода от 16.08.2011г. до 21.11.2011 г., иска на Ю. Н. П. срещу И. М. П. с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД за сума до размера от 13 лева, съответно за периода от 17.08.2011г. до 21.11.2011г., както и решението в частта на присъдените разноски по чл. 78, ал. 3 от ГПК в полза на К. Г. Х. до размера от 400 лева, като вместо него е постановено от съда осъждане на основание чл. 108 от ЗС, К. Г. Х. да предаде във владение на Ю. Н. П. 1/6 идеална част от апартамент № 44, находящ се в жилищностроителна кооперация „Електровоз”, на [улица], [населено място] (стар [улица]), бл. 69 в[жк], 11 етаж, със застроена площ от 70. 59 кв.м., състоящ се от една стая, хол, столова, кухненски бокс, баня – клозет и два балкона, при съседи на апартамента: стълбище, стълбище, апартамент 43 на К. Х. И., и Л. Р. И., [улица], [улица], заедно с избено помещение № 26, при съседи: командно помещение, коридор, избено помещение № 27 на В. и Т. А., избено помещение № 39 на А. К. и Т. М. и [улица], заедно с 1.4074 % идеални части от общите части на сградата и толкова идеални части от правото на строеж върху държавна земя, представляваща УПИ IX-A, X, XI, X.-13 и част от УПИ IX-9 от квартал 34 по плана на [населено място], местност „И. В.”, без 1/20 идеални части от частта, владението върху които да се предаде от И. М. П., с ЕГН [ЕГН], адрес [населено място], [улица] съдебен адрес [населено място], [улица], ет. 1 , представляван в процеса от адв. К. А.; постановено е също отменяне на основание чл. 537, ал. 2 от ГПК, на нотариален акт за право на собственост на основание давностно владение и наследство № 2, том III, peг. № 07917, дело № 0368/2011г. на нотариус В. Б., вписан в Службата по вписванията вх. peг. № 19803, акт № 13, том X., дело № 10464/11 от 16.05.2011г., за 1/6 идеална част от признатото по давност право; осъден е К. Г. Х. да заплати на Ю. Н. П. сумата от 250 лева (двеста и петдесет лева) обезщетение за лишаването й от ползване на собствения й имот за периода от 16.08.2011г. до 21.11.2011г., на основание чл. 31, ал. 2 от ЗС, вр. чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, а И. М. П. да заплати сумата от 13 лева (тринадесет лева) обезщетение за периода от 17.08.2011 г. до 21.11.2011г. на същото основание; потвърдено е Решение от 30.01.2014г. по гр.д. № 50066/2011г. на Софийския районен съд, Първо гражданско отделение, 26 състав в останалата част, като К. Г. Х. и И. М. П., са осъдени да заплатят на Ю. Н. П. сумата от 124. 70 лева (сто двадесет и четири лева и седемдесет стотинки) разноски по делото във въззивното производство, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК; осъдена е и Ю. Н. П. да заплати на К. Г. Х. сумата от 400 лева (четиристотин лева) разноски във възизвното производство, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, а на И. М. П. – сумата от 150 лева (сто и петдесет лева) разноски във въззивното производство. С потвърдената част от първоинстанционното решение са били отхвърлени предявените от П. срещу К. Г. Х. и И. М. П. искове с правно основание чл. 26, ал. 2 от ЗЗД за признаване за установено, че е нищожен поради липса на предмет сключеният от ответниците с нотариален акт № 136, том I, peг. № 2713, дело № 61/2011г. от 15.06.2011г. на помощник-нотариус по заместване С. Б., с район на действие Софийски районен съд, договор, съгласно който К. Г. Х. е учредил в полза на И. М. П. пожизнено право на ползване върху 1/20 идеални части от апартамент № 44, находящ се в [населено място], бул.’’В.” № 148, на етаж XI, със застроена площ от 70. 59 кв.м., състоящ се от една стая, хол, столова, кухненски бокс, баня-клозет и два балкона, при подробно посочени съседи, заедно с принадлежащото избено помещение № 26, при подробно посочени съседи, заедно с 1.4074 % идеални части от общите части на сградата и толкова идеални части от правото на строеж върху мястото; били са отхвърлени предявените срещу К. Г. Х. и И. М. П. искове с правно основание чл. 108 от ЗС за установяване правото на собственост и предаване на владението за разликата над 1/6 ид.част до претендирания размер – 1/2 идеална част от имота.
