6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 896
гр. София 05.12.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 2027/2019 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от адв.Н.Л. – процесуален представител на „Ремекс“ ЕООД – София против въззивно решение № 780/04.02.2019 г. по гр.д.№ 13544/2018 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 442767/03.07.2018 г. по гр.д.№ 13015/2018 г. по описа на Софийски районен съд, в частта, с която са уважени предявените от К. Н. Т. против „Ремекс“ ЕООД – София, обективно съединени искове за отмяна на уволнението му,извършено със Заповед № 36/20.12.2017 г.,за възстановяване на длъжност“невъоръжена охрана“ и за заплащане на обезщетение за оставането му без работа за период от шест месеца в размер на 2 793,12 лв.
В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушения на материалния закон,съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за отмяна по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси: 1.За възможността на работодателя да определя едностранно работното място на работника си, в рамките на мястото на работа определено по чл.66, ал.3 КТ според характера на изпълняваната работа и по седалището на работодателя; подлежи ли по този начин определено работно място, но в рамките на мястото на работа на съдебен контрол.Сочи противоречие с определение № 21/14.01.2014 г. по ч.гр.д.№ 7617/2918 г. на ВКС и решение № 308/17.12.2013 г. по гр.д.№ 1176/2012 г. на ВКС. 2. Относно задължителните реквизити на уволнителната заповед при налагане на дисциплинарно наказание за неявяване на работа за определен период; как следва да се ценят обясненията на работника при изразен от него писмен отказ да приеме предложената промяна в работното му място и направеното от процесуалния му представител в ОСЗ изявление, с което се обяснява причината за неявяването на работа и равносилно ли е на знание защо е прекратено трудовото правоотношение; допустимо ли е чрез гласни доказателства да се установи предложеното за обекта като работно място и към момента на отказа да се престира труд там. Сочи се противоречие с решение № 102/12.03.2014 г. по гр.д.№ 5501/2013 г. и решение № 66/25.03.2016 г. на ВКС, IV г.о. 3. Необходимо ли е при нарушение „неявяване на работа за повече от два работни дни“ в заповедта да се посочва това нарушение почасово, за да е законосъобразна тя. Сочи се противоречие с решение № 309/14.03.2018 г. по гр.д.№ 5464/2016 г. на ВКС. 4. За законосъобразността на прекратяване на трудово правоотношение с работник или служител, попадащ под закрилата по чл.333 КТ, към кой момент следва да се извърши то, преценено спрямо получаване на необходимите разрешение и съгласие от ГИТ и ТЕЛК и отнесено към сроковете, предвидени в чл.194 КТ. Сочи се противоречие с решение № 280/14.12.2017 г. по гр.д.№ 5006/2016 г. на ВКС.
По основанието за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК се твърди, че по поставените въпроси решението е в противоречие с разясненията, дадени в „Трудово право“ на проф. В. М..
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по касация К. Н. Т., подаден чрез пълномощника му адв.З.Н., в който се поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а по същество въззивното решение е правилно и законосъобразно. Претендират се разноски за настоящата инстанция.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Касационната жалба е подаденa в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна с правен интерес да обжалва атакуваното решение, което е с допустим предмет на касационно обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК.
За да потвърди първоинстанционното решение съдът съобразявайки се с постоянната практика на ВКС е приел,че „мястото на работа“при липса на друга уговорка или нещо различно,което следва от характера на длъжността,съвпада със седалището на предприятието.И тъй като в настоящия случай не е уговорено с трудовия договор изрично мястото,където ще се полага труда,то мястото на работа на работника следва да се определи по правилото на чл.66,ал.3 КТ. Установено е, че Т. е приел да бъде „невъоръжена охрана на обекти“ съгласно подписаната от него при постъпването му на работа длъжностна характеристика. С оглед употребеното множествено число – „обекти“, съдът е посочил, че същият е можел да бъде разпределен от работодателя си да работи на различни места, които следва да се разбират като негово „работно място“ по смисъла на § 1, т. 4 КТ – помещение /стая или хале/, конкретно точно определено и относително ограничено място, където да се развива дейността и е приел, че териториалните граници на мястото на работа, в които е можело да бъде определен обект за охрана – конкретно „работно място“, на Т. са се покривали с границите на [населено място].Това е давало право на работодателя да определи обекта, на който Т. е следвало да полага труд като охранител в рамките на София, включително и на [улица]. За това обаче работникът е следвало да бъде уведомен за конкретния адрес на работното си място по смисъла на § 1, т. 4 КТ,което в настоящия случай не е установено.Липсва документ, който да посочва, че Т. е бил известен, че трябва да работи на [улица]. Това обстоятелство не се установява и от събраните гласни доказателства. Не са ангажирани и други доказателства по делото, които да установят това обстоятелство, като признание за това, че Т. е знаел къде ще бъде новото му работно място не се съдържат и в обясненията му, дадени преди налагане на дисциплинарното наказание. Доколкото на Т. не са били поискани обяснения защо не се е явил на работа на конкретен обект, чийто адрес не му е бил посочен, съдът е приел, че на него не му е било ясно за какво точно е уволнен, и поради това не са спазени изискванията за мотивиране на уволнителната заповед /чл. 195, ал. 1 КТ/. Позовавайки се на практиката на ВКС съдът е посочил, че тази липса може да се санира, ако работникът е знаел за това къде именно е следвало да се яви на работа преди уволнението и когато са му били поискани обяснения. Но доколкото точен адрес на новия обект, който Т. е следвало да охранява, не е бил посочен, а и той сам не сочи адрес на новия обект в обясненията си, дадени при впечатление, че е следвало да работи в друго населено място – [населено място] /показания на свид. Т./, съдът е приел, че на работника Т. не е било ясно къде точно е следвало да се яви в дните, посочени в уволнителната заповед, за да изпълни трудовите си задължения.И тъй като работодателят не е доказал,че поведението на работника представлява дисциплинарно нарушение съдът е уважил иска с правно основание чл.344,ал.1,т.1 КТ.Освен това съдът е посочил,че заповедта за уволнение не е мотивирана и по отношение на часовете,в които Т. е следвало да се яви на работа,тъй като от представените доказателства е установено несъответствие в графиците. На последно място съдът е посочил,че уволнението на Т., извършено на 04.01.2018 г., е породило последиците си и извън двумесечния срок по чл. 194, ал. 1 КТ, за който съдът следи служебно поради преклузивния му характер. Срокът за налагане на уволнение е двумесечен и тече от датата на откриването на извършителя на дисциплинарното нарушение. В случая още в края на 9-те дни, за които се твърди, че Т. не се е явил на работа – 28.04.2017 г. е било ясно, че това нарушение може да бъде извършено само от него лично, тъй като съгласно чл. 8, ал. 4 КТ трудовите права и задължения са лични и непрехвърлими. Два месеца от 28.04.2017 г. са изтекли на 28.06.2017 г., а уволнението е извършено повече от 6 месеца след тази дата – на 04.01.2018 г.,поради което уволнението следва да бъде отменено и на това основание.Съдът е приел,че решението е правилно и по отношение на обективно съединение иск с правно основание чл.225,ал.1 КТ.
Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Съгласно приетото в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС формулираният въпрос не следва да се отнася до правилността на обжалваното решение, до възприемането на фактическата обстановка или до обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да посочи въпрос. Обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране, тъй като формулираният въпрос определя рамките, в които ВКС е длъжен да селектира касационните жалби. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора.
При заявено позоваване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторът следва да изложи обосновани съображения кои изводи на въззивната инстанция са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Единственият релевантен въпрос, който касационният жалбоподател визира в изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е този за законосъобразността на прекратяване на трудово правоотношение с работник или служител, попадащ под закрилата по чл.333 КТ, към кой момент следва да се извърши то, преценено спрямо получаване на необходимите разрешение и съгласие от ГИТ и ТЕЛК и отнесено към сроковете, предвидени в чл.194 КТ.Нормата на чл.194, ал.3 КТ ясно и категорично повелява, че „Сроковете по ал.1 не текат през времето, когато работникът или служителят е в законноустановен отпуск или участва в стачка“. Следователно получаването на необходимите разрешение и съгласие от ГИТ и ТЕЛК са неотносими към сроковете по чл.194, ал.ал.1 и 2 КТ. Макар и изводите на въззивния съд за налагане на дисциплинарното наказание да са посочени в мотивите на съда in fine, същите се явяват решаващи за изхода от спора, тъй като съдът следи служебно за тяхното прилагане от страна на работодателя. Всички останали въпроси, които са поставени от касаторът са по съществото на уволнението и не следва да бъдат обсъждани.Поради това въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване .
Не е налице бланкетно релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Касаторът не е обосновал наличието на поддържаната специфична предпоставка, която е налице, когато по приложимата към казуса норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия.
Соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК се основава на противоречие с разясненията дадени в учебника по трудово право,поради което е налице липса на правна аргументация за наличието на това основание.
Освен изложеното следва да бъде посочено ,че за да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie“ – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Доколкото решението „очевидно“ съдържа в себе си субективен елемент /очевидното за едни може да не е очевидно за други/,разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз /в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ар.1, т.1 и т.2, във вр. с чл.280, ал.1 ГПК/. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem“, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл.280, ал.1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК.. Като очевидно неправилен по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.т.1 – 3 ГПК.
В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Напротив, изводите на съда относно налагането на дисциплинарното наказание извън сроковете по чл.194 КТ изцяло съответстват на събраните по делото доказателства, а именно, че дисциплинарното наказание е наложено повече от шест месеца след изтичането на тези срокове.
Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка.
С оглед изхода от спора касаторът следва да заплати на пълномощника на ищеца адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата в размер на 800 лева.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 780/04.02.2019 г. по гр.д.№ 13544/2018 г. по описа на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА „РЕМЕКС“ ЕООД – гр.София, бул.“Тодор Александров“ №133, ет.1, офис 3, да заплати на адвокат З. Г. Н., с адрес: [населено място], [улица], адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата в размер на 800/осемстотин/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: