4 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№892
С., 13.10.2011 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четвърти октомври през две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия К. М. гр.д. № 585 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Постъпила е касационна жалба от А. А. Х., чрез пълномощника й адвокат В. Д., против решение № 68 от 31.03.2011 г., постановено по гр.д. № 8 по описа за 2011 г. на Сливенския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 802 от 30.11.2010 г. по гр.д. № 2511/2009 г. на Районен съд-Сливен в обжалваната му част за допускане на съдебна делба между М. А. Т. и А. А. Х. при равни права в съсобствеността от по ? ид.ч. на сгради с идентификатори №№*, * и * /в частта за допускане на делбата на дворното място и останалите сгради в него първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано/.
Ответникът по касационната жалба М. А. Т. оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване.
Не е било спорно, че дворното място и сградите, по отношение на които решението за допускане на делбата е влязло в сила, е било собствено на родителите на страните А. М. А., поч.13.05.2000 г. и С. И. А., поч. 5.08.2005 г. За процесните понастоящем три сгради А. Х. е възразила, че са построени за семейството им от нея и нейния съпруг, с изричното съгласие и разрешение на родителите й, като са владяни от момента на построяването без противопоставянето на родителите й, а в момента и на сестра й. Тези твърдения са били оспорени от М. Т., която е поддържала, че сградите са строени от родителите на страните. Съдът е приел, че с построяването сградите не са могли да бъдат придобити от А. Х. и съпруга й, тъй като не им е учредявано право на строеж, което да са осъществили.
За неоснователно е прието и възражението за придобиване собствеността на сградите по давност, като са изложение съображения, че за да се приеме, че е налице владение срещу собствениците – тоест, преди смъртта на всеки от тях – 13.05.2000 г. и 05.08.2005 г., е необходимо или то да е предадено доброволно от тях, или да им е недвусмислено и явно отнето, като акт на предаване не е надлежно доказан от страната, имаща интерес да установи този положителен факт, от който черпи изгодни за себе си правни последици /свидетелските показания в тази насока се свеждат главно до това, че наследодателите, които са живели в същия имот до смъртта си, не са оспорвали ползването на никоя от постройките от страна на дъщерите си и техните съпрузи, тъй като са ги построили именно, за да могат да живеят там семействата, но това поведение не може да се възприеме като акт на предаване на владението/. Не е доказано дори намерение на наследодателите да предадат владението на ответницата, като се лишат от него за самите себе си – такова не е обективирано в никакви конкретни, фактически действия, а реално извършени правни действия, които да доведат до такъв резултат, също няма. Това важи и за двамата до 2000 г., както и само по отношение на по-късно починалият наследодател – майката на страните, до 2005 г., и спрямо частта от правото на собственост, наследена от нея.
Другата възможност за осъществяване на давностно владение, приживе на собствениците, е или в тяхно отсъствие против тях – каквато хипотеза в настоящия случай не може да се обсъжда, или пред тях, но по начин недвусмислено блокиращ и изключващ тяхното владение /с оглед обособеността на отделните постройка в имота/. По този въпрос правната норма въвежда императивни изисквания. В тежест на ответницата е било да докаже двата обективни елемента, които следва да притежават и субективния признак, установени в нормите на ЗС, формиращи сложния и динамичен фактически състав, с който законът свързва придобиване право на собственост по давностно владение на недвижим имот – най-общо – фактическо упражняване на съдържанието на това право по определен начин, явно, несъмнено, несмущавано и непрекъснато, в продължение на определен от закона срок от време, което в случая не е доказано /установено е, че изграждането на спорните три постройки е било извършено от наследодателите, с техни средства и усилия, понеже са желаели да предоставят на семейството на дъщеря си място за живеене, но са показвали съзнание, че имотът с постройките в цялост е техен като без значение е дали такива са влагани и от ответницата и съпруга/. За да се приложи институтът на придобивната давност, е необходимо съвършено недвусмислено да бъде демонстрирано от лицето, позоваващо се на него, новото му, променено субективно отношение към чуждото правото на собственост. Категоричната промяна в намерението следва да бъде доведена до знанието на собствениците, за да могат и действията на владелеца да им