2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 897
гр. София, 10.07. 2013 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети юни през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 2492 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. С. Д. срещу решение № 7/09.01.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 433/2012 г. на Габровския окръжен съд. С него, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 72/08.10.2012 г. по гр. дело № 268/2012 г. на Дряновския районен съд, като краен резултат са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу [фирма], искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1, и чл. 224, ал. 1 от КТ – за признаване за незаконно и отмяна на уволнението на касатора-ищец, извършено на основание чл. 71, ал. 1 от КТ със заповед № 13/16.08.2011 г. на управителя на ответното дружество, за възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност „настройчик металообработващи машини с цифрово управление” при ответното дружество и за осъждане на последното да заплати на касатора обезщетение за периода 16.08.2011 г. – 16.02.2012 г. на оставането му без работа, в размер 3 750 лв., както и обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от шест дни за 2011 г., в размер 180 лв.; в тежест на жалбоподателя са възложени разноските по делото.
При извършената служебна проверка, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за процесуално недопустима в частта й по иска по чл. 224, ал. 1 от КТ за заплащане на обезщетение в размер 180 лв. Този иск не е обусловен от някой от останалите предявени по делото обективно съединени искове, и неговата цена, определена съгласно чл. 69, ал. 1, т. 1 от ГПК, е до 5000 лв. Поради това, съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 от ГПК, въззивното решение не подлежи на касационно обжалване в частта му по този иск и подадената касационна жалба, като процесуално недопустима, следва да се остави без разглеждане в тази й част, а производството по настоящото касационно дело, също като процесуално недопустимо, следва да се прекрати – в частта му по този иск.
В останалата й част – по исковете с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице, като в тази му част, обжалваното въззивно решение подлежи на касационно обжалване, тъй като е постановено по два неоценяеми иска и паричен иск, който, макар и с цена до 5 000 лв., е обусловен от първия обективно съединен иск. Жалбоподателят излага оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон, необоснованост и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните три правни въпроса: 1) може ли работодателят да прекрати трудово правоотношение по чл. 70 от КТ – със срок за изпитване, уговорен в полза на работодателя, без да мотивира решението си в заповедта за уволнение; 2) подлежи ли на контрол за законност това решение на работодателя; и 3) явява ли се това положение форма на дискриминация спрямо работника/служителя. Жалбоподателят сочи допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, но без да излага каквито и да било аргументи и доводи изведените от него правни въпроси да са такива от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответното [фирма] не е подало отговор на касационната жалба и на изложението към нея, в срока за това.
За да постанови решението си в подлежащата на касационно обжалване част и да отхвърли исковете за защита срещу незаконно уволнение по чл. 344, ал. 1 от КТ, въззивният съд е приел следното: Намерил е за неправилен извода на първоинстанционния съд, че искът с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ е погасен по давност, като е приел, че касаторът-ищец е спазил двумесечният давностен срок по чл. 358, ал. 1, т. 2 от КТ. От друга страна, окръжният съд е установил, че трудовият договор между страните е сключен на основание чл. 70, ал. 1, във вр. с чл. 67, ал. 1, т. 1 от КТ – за неопределено време, но със срок за изпитване от шест месеца, уговорен изрично в полза на работодателя, както и че трудовото правоотношение е прекратено от него на основание чл. 71, ал. 1 от КТ, като съдът е изложил съображения, че до изтичането на срока за изпитване, страната, в чиято полза е уговорен той, може да прекрати трудовия договор без предизвестие и без да се дължи обезщетение. Чрез препращане, съгласно чл. 272 от ГПК, към мотивите на първоинстанционното решение, въззивният съд е приел и че предвид неоснователността и отхвърлянето на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, обусловените от него искове по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, също следва да се отхвърлят, като неоснователни.
И трите правни въпроса, формулирани в изложението на касатора, не са били изрично повдигани пред съда, поради което не са и обсъждани и не са разрешени в мотивите към обжалваното въззивно решение. Поради това, тези три правни въпроса не представляват общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване в случая (в този смисъл е и т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Отделно от горното, не е налице и соченото от касатора допълнително основание по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Както вече беше посочено, в тази връзка жалбоподателят не е изложил никакви доводи и аргументи, което само по себе си обуславя извод за недопускане на касационното обжалване на това допълнително основание. Освен това, по изведените от касатора правни въпроси е налице задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, като въззивното решение по никакъв начин не е в противоречие с нея. Израз на тази практика на ВКС е и решение № 11/24.01.2012 г. по гр. дело № 1783/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, в което е прието следното: „Договорът със срок за изпитване по чл. 70, ал. 1 КТ се сключва с цел да се провери годността на работника да изпълнява възложената му работа (срок за изпитване в полза на работодателя), както и с цел работникът да провери дали работата е подходяща за него (срок в полза на работника). Когато в договора не е отразено в чия полза е срокът, то съгласно чл. 70, ал. 2 КТ се счита, че срокът е уговорен в полза и на двете страни. В срока на изпитване работодателят извършва преценка за годността на служителя да изпълнява възложената му работа, която преценка не подлежи на съдебен контрол, а до изтичане на срока за изпитване разполага с правото да прекрати трудовия договор без предизвестие при условията на чл. 71, ал. 1 КТ във всеки момент от изпълнението му. Когато срокът е уговорен в полза и на работника, той разполага със същите права – да провери доколко възложената му работа е подходяща за него и да прекрати трудовия договор с едностранно волеизявление. Независимо в чия полза е уговорен срокът за изпитване, за да се прекрати действието на трудовия договор е достатъчно писменото изявление на страната, в чиято полза е уговорен срокът, да достигне до насрещната страна, без да се излагат причините, мотивирали страната да прекрати договора. Без правно значение е и дали в заповедта за уволнение е отразено по чие искане е прекратено трудовото правоотношение – въпросът дали страната по трудовия договор е разполагала с правото да го прекрати по чл. 71, ал.1 КТ е въпрос по съществото на трудовия спор за незаконно уволнение.”. Настоящият съдебен състав изцяло споделя, така установената практика на ВКС, като не намира основание за промяна или осъвременяване на същата поради промени в законодателството или изменение на обществените отношения, а и жалбоподателят не излага никакви аргументи в тази насока (в тази връзка виж и т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
С оглед горното, – тъй като не са налице наведените от касатора, общи и допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, касационното обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допуска – в подлежащата на такова обжалване негова част.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на Д. С. Д. срещу решение № 7/09.01.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 433/2012 г. на Габровския окръжен съд – в частта по иска с правно основание чл. 224, ал. 1 от КТ за сумата 180 лв.; и ПРЕКРАТЯВА производството по гр. дело № 2492/2013 г. по описа на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение – в частта по този иск;
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 7/09.01.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 433/2012 г. на Габровския окръжен съд – в останалата част.
Определението – в преграждащата част по иска с правно основание чл. 224, ал. 1 от КТ – подлежи на обжалване с частна жалба пред друг състав на Върховния касационен съд в 1-седмичен срок от съобщаването му с връчване и на препис от него, а в останалата част – не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.