О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 897
гр. София, 18.07.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на тридесети май двехиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 2979/2013 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на Рудник „Т. – 3”, [населено място], клон на [фирма], [населено място] и по касационна жалба на Е. А. Д., А. В. Д. и Е. В. Д. срещу решение № 266 от 19.11.2012 г. по гр. дело № 380/2012 г. на Старозагорски окръжен съд.
По касационната жалба на Рудник „Т. – 3”, [населено място], клон на [фирма], [населено място], Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Не е налице основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част.
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение в частта, с която Старозагорски окръжен съд се е произнесъл по исковете с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ, предявени от ищците против Рудник „Т. – 3”, [населено място], клон на [фирма], [населено място] за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на техния наследодател, починал при трудова злополука, като следва: за Е. А. Д. в уважената част – за разликата между 30000 лв. и 70000 лв., а ако се приеме груба небрежност за разликата между 20000 лв. и 70000 лв., както и в частта, с която ответника по исковете е осъден да й заплати 793 лв. разноски; А. В. Д. и Е. В. Д. в уважената част – за разликата между 25000 лв. и 50000 лв. за всеки от тях, а ако се приеме груба небрежност за разликата между 17000 лв. и 50000 лв. за всеки от тях , както и в частта, с която ответника по исковете е осъден да им заплати на всеки от тях по 1416 лв. разноски, а по сметка на Окръжен съд – Стара Загора 6800 лв. държавна такса. За да уважи исковете за Е. А. Д., като съпруга на починалия работник В. А. Д. до размер на сумата 70000 лв., а за останалите ищци – А. В. Д. и Е. В. Д., като негови деца до размер на по 50000 лв. за всеки от тях, въззивният съд е приел, че са налице всички елементи от фактическия състав на чл. 200, ал. 1 КТ, не е доказано съпричиняване на вредоносния резултат и неимуществените вреди следва да се репарират съобразно критерия за справедливост, заложен в чл. 52 ЗЗД. От фактическа страна съдебният състав е констатирал обстоятелствата, при които е настъпила трудовата злополука – извършване на монтаж на ново гумено платно на междинна лента на багер с повдигане с кран на навитото на руло лентово платно чрез използване на тръба със заварени в двата й края приспособления – „уши”, при което В. Д. е бил под товара и при късане на едното „ухо” на тръбата е бил затиснат от рулото с лентата. Починал е на път за болницата.
По чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК не са поставени правни въпроси. Излагането на оплаквания за определяне размера на обезщетенията, както и на твърдения, че сумите са определени в противоречие с практиката на ВКС и други съдебни инстанции, както и въвеждането на доводи за нарушения на въззивния съд по чл. 281, т. 3 ГПК не формира основания за допускане на касационно обжалване, тъй като основанията по чл. 281, т. 3 ГПК не се разглеждат в производството по чл. 288 ГПК и не могат да бъдат установени, за да се констатира отклонение от конкретна практика на ВКС или другите съдебни инстанции. Нарушенията по чл. 281, т. 3 ГПК са друг вид касационни основания, предмет на друго касационно производство – чл. 290 ГПК. В случая касаторът не е направил точно и мотивирано изложение на