Касационната жалба на К. Г. Х. е насочена срещу въззивното решение в частта, с която след отмяна на първоинстанционното решение в частта на произнасянето по иска с правно основание чл.108 от ЗС К. Г. Х. е осъден да предаде на Ю. Н. П. 1/6 идеална част от процесния имот, както и в частта, с която в полза на П. е присъдено обезщетение в размер на сумата от 250 лева (двеста и петдесет лева) обезщетение за лишаването й от ползване на собствения й имот за периода от 16.08.2011г. до 21.11.2011г.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението, нарушение на материалния закон и съществено нарушение на процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваните части и отхвърляне на претенциите.
Ю. Н. П. и И. М. П. не вземат становище по жалбата на К. Г. Х..
Касационната жалба на Ю. Н. П. е насочена срещу въззивното решение в частта, с която е обезсилено първоинстанционното решение и е прекратено производството по делото, както и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение. В същата се релевират доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваните части и уважаване на заявените претенции.
Ответникът по тази жалба К. Г. Х., в писмен отговор, представен чрез адв.Т., взема становище, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на същата.
Касационните жалби са допустими като подадени от надлежно конституирани страни в процеса с интерес от предприетото процесуално действие и срещу акт, подлежащ на инстанционен контрол / всички искови претенции са с цена над 5000лв./. Същите са и редовни като подадени в законовоустановения за това срок.
За да се произнесе съдът съобрази следното:
След анализ на доказателствата съдът е приел за установено от фактическа страна, че през 1972г. М. Х. И., както и Р. К. И. – Б. и О. К. И., съответно нейни дъщеря и син, са придобили, по реда на Правилника за жилищностроителните кооперации, в равни части, собствеността върху процесния апартамент – апартамент № 44, находящ се в [населено място], сега [улица], а тогава [улица]; че при придобиването на имота и тримата собственици са започнали да упражняват владение върху жилището; по делото не се твърдят и не се установяват права върху имота на първите съпрузи на Р. К. И. – Б. – Г. Р. Х. (бракът е бил прекратен през 1976г.), и на О. К. И. – А. Л. И. (бракът е бил прекратен през 1984г. чрез развод); че с договор за дарение от 23.12.1976г. притежаваната от М. Х. И. идеална част от имота е била дарена на Р. К. И. – Б.; че М. Х. И. е починала на 13.07.1992г. и е оставила за наследници по закон Р. К. И. – Б. и О. К. И., нейни деца; че самата Р. К. И. – Б. е починала на 25.07.1998г. и е оставила за наследници по закон ответникът К. Г. Х. и О. О. И., осиновен от наследодателката по реда на чл. 62 от СК (отм.) през 1989г. и син на О. К. И., също починал – на 23.08.2007г., и оставил за наследник по закон освен своя син О. О. И., и Р. И. А., своя втора съпруга; че А. е починала на 20.01.2010г. и е оставила за единствен наследник по закон Ю. Н. – ищца, нейна дъщеря. Приел е също, че по отношение на последните няма спор, че е било налице приемане на наследството на О. О. И., съответно на Р. И. А., и е осъществено наследствено правоприемство. Съдът е приел за безспорно по делото и това, че Р. К. И. – Б. е живеела в Република А., както и че след смъртта си е оставила имущество в тази държава, както и в България; че след смъртта на Р. К. И.-Б., на 09.12.1998г., по реда на австрийското законодателство, съгласно което наследници по закон на Б. са също К. Г. Х. и О. О. И., двамата са направили декларации пред нотариус, че безусловно приемат нейното наследство по наполовина, съответно на наследствените си дялове; че К. Г. Х. и О. О. И. са извършвали действие по владение, ползване и разпореждане с имуществото на Р. К. И. — Б. в Република А.; че същевременно в България К. Г. Х. и О. О. И. са изготвили други молби – че се отказват от наследството на Р. К. И. – Б.. Молбите са били заверени нотариално на 29.07.1999г. и отказите са били вписани през 2001г. в специалната книга за отказите от наследство при Софийския районен съд. На основание на тези откази, и при условията на чл. 53 от ЗН, през 2008г. е бил съставен нотариален акт за признаване на изключителна собственост върху процесното жилище в полза на Р. И. А. и О. О. И., наследници по закон на О. К. И. (включително за притежаваното от него право на собственост и като наследник на своята сестра, също бивш собственик) – нотариален акт за собственост върху недвижим имот № 104, том 1, per. № 6625, дело № 94 от 2008г. на нотариус М. Е.. Тези лица като собственици са били вписани и като данъчно задължени лица за имота, видно от удостоверението за данъчна оценка по чл. 264, ал. 1 от ДОПК на стр. 157 по делото. Приживе О. К. И. също изрично се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост относно имота – нотариален акт за собственост на недвижим имот по наследство № 10, том I, peг. № 1117, дело № 9 от 2001г., издаден от Л. Х., помощник нотариус по заместване на нотариус М. Е., вписан в Службата по вписванията вх. per. № 2050, акт № 51, том VII, дело № 1459 от 05.02.2001г. – за удостоверяване правото на собственост на 2/3 идеални части от недвижимия имот по наследство. През 2011г., съгласно нотариален акт за право на собственост на основание давностно владение и наследство № 2, том III, per. № 07917, дело № 0368/2011 г. на нотариус В. Б., вписан в Службата по вписванията вх. peг. № 19803, акт №13, том X., дело № 10464/11 от 16.05.2011г., ответникът К. Г. Х. е бил признат за собственик по наследство за своята наследствена част от имота, но и за собственик на останалата част – въз основа на приложена от нотариуса давност, текла след смъртта на Р. К. И. – Б.. За 1/20 идеални части от така признатото право на втория ответник е било учредено вещно право на ползване, съгласно нотариален акт за учредяване на вещно право на ползване върху недвижим имот № 136, том I, peг. № 2713, дело № 61/2011 г. от 15.06.2011 г. на С. Б., помощник-нотариус по заместване при нотариус В. Ч.. Счетено е за безспорно, че ответникът П. е започнал да упражнява владение, съответно на учреденото право на ползване, като това правомощие се е упражнявало и към момента на образуване на делото и се упражнява и понастоящем. С нотариална покана, представена за връчване чрез нотариус Ц. С., Ю. Н. е поканила ответника Х. да й заплаща „месечен наем” за имота, считано от 08.06.2011г. до окончателното освобождаване. Поканата е била връчена на 16.08.2011г. На следващия ден е била връчена и нотариална покана до ответника П.. По делото не е била изслушвана съдебна експертиза за размера на средномесечната наемна цена на процесното жилище до 21.11.2011г., датата на предявяване на исковата молба по делото, но по реда на чл. 162 от ГПК въззивният съд е приел, че този размер е не по-малко от 500 лева.
При така приетото за установено от фактическа страна съдът е обосновал извод, че Ю. Н. е собственик на 1/ 6 ид. част от процесния имот, получена в наследство от майка й Р. А., която като преживяла съпруга, е била наследник по закон за 1/2 част от наследството на О. К., състоящо се от 1/3 ид.част от имота, придобита през 1972г. по реда на Правилника за жилищностроителните кооперации; че за останалите 2/3 идеални части собственик до смъртта си след придобиването по нотариалния акт от 1972г. и договора за дарение от 1976г. е била сестрата на О. К. И. – Р. К. И. – Б.. Обосновал е и извод, че вписаните през 2001г. откази от наследството на Р. К. И. – Б. са недействителни поради липса на предмет (чл. 26, ал. 2 от ЗЗД, вр. чл. 44, ал. 1 от ЗЗД), тъй като е било налице предходно приемане на наследството, при което е настъпило наследствено правоприемство по отношение на наследството на Р. К. И. – Б. (чл. 48 от ЗН). В тази връзка съдът е посочил, че имуществото, което Р. К. И. – Б. е притежавала към момента на смъртта си като съвкупност и без значение местонахождението му е наследство по смисъла на чл. 1 от ЗН, както и, че за недвижимите имоти на територията на страната, които тя е притежавала, включително процесния имот, са приложими разпоредбите на българското наследствено право – ЗН, който закон е приложим и относно приемането и отказа от наследство (чл. 91, т. 6 от КМЧП); че според чл. 48 от ЗН, наследството се придобива с приемането му и изявлението на К. Г. Х. и О. О. И. по направената на 09.12.1998г. в Република А. пред нотариус декларация, че безусловно приемат наследството на Р. К. И. – Б., съответно на наследствените си дялове, както и извършените следващи действия по владение, ползване и разпореждане с имуществото в Република А., безспорно изразяват воля за приемане на наследството. Обосновал е въз основа на горното и извода, че изявленията за отказ от наследство от 1999г., предоставени за вписване по реда на ЗН пред български съд през 2001 г. нямат действие и не е налице валиден изричен отказ от наследство. В решението си въззивният съд е приел и това, че при настъпилото наследствено правоприемство през 1998г. Х. е бил съсобственик на имота, съвладелец и държател за частите на останалите съсобственици. Като се е позовал на TP № 1 /2012г. от 06.08.2012г. по тълк. дело № 1 /2012г. на ОСГК на ВКС, съдът е обосновал извод, че дори да е упражнявал фактическа власт върху целия имот (а упражняването на такава власт с извършването на действия по поддържането и запазването на процесния имот се установява по делото), установеното съвладение опровергава презупцията за своене по чл. 69, ал. 1 от ЗС. Въз основа на събраните доказателства е обосновал и извод, че по делото не е установено Х. да е отблъснал владението на О. И., съответно на Р. А. и впоследствие на Ю. Н., доколкото е счел, че първото такова действие е искането за съставяне на нотариален акт по обстоятелствена проверка през 2011г., съответно извършеното след това разпоредително действие с учредяването на право на ползване върху целия имот. По тези съображения е обосновал решаващия си извод, че Х. не се установява да е придобил по давност частта от собствеността върху имота на Ю. Н.. Същевременно в решението си въззивният съд, съобразявайки постановките на TP № 11/2012г. от 12.03.2013г. по тълк. дело № 11/2012г. на ОСГК на ВКС е приел, че когато и двете страни в правния спор се легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота, както е в процесния случай, то разпределението на доказателствената тежест при оспорването се извършва по общото правило на чл. 154, ал. 1 от ГПК, като всяка страна следва да докаже своето право, т.е фактическия състав на съответното удостоверено в нотариалното производство основание.
Предвид счетеното за установено, че Н. притежава право на собственост за 1/6 идеална част от процесния имот, съдът е приел, че не са били налице предпоставките за учредяването от К. Г. Х. на право на ползване на 1/20 идеална част от целия имот в полза на втория ответник П.. Въпреки това е обосновал извод, че претенциите по чл.26 ЗЗД са неоснователни. За да обоснове този си извод е посочил, че липсата на право на собственост върху имота не прави удостовереният по нотариалния акт договор за учредяване на вещно право на ползване нищожен, тъй като разпореждането с чужда вещ не е нищожно правно действие (сделка). Позовал се е на задължителна съдебна практика в този смисъл – Решение № 1124 от 19.07.2002г. по гр.д. № 1208/2001г. на ВКС, IV г.о., Решение № 227 от 19.03.2009г.по гр.д. № 5175/2007г. на ВКС, III г.о. и Решение № 854 от 29.12.2010г. по гр.д. № 578/2010г. на ВКС, IV г.о. , Решение № 436 от 06.03.2012г. по гр.д. № 1315/2010г. на I г.о. и Решение № 87 от 22.04.2013г. по гр.д. № 1020/2011 г. на III г.о. на ВКС.
По горните съображения е счел за основателно искането за признаване на право на собственост на Ю. Н. върху имота за притежаваната от нея 1/6 идеална част, както и за предаване на владението върху тази част срещу К. Г. Х. (без 1/20 по учреденото право на ползване), а срещу И. М. П. – до размера от 1/20 идеални части, включени в тази част, съответно на притежаваното право на ползване, по реда на чл. 108 от ЗС.
Съдът е приел и това, че като последица от уважаването на иска за собственост по реда на чл. 537, ал. 2 от ГПК следва да бъде отменен за признатата 1/6 идеална част от правото на собственост на Н. констативният нотариален акт за право на собственост на основание давностно владение и наследство № 2, том III, peг. № 07917, дело № 0368/2011г. на нотариус В. Б., вписан в Службата по вписванията вх. peг. № 19803, акт № 13, том X., дело № 10464/11 от 16.05.2011г., както и, че следващият съставен нотариален акт удостоверява сделка и не подлежи на отмяна по този ред.
Въззивният съд е приел и това, че искането за заплащане на обезщетение за неползване на имота за времето след 21.11.2011 г., датата на исковата молба, е недопустимо. В тази връзка е посочил, че при задълженията по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение при лишаване на собственик от възможността да ползва имота си и чл. 31, ал. 2 от ЗС за заплащане на обезщетение от съсобственик, няма насрещна обуславяща престация от страна на лишения от ползването на вещта собственик — ищеца в производството. Задълженията възникват по силата на закона, с осъществяването на посочения в тях фактически състав, и са израз на общия принцип за недопустимост на неоснователно обогатяване. Тези задължения обаче не са установени от закона като задължения за периодично изпълнение, независимо, че обстоятелствата от фактическия им състав включват период от време на лишаване от ползване. Това са задължения с еднократно изпълнение. Затова и не могат да бъдат присъждани за в бъдеще време, като повтарящи се задължения в хипотезата на чл. 124, ал. 2 от ГПК.
Предвид изложеното и при съобразяване признатото на Н. право на собственост върху имота, съответно право на собственост и вещно право на ползване в полза на ответниците, както и изпълнението на законоустановеното изискване за отправена писмена покана до ответниците за плащане на обезщетение при осъщественото лично ползване, съдът е приел, че искането за обезщетение по чл. 31, ал. 2 от ЗС, вр. чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 111 от ЗС е основателно за периода от 16.08.2011 г. до 21.11.2011г. по отношение на К. Г. Х. за сумата от 250 лева и за периода от 17.08.2011г. до 21.11.2011г. по отношение на И. М. П. за сумата от 13 лева.
При тези мотиви на въззивния съд по поддържаните в изложенията, приложени към касационните жалби, основания настоящият състав намира следното :
Не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване по касационната жалба на К. Г. Х.. Съображенията са следните:
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно касаторът следва да обоснове и наличието на поддържаната специфична предпоставка – дали правният въпрос е решен в противоречие със задължителната за съдилищата практика – чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като в този случай следва да се позове на конкретни съдебни актове от обхвата на тази практика / Постановления на Пленума или Тълкувателни решения на ВКС, решения по чл.290 ГПК, определения по чл.274 ал.3 ГПК/ и обоснове в какво се състои твърдяното противоречие; дали правният въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата – чл.280 ал.1 т.2 ГПК, в който случай следва да се позове на влезли в сила съдебни актове от обхвата на казуалната практика и обоснове твърдяното противоречие; дали разрешеният от съда правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото- чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като в този случай касаторът следва да обоснове тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия.
В случая касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т.1 на изложението си касаторът поддържа, че за да обоснове извода си, че Ю. Н. П. притежава 1/6 идеална част от правото на собственост върху процесния имот, въззивния съд „е заявил, че е установено съвладение, което опровергава презумпцията за своене по чл. 69, ал. 1 от ЗС, след като преди това е установил, че именно праводателката на ответника Х., а след смъртта й самият той са владели процесното жилище”. Счита, че този въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС /основание за допустимост на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК / и по конкретно с Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012г., ОСГК на ВКС, съгласно което в случаите, когато съсобствеността произтича от юридически факт различен от наследяването на общо основание се прилага презумпцията на чл. 69 ЗС.
В тази част от изложението си касаторът не е формулирал конкретен правен въпрос по смисъла на чл.280 ГПК, а е изложил несъгласието си с решаващия извод на съда, че презумпцията по чл.69 ЗС е оборена, което по естеството си е касационно основание по смисъла на чл.281 ГПК и е ирелевантно за производството по чл.288 ГПК. Отсъствието на общо основание е достатъчно касационното обжалване да не бъде допуснато като за съда отсъства задължение да обсъжда наличието на поддържаното допълнително основание. Въпреки това следва да се посочи, че и посоченото от касатора допълнително основание не е налице. С цитираното тълкувателно решение е прието :” Презумпцията на чл. 69 ЗС се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването. В случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл. 79 ЗС. Когато обаче съсобственикът е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията се счита за оборена. Независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, е възможно този от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането им във владение. Ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си.” Въззивният съд не се е отклонил от това правно разрешение, нещо повече – изрично се е позовал на него в решението си. След анализ на доказателствата обаче е счел, че в процеса презумпцията на чл.69 е оборена, че по делото не е установено Х. да е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си, както и да е отблъснал владението на О. И., съответно на Р. А. и впоследствие на Ю. Н.. Предвид изложеното не се установява наличие на противоречие в поддържания от касатора смисъл, а несъгласието му с фактическите и правни изводи на съда подлежат на преценка само в случай, че обжалването бъде допуснато.
В т.2 от изложението си касаторът сочи, че като е приел, ”че ответникът К. Х. не е отблъснал владението на останалите съсобственици” съдът е решил този въпрос в противоречие с практиката на ВКС, в която безспорно е установено, че промяната в намерението и преобръщането на държането във владение (interversio possessionis) не трябва да остане скрита, а трябва да намери външна изява в предприемане на конкретни действия, които да бъдат насочени към съответния друг съсобственик, както и да показват несъмнено, че съсобственикът, който упражнява фактическата власт отрича неговите права върху имота и го владее само за себе си. Позовава се на Решение № 956 от 05.11.2008 г. по гр. д. № 5956/2007 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС; Решение № 987 от 08.02.2010г. по гр. д. № 1896/2008 г., Г. К, III Г. О. на ВКС, Решение № 4 от 20.02.2013г. по гр. д. № 418/2012 г., Г. К., II Г. О. на ВКС.
Счита също, че съдът приема за установено, че ответникът Х. е владял процесното жилище, че е извършвал основен и текущи ремонти, заплащал е разходите на етажната собственост и същевременно формира извод, че с тези действия Х. не е отблъснал владението на останалите съсобственици, което противоречи възприетото в Решение № 484 от 04.02.2013 г. по гр. д. № 740/2011 г., Г. К., I Г. О. на ВКС, съгласно което постоянното обитаване на жилището, извършването на ремонт, подобряване на имота са действия, с които е манифестирано намерението за своене и придобиване частта на другата съделителка.
И в тази част на изложението липсва ясно формулиран правен въпрос по смисъла на чл.280 ГПК. Същото не отговаря на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, поради липса на ясно и точно формулирани въпроси. Съдържанието на изложението представлява неуспешен опит за формулиране на въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като формулировката е бланкетна и преповтаря по същество касационните основания, визирани в жалбата и относими към преценката за обоснованост и правилност на решението, която е извън обхвата на производството по чл.288 ГПК. Това е така защото в случая „въпросът” на касатора е привързан към оплакването му за допуснати от съда процесуални нарушения при анализа на доказателствата и формирани следствие на това неправилни и необосновани изводи. Това оплакване не може да обоснове извод за наличие на общо основание за достъп до касация. Недопустимо е съдът сам да извлича въпросите, които касаторът евентуално би имал предвид. Извличането на въпросите от съда би довело до нарушение на принципа за диспозитивното начало/чл.6 ГПК/. Липсата на яснота, точност и категоричност при формулиране на съществен въпрос /материалноправен или процесуалноправен/ води до необсъждане на въпроса за наличие на хипотезите по точки 1-3 от чл.280 ал.1 ГПК.
В последната част от изложението си касаторът сочи, че въпросите „Какви действия следва да се предприемат, за да се смята владението на другите съсобственици отблъснато?” и „Не са ли смяната на ключалката и недопускане в жилището, както и извършването на основен ремонт действия, с които се отблъсква владението на останалите съсобственици?” „са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, доколкото уредбата на придобивната давност като способ за придобиване на право на собственост и други вещни права върху чужда вещ е непълна, в съдебната практика липсва конкретика относно отделни действия, които могат да бъдат дефинирани като „отблъскващи” владението на другите съсобственици. Поставените правни въпроси са разрешени от въззивният съд и обуславят решаващите му изводи, поради което и с поставянето им е налице общо основание по смисъла на чл.280 ГПК. Не е налице обаче поддържаното допълнително основание. Според касатора във връзка с тези въпроси е налице основанието по т.3 на чл.280 ГПК. За да обоснове наличието на това основанието същият сочи, „че уредбата на придобивната давност като способ за придобиване на право на собственост и други вещни права върху чужда вещ е непълна, в съдебната практика липсва конкретика относно отделни действия, които могат да бъдат дефинирани като „отблъскващи” владението на другите съсобственици”. Това твърдение е необосновано. Уредбата е пълна и ясна, а по поставените въпроси е налице и трайна и последователна съдебна практика от обхвата на задължителната такива, която според настоящия състав не се нуждае от промяна. На поставената правна проблематика е посветено цитираното по-горе в определението Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012г., ОСГК на ВКС. Постановени са и множество решения от ВКС по реда на чл.290 ГПК / пр. Р – № 302 от 24.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1168/2010 г., I г. о., ГК, а така също и приложените от самия касатор към изложението/ в които по поставените въпроси се приема следното: ” Фактът на съществуване на съсобственост, независимо от основанието за възникването й, дава право на всеки от съсобствениците да си служи с цялата вещ, като обезщети останалите съсобственици при писмена покана от тяхна страна. Затова самият факт на ползване на имота от един от съсобствениците, включително и сънаследниците, не означава, че той е установил владение за себе си. Затова съдебната практика последователно и непротиворечиво приема, че когато съсобственик, включително и сънаследник ползва цялата вещ, той е владелец на своята част и държател на частите на останалите съсобственици, освен ако не е демонстрирал явно и категорично, че е променил държането на частите на останалите във владение за себе си. Промяната на намерението и своенето на частите на останалите следва да е демонстрирано недвусмислено. Затова действия по извършване на ремонти и подобряване на имота, които могат да се възприемат и като действия по поддръжка на съсобствената вещ от един от съсобствениците, за което той може да иска припадащата се част от разходите от другите съсобственици на основание чл. 30, ал. 3 от ЗС не може да се приеме като достатъчно за установяване на владение върху техните части. Ползването на целия имот, което може да се възприеме и като упражняване на правото по чл. 31 от ЗС също не може да се възприеме като достатъчно, за да се квалифицира като владение за себе си на частите на останалите. Отказ да се допуснат останалите съсобственици в имота /освен ако идват на гости/ и отказ да им се даде ключ може да се приеме като демонстрация на намерение за своене, но то следва да е съчетано и с други действия, демонстриращи своене на имота, като правна защита на имота и защита от фактически посегателства, деклариране на свое име пред данъчните власти. Последното само по себе си не е достатъчно, за да докаже своене на имота, но съчетано с другите дейс