4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 89
гр. София, 03.02.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на седми декември през две хиляди и петнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №1483 по описа за 2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу решение №2301 от 12.12.2014г. по в.гр.д. №1966/2014г. на Софийски апелативен съд, ГК, 10 състав. С него е потвърдено решение №1259/25.02.2014г. по гр.д. №4806/2013г. на Софийски градски съд, I ГО, 18 състав, с което [фирма] е осъдено да заплати на К. Ян В., на основание чл.79 вр. чл.280 и чл.284 ал.2 от ЗЗД сумата от 35 721,11 евро, ведно със законната лихва от 05.04.2013г. до окончателното изплащане, както и разноски в размер на 11 279 лева.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно, постановено при съществено нарушение на процесуалните правила и материалния закон. Жалбоподателят поддържа,че мотивите на въззивното решение са противоречиви, тъй като при дадена правна квалификация на предявения иск по чл.280 от ЗЗД, съдът е приел, че сделката е търговска по смисъла на чл.286 ал.1 и ал.2 от ТЗ и поради това, че липсва уредба на договор за поръчка делкредере в ЗЗД, е приложил субсидиарно разпоредбата на чл.354 от ТЗ. Моли решението да бъде отменено, а предявеният иск да бъде отхвърлен.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. К. жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по следните материалноправни въпроси, обуславящи изхода на спора: 1. Налице ли е уговорка делкредере, при изрично записаното в процесния договор, че доверителят не дължи възнаграждение на довереника? 2. Уговорката делкредере може ли да съдържа действителна уговорка за плащане, с която довереникът се задължава спрямо доверителя за сума, различна от дължимата отчетна сделка? Задължението, респ. солидарната отговорност на довереника и третото лице / наемателя/ не е ли в размер на дължимия наем по сключения договор за наем, тоест възможно ли е довереникът предварително да се задължава да надплаща – над уговорената с третото лице наемна цена и в периодите, когато за имота няма сключен договор за наем? 3.Действителна ли е уговорката, съгласно която сумата, която довереникът е осъден да плати на доверителя, се основава единствено на т.нар. годишен доход върху инвестицията / цена на имота/? Означава ли инвестиция само цена на придобиване и ако е така, може ли да се предполага знание за цена на придобиване? Счита,че осъществяването на касационен контрол по тези въпроси, ще допринесе за точното приложение на закона и развитието на правото.
Ответникът К. Ян В. оспорва допустимостта на касационното обжалване, съответно основателността на жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните е сключен договор за поръчка, в чл.3 от който е включена клауза делкредере. Приел е, че уредбата на договора за поръчка в ЗЗД не регламентира изрично сключването на договори с такава клауза, но няма пречка при тълкуването да се приложи субсидирано разпоредбата на чл.354 от ТЗ. Приел е, че с чл.3 от процесния договор за поръчка довереникът е поел една гаранция за доходите на доверителя, произтичащи от договора за поръчка и следващи се от възникването на бъдещи облигационни отношения с трети лица. Посочил е, че няма пречка такава гаранция да бъде поета за бъдещи задължения на трети лица, а не за вече съществуващи задължения, и тя да бъде действителна.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
Формулираните от касационния жалбоподател въпроси относно наличието и валидността на включена в процесния договор клауза делкредере не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд. В случая изводът на въззивния съд за основателност на предявения иск по чл.280 от ЗЗД, не е обусловен от тезата, че сключеният между страните договор има характеристиката на комисионен договор делкредере. Съдът изрично е квалифицирал сключения между страните договор като договор за поръчка, като е посочил, че няма пречка довереникът да гарантира пред доворителя изпълнението на задълженията на третите лица, страни по сключените от него договори. В тази връзка съдът е посочил като пример, че такава възможност изрично е регламентирана от законодателя при комисионния договор в разпоредбата на чл.354 от ТЗ, тоест позовал се е на разпоредбата на чл.354 от ТЗ при тълкуването на сключения договор. Следователно първите поставени от касатора въпроси са неотносими към решаващите изводи на въззивния съд, който е определил възникналото между страните правоотношение като такова по договор за поръчка.
Третият формулиран от касатора въпрос няма характер на въпрос по прилагането на материалния закон съгласно чл.280 ал.1 от ГПК, решаването на който би могло да бъде в противоречие с установена и задължителна практика на ВКС. Изводът на съда за действителното съдържание, което страните са вложили в понятието „годишен доход върху инвестицията“ и действителността на тази уговорка между тях, се основава на тълкуване на клаузите на конкретния договор за поръчка за управление на недвижим имот, което съдът е извършил в съответствие с критериите на чл.20 от ЗЗД и константната практика на ВКС по приложението на тази разпоредба, а също и на преценка на останалите установени по делото обстоятелства, които са специфични за спора. Правилността на изводите, до които съдът е достигнал въз основа на това тълкуване, не се обхваща от приложното поле на касационното обжалване. Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, въпросите, които имат значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, са относими към касационните основания по чл. 281 т.3 от ГПК и не подлежат на проверка в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК.
По отношение и на трите формулирани в изложението въпроса не е налице и селективното основание по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Липсва непълнота или неяснота на закона, налагащи преодоляването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от промяна на обществените условия, поради което въпросите не са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото /чл.280 ал.1 т.3 от ГПК/.
Поради изложеното настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
На ответника по жалбата не следва да бъдат присъждани разноски, доколкото не е направил искане за това.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №2301 от 12.12.2014г. по в.гр.д. №1966/2014г. на Софийски апелативен съд, ГК, 10 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.