бъдат противопоставени като такива, обективиращи желание за своене. Не е доказано ответницата открито и еднозначно да е афиширала против собствениците намерение за своене – до 2000 г. – против родителите си, съответно – до 2005 г. – против майка си и сестра си, и да го е насочила срещу тях. Съществуването му в интровертна форма не е достатъчно за да се приеме, че са налице изискуемите“явност” и “несъмненост”. В случая е установено, че към 1995 г. родителите на страните са имали намерение да се разпоредят като собственици с имота като го прехвърлят чрез някакъв вид договор на двете си дъщери, тоест – към този момент, дори въззивницата да е имала съзнанието, че е собственик на процесните постройки, такова убеждение са имали и наследодателите, а това не може да определи владението като “несмущавано”. Обикновеното ползване, управление и поддържане на имотите, въобще – всяко едно въздействие върху тях, за да материализират владение по смисъла на ЗС, е необходимо несъмнено да отричат правото на собственика, и да са достигнали до неговото знание. Тоест – анимусът за своене в подобна хипотеза, налага активни, дори “агресивни” действия, поведение, което доминира, за да наложи ново фактическо положение, различно от правното, и в последствие, евентуално – да ги приведе в съответствие, като стабилизира фактическото положение и го превърне в правно. Такива липсват, не се доказа, че при съвместното обитаване на целия недвижим имот, с поведението си, ответницата не е оставила съмнение у наследодателите, че владее постройките срещу тях, в противовес на установената съществувала у тях представа, че те са собственици, а на дъщеря си и семейството й са предоставили правомощието “ползване”, като част от обема на своето право. След смъртта на наследодателите също не е изтекъл необходимият 10 годишен срок на евентуално недобросъвестно владение против другия наследник – сестрата на ответницата.
К. поддържа, че съдът се е произнесъл по материално правен въпрос, свързан с основанието, на което е започнало и е осъществено едно владение и по процесуалния въпрос кои са основните факти, които да се установят, за да се приеме, че е налице владение, осъществено от лицето, за което са построени сградите в чужд имот. Въпросите са обосновани с тезата, че според приложените решения на ВКС съгласно разпоредбата на чл.69 ЗС се предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго и е достатъчно едно лице да докаже, че е упражнявало фактическата власт върху имота явно, необезпокоявано и непрекъснато, за да се приеме, че владее имота като свой; според друго от решенията не е необходимо съгласието на наследодателите да е дадено в някаква форма, а е достатъчно намерението при изграждането на сградите, упражняваната фактическа власт върху тях след това и непротивопоставянето на собствениците в продължение на 10 години и съответно извода на въззивния съд, че не са налице елементи на фактическия състав на чл.79 ЗС противоречи на практиката на ВКС.
Приложените съдебни решения са постановени по реда на ГПК-отм., поради което основанието за допускане на касационно обжалване, на което се позовава касатора, следва да се квалифицира по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. В случая липсва противоречива съдебна практика по поставените въпроси. От една страна въззивното решение съответства на приложената практика, според която може да се придобие по давност жилищна сграда в чужд имот, като следва да се докаже по категоричен и несъмнен начин, че е налице необезпокоявано владение в продължение на повече от 10 години, което следва да е явно, необезпокоявано и непрекъснато, като фактическата власт върху имота се упражнява с намерени е за своене, като е налице демонстриране по отношение на невладеещия собственик поведението на пълноправен собственик, т.е. поведение, което безсъмнено сочи, че владелецът упражнява собственически правомощия в пълен обем единствено за себе си. От друга страна относно приложението на разпоредбата на чл.69 ЗС в зависимост от основанието, на което е започнало и е осъществявано владение и фактите, които следва да се докажат, за да се приеме, че е налице владение, годно да доведе до придобиване на собствеността по давност, са постановени и решения по реда на чл.290 ГПК, даващи тълкуване, на което изводите на въззивния съд съответства – например решение № 279 от 20.05.2010 г. по гр.д. № 1162/2009 г., ВКС, ІІ г.о.
В обобщение не е налице основание по чл.280, ал.1 ГПК и не следва да се допусне касационно обжалване на атакуваното решение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 68 от 31.03.2011 г., постановено по гр.д. № 8 по описа за 2011 г. на Сливенския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: