5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 896
гр. София, 23.11.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №965 по описа за 2016г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Постъпила е касационна жалба от ЗД [фирма], [населено място], срещу решение №134 от 18.01.2016г. по гр.д. №2443/2015г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение от 27.03.2015г. по гр.д.№7247/2014г. на Софийски градски съд, в частта, с която ЗД [фирма], [населено място], е осъдено да заплати на А. А. Т. на основание чл.226 ал.1 от КЗ /отм./ разликата над сумата от 2 500 лева до 20000 лева, обезщетение за неимуществени вреди, дължимо за застрахователно събитие от 18.01.2013г. К. жалбоподател счита, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди е определен в нарушение на принципа за справедливост, установен в чл.52 от ЗЗД, а също така и че съдът е допуснал процесуални нарушения при събирането и анализа на представените по делото доказателства. Поддържа, че като не е основал решението си на събраните в процеса доказателства за съпричиняване на вредата от страна на пострадалия ищец, САС е извършил съществено процесуално нарушение и е постановил неправилно решение. Оспорва изводите на съда досежно определения размер на съпричиняване на вредата, като счита, че този размер /30%/ е изключително занижен и не отговаря на действителния принос на пострадалия.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. К. жалбоподател в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК сочи, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса, свързан с критерия за определяне на „справедливо“ по смисъла на чл.52 от ЗЗД обезщетение, в противоречие с ППВС №4/1968г., както и в противоречие със следните решения на ВКС на РБ, постановени по реда на чл.290 от ГПК: решение №633/01.11.2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение №188/01.11.2013г. по т.д.№870/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., и други, с които за по –тежки травми са присъдени по – малки по размер обезщетения. Поставя и въпроса “Какъв следва да е процентът съпричиняване в случаите, когато пешеходците престояват на пътното платно при ограничена видимост поради влошени атмосферни условия?“. Сочи, че по този въпрос обжалваното решение е постановено в противоречие със задължителните разяснения в т.7 от ППВС№17/1963г. Поддържа и че въззивният съд е допуснал противоречие с решение №72 от 12.03.2010г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., в което се приема, че решението е неправилно, ако не е изпълнено вмененото на съда задължение да основе решението си върху установените по делото обстоятелства, съгласно чл.235 ал.2 от ГПК.
Ответникът А. А. Т. оспорва жалбата, като твърди, че в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280 от ГПК, не се посочва по кой съществен материалноправен и процесуалноправен въпрос съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди първоинстанционния акт в обжалваната му част, въззивният съд е приел, че справедливото по чл.52 от ЗЗД обезщетение за претърпените от ищеца А. А. Т. неимуществени вреди вследствие на осъщественото на 18.01.2013г. ПТП, възлиза на 30 000 лева, като е намалил същото поради съпричиняване в размер на 1/3. При определяне на размера на обезщетението решаващият състав е съобразил като относими видът и степента на увреждането, пълното възстановяване на счупения крак, ниската възраст на пострадалия, продължителния период на стрес от претърпяната травма, както и съпричиняването за настъпването на вредоносния резултат.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280 ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280 ал. 1 т. 1 – т. 3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
В настоящата хипотеза формулираният от касационния жалбоподател въпрос относно тълкуването на понятието „справедливост“ по чл.52 от ЗЗД е относим към предмета на конкретното дело, образувано по предявен иск по чл.226 ал.1 от КЗ /отм./ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, но не се доказва наличието на релевираната от жалбоподателя допълнителна предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Тази предпоставка предполага по формулирания материалноправен въпрос въззивният съд неправилно да е приложил норми от действащото право, по тълкуването на които е налице практика на ВКС. По въпросите, свързани с приложението на чл.52 от ЗЗД, съществува задължителна съдебна практика – ПП№4/1968г., в съответствие с която е постановен атакуваният съдебен акт. Обезщетението на пострадалия по прекия иск срещу застрахователя се определя от съда по справедливост съгласно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, а като критерии за размера му са възприети видът и степента на увреждането, прогнозата за развитие на заболяването, намаляването на работоспособността, възрастта на пострадалия, както и съпричиняването за настъпването на вредоносния резултат. В случаите на причинена смърт от значение са възрастта на увредения, както и отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществените вреди. Прилагането на критериите за размера на обезщетението във всеки отделен случай се извършва от съда с оглед на събраните по делото доказателства, поради което няма характер на въпрос по прилагането на материалния закон съгласно чл.280 ал.1 от ГПК, който би могъл да бъде решен в противоречие с установена и задължителна практика на ВКС или да бъде решаван противоречиво от съдилищата. Постановените решения от състави на ВКС за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди при спазване на критерия за справедливост отчитат фактите и обстоятелствата по конкретния спор, поради което определянето на размера на обезщетение не подлежи на уеднаквяване.
Вторият формулиран от касационния жалбоподател въпрос също няма характер на въпрос по прилагането на материалния закон съгласно чл.280 ал.1 от ГПК, решаването на който би могло да бъде в противоречие с установена и задължителна практика на ВКС. Изводът на въззивния съд за процента на съпричиняване, се основава на извършената от него преценка на установените по делото обстоятелства, които са специфични за спора. Правилността на изводите, до които съдът е достигнал въз основа на това тълкуване, не се обхваща от приложното поле на касационното обжалване. Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, въпросите, които имат значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, са относими към касационните основания по чл. 281 т.3 от ГПК и не подлежат на проверка в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК.
Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване и по въпроса дали съдът следва да основе решението си на всички събрани по делото доказателства. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма.
В случая въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, относими към пораждане на задължението за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди. Съдът е обсъдил подробно съдържанието на представените писмени доказателства, заключението на назначената съдебно – медицинска експертиза, както и показанията на разпитаната по делото свидетелка. При това е обсъдил изложените във въззивната жалба на ЗД [фирма] доводи за неправилна преценка от страна на първоинстанционния съд на обстоятелствата, имащи отношение към определянето на адекватно обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди, както и към степента на съпричиняване. Следователно въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото, както и да мотивира своя акт, не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, включително цитираната от касационния жалбоподател съдебна практика по чл.290 от ГПК.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
На ответника по касационната жалба не следва да бъдат присъждани разноски за касационното производство, тъй като не е направено искане за това.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №134 от 18.01.2016г. по гр.д. №2443/2015г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение от 27.03.2015г. по гр.д.№7247/2014г. на Софийски градски съд, в частта, с която ЗД [фирма], [населено място], е осъдено да заплати на А. А. Т. на основание чл.226 ал.1 от КЗ /отм./ разликата над сумата от 2 500 лева до 20000 лева, обезщетение за неимуществени вреди, дължимо за застрахователно събитие от 18.01.2013г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.