5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 895
София.14.12.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание шестнадесети ноември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 944/2016 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния си пълномощник, срещу решение № 316 от 03.12.2015 г. по в.т.д. № 620/2015 г. на Апелативен съд – В., с което е потвърдено решение № 596 от 15.07.2015 г. по т.д. № 177/2015 г. на Окръжен съд – Варна за отхвърляне на предявения срещу Ц. К. Ц. частичен иск за сумата 50 000 лв., представляваща част от предявени от ищеца вреди в общ размер 98 301.70 лв., която сума е сбор от допълнително определено данъчно задължение по ЗДДС в размер на 85 483.63 лв. – главница и лихва за забава – 12 818.07 лв., в резултат на непризнато право на данъчен кредит.
В жалбата се поддържат касационни доводи за неправилност на решението, на основанията по чл.281, т.3 ГПК, с искане за неговото касиране, с произтичащите от това правни последици. Оспорва се становището на съда, че внасянето на неправомерно начислен данък в републиканския бюджет не съставлява вреда, а изпълнение на съществуващо данъчно задължение. Твърдят се допуснати множество нарушения на процесуалния закон във връзка с доклада; оспорването на представени доказателства и неуважаване на доказателствени искания по повод оспорването на ГФО и протоколите за приемането им. Според касатора, при постановяване на решението неправилно е приложена презумпцията на чл.301 ТЗ, предвид конкретните обстоятелства във връзка с осчетоводяването на процесните фактури.
В изложението по чл.284 ал.3, т.1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване е основано на следните въпроси: 1. Длъжен ли е съдът да отговори на всички заявени в жалбата оплаквания; 2. Имат ли вписванията в търговския регистър абсолютна доказателствена стойност и какво е тяхното значение за спора, при положение, че вписванията в тях се основават на привидни договори и кое е лицето, което може да се позовава на тях; 3. Допустимо ли е да се установява съдържанието на сключените договори със свидетелски показания, при положение, че с исковата молба са заявени твърдения за привидността им, които се сочат като основание за издаване на фактурите, по които е упражнено правото на данъчен кредит, както и при твърдение в исковата молба за изначална липса на такива, и от които пряко и непосредствено произтичат вредите; 4. Налице ли е разлика между вписано обстоятелство и доказателство, представено за установяване на това обстоятелство; Необходимо ли е позоваване на документи, налични по партидата на търговеца в ТР; Кога изтича срокът за оспорване на такова доказателство; Длъжен ли е съдът в доклада по делото да обяви кои документи от наличните в ТР ще приеме като доказателства по делото; 5. Може ли разпоредбата на чл.301 ТЗ да се прилага за деликт и при отрицателен отговор – в кой момент следва да се приеме, че търговецът е узнал за извършената от негово име сделка без представителна власт, с оглед обстоятелството, че нито един от документите, обявени в ТР не са подписани от него; Каква е клаузата на сключената сделка, за която се твърди, че липсва противопоставяне; 6. Каква е доказателствената стойност на ревизионния акт и ревизионния доклад, който съставлява неговите мотиви по см. на чл.120, ал.2 ДОПК и в коя част тези административни актове са задължителни за съда. Поддържат се допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, с приложена към изложението практика на ВКС.
Освен тези въпроси, в изложението се твърди, че е необходимо изясняването на съдържанието „счетоводни книги” по см. на чл.182 ГПК и тяхната доказателствена стойност, като касаторът възпроизвежда и част от оплакванията в жалбата за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения, без обаче да формулира точни и ясни въпроси.
Ответникът по касация Ц. К. Ц. от [населено място], чрез процесуалния си пълномощник, оспорва искането за допускане на касационно обжалване, а по същество счита въззивното решение за правилно. Подробни съображения са развити в писмен отговор, с искане за присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от страните доводи, приема следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК.
За да се произнесе по спорния предмет, решаващият съдебен състав на Варненския апелативен съд е приел, че претендираните от ищцовото дружество вреди обективно не съществуват, тъй като с ревизионния акт е отречено правото на данъчен кредит по издадени фактури за извършени услуги, които ревизиращият орган е признал за неистински. Отразено е, че неистинските фактури не дават право на данъчен кредит, а след като това право е ползвано неправомерно, възникването наново на публично задължение на ищеца не съставлява вреда за него. Застъпено е становище, че виновното поведение на ответника по договора за счетоводно обслужване на ищцовото дружество и осчетоводяването на неистински фактури, не е предизвикало настъпване на вреди за ищеца, като с влезлия в сила ревизионен акт е постановено връщане на неправомерно ползваната от ищеца облага.
Въззивният съд е извел и допълнителни изводи във връзка с бездействието на ищеца в ревизионното производство, в което не е направил възражения за наличие на сгрешени фактури, имащи друг предмет – доставка на материали и резервни части, а не консултантски услуги. Зачетена е обвързващата сила на влезлия в сила ДРА относно съдържащите се в него констатации за неистинност на процесните фактури, поради непрестиране на описаните в тях услуги.
Независимо от тези изводи, съдът е счел и за недоказани твърденията на ищеца за реално извършени доставки по процесните фактури, предвид тяхното едностранно подписване само от ищеца и липсата на други доказателства, установяващи доставка на стоки – тяхното заскладяване и осчетоводяване.
Решаващият съд се е позовал и на разпоредбата на чл.301 ТЗ, като е приел, че дори и ответникът да е действал без представителна власт при подаване на документи от името на ищеца, самото включване на неистинските фактури в подписани от управителя на ищеца годишни счетоводни отчети, обявени в търговския регистър, сочи на знание на ищеца за фактурите, съответно на непротивопоставяне на управителя относно ползван данъчен кредит по фактурите – предмет на иска.
По тези съображения, въззивният съд е потвърдил крайните изводи на първата инстанция, използвайки и процесуалната възможност по чл.272 ГПК за препращане към част от мотивите към решението на Окръжен съд – Варна.
Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Процесуалноправният въпрос относно задължението на въззивния съд по чл.236, ал.2 ГПК за мотивиране на решението при произнасяне по спорния предмет и обсъждане на оплакванията в жалбата, макар и да е важен, в случая липсват данни за отклонение от задължителните указания в т.19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, както и от постановени по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС, част от които са цитирани в приложеното от касатора решение по т.д. № 78/2012 г. Извод за недоказаност на поддържаната от касатора допълнителна предпоставка за допускане на касационно обжалване произтича от мотивите към атакувания съдебен акт, в които съдебният състав на Апелативен съд – В. е обективирал решаващата си воля по спорното материално право. Несъгласието на касатора с правните изводи на съда и съдържащите се и в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК оплаквания за неправилност на въззивното решение, не могат да се преценяват в рамките на производството по селекция на касационните жалби, предвид съществената разлика между основанията за достъп до касационно обжалване и общите основания за касиране, в какъвто смисъл е и т.1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Поставеният въпрос № 3 е относим към правилността на извършените от въззивния съдебен състав процесуални действия при произнасяне в разпоредително заседание на 24.09.2015 г. по доказателствените искания на дружеството – въззивник, което обуславя релевантността на въпроса към инвокираните с касационната жалба оплаквания за неправилност на решението.
Формулираният от касатора правен въпрос за доказателствената стойност на ревизионния акт и ревизионния доклад и в коя част тези административни актове са задължителни/обвързващи за съда, не попада в обхвата на основния селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК, доколкото установените в процесния ДРА вземания на държавата за ДДС, касае неправомерно ползвано право на данъчен кредит по процесните неистински фактури. При постановяване на атакуваното решение въззивният съд изрично се е позовал на влезлия в сила ДРА, с който вземанията на държавата са установени както по основание, така и по размер. В решението липсва изрично препращане към мотивите на ДРА.
Останалите правни въпроси не са единствено обуславящи за изхода на делото, тъй като са относими само към допълнителните изводи на въззивния съд. Съобразявайки задължителните за съдилищата указания, дадени в т.1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, следва да се счете, че въпросите не попадат в приложното поле на касационно обжалване.
При този изход на делото, на ответника по касация се дължат разноски в размер на 2 000 лв., съгласно приложения към отговора на жалбата договор за правна защита и съдействие и списък по чл.80 ГПК.
Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 316 от 03.12.2015 г. по в.т.д. № 620/2015 г. на Апелативен съд – В..
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на Ц. К. Ц. сумата 2 000/две хиляди/ лева – разноски по делото.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: