3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№892
гр. София,20.11.2013год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на осемнадесети ноември през две хиляди и дванадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното от съдия Костадинка Недкова т. д. N 2083 по описа за 2013г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу решение № 1441 от 12.12.2012г. по т.д. № 1310/2012г. на Пловдивски апелативен съд, с което след отмяна на решение № 369/ 14.06.2012г. по т.д. № 769/ 2011г. на Пловдивски окръжен съд, е отхвърлен предявеният от касатора срещу Л. Н. П. насрещен иск с правно основание чл.240, ал.2 ТЗ за заплащане на обезщетение за причинени на акционерното дружество в качеството й на член на Съвета на директорите имуществени вреди в размер на 100 000 лева за периода от 01.01.2010г. до 20.06.2011г., ведно със законна лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД върху главницата от датата на предявяването на насрещния иск – 28.10.2011г. до окончателното изплащане на сумата.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост.
Допускането на касационното обжалване е обосновано с твърдението, че въззивното решение съдържа произнасяне по значимите за изхода на делото материалноправни въпроси: /1/ дали без надлежно взето решение от Съвета на директорите за отпускане на заеми, представляващият акционерното дружество носи отговорност, ако такива се предоставят вместо да се изпълнят задължения към кредитори на дружеството и /2/ дали е налице единодушно взетото решение на СД на АД, ако в протокола от заседанието на този орган е записано, че има необходимия кворум за провеждане на заседанието и решението е взето с единодушие, но протоколът е подписан само от част от членовете на съвета. Касаторът се позовава на допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, като сочи, че формулираните от него правни въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, тъй като би се допринесло за прецизното тълкуване на разпоредбата на чл.240, ал.2 от ТЗ при липса на практика на ВКС.
Ответникът по жалбата, Л. П., оспорва същата. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на решението, а при допускането му иска потвърждаване на атакувания акт, като правилен.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение и отхвърли иска по чл.240, ал.2 ТЗ, въззивният съд е приел, че при сключването на договорите за наем ответницата, в качеството си на член на СД на АД, не е действала в нарушение на устава на дружеството и договора за управление. Според апелативния съд, заемите са отпуснати при взето с единодушие решение от членовете на Съвета на директорите, въпреки, че един от тях не е подписал протоколите от заседанията на съвета, доколкото в тях е отразено, че той е присъствал и е изразил съгласие с взетите решения. Въззивният съд е изложил съображения, че дори да се приеме, че е установено виновно поведение на ответницата- заемите да са отпуснати без съгласието на третия член на СД, това обстоятелство само за себе си не е достатъчно, за да се ангажира отговорността й по чл.240, ал.2 ТЗ, тъй като виновното поведение е само един от елементите на сложния фактически състав на иска, като не са доказани другите два елемента- причинена вреда на дружеството и наличие на причинна връзка между виновното поведение на лицето и вредата. Направен е извода, че присъдените лихви и разноски по заведените дела срещу ищеца по насрещния иск не се доказва да се явяват вреда за дружеството, тъй като липсват данни за предмета на съдебните дела. Липсват и доказателства, че делата са заведени срещу акционерното дружество именно поради липсата на средства за изпълнение на задълженията по договорите, сключвани при осъществяване на търговската му дейност. За да се приеме, че присъдените по делата такси и лихви са вреда за дружеството, която е в пряка причинна връзка с поведението на ответницата, свързано с отпускането на заеми, е необходимо да има конкретни данни за наличие на ликвидни и изискуеми вземания на кредиторите на ищеца и неплащането им на падежа, поради липса на средства у дружеството, предизвикана от плащане на отпуснатите с договорите за заем суми.
Формулираните от касатора материалноправни въпроси по чл.280, ал.1 от ГПК относно правното значение на липсата на надлежно решение на СД при отпускане на заеми на трети лица от дружеството и кога такова решение е налице, по отношение на отговорността по чл.240, ал.1 ТЗ на член на Съвета на директорите, са относими към предмета на конкретното дело, с оглед извеждането на отговорността на ответника по иска по чл.240, ал.2 ТЗ именно от твърдението, че липсва взето с единодушие решение на СД за отпускане от АД на заемите, съобразно предвиденото в устава на търговското дружество. Същевременно обаче, тези въпроси не обуславят изхода на спора по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК, тъй като въззивният съд в решаващите си мотиви е извел неоснователността на претенцията от липсата на доказана вреда и пряка причинна връзка на твърдените вреди – присъдени по водени срещу акционерното дружество дела такси и лихви, с поведението на ответницата по отпускане на заеми от акционерното дружество на трети лица, във връзка с които не е релевиран от касатора въпрос в изложението към касационната жалба. Доколкото, изложените от решаващия състав съображения по поставените от жалбоподателя въпроси сами по себе си не са решаващи за крайния изход на спора, то по отношение на тях не е осъществена общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК за достъп до касационен контрол – въпросите да са обусловили изхода на делото. Предвид указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, това е достатъчно основание за недопускане на касационен контрол на съдебния акт, поради което не следва да се обсъжда релевираната от жалбоподателя допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
С оглед изложеното, касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1441 от 12.12.2012г. по т.д. № 1310/2012г. на Пловдивски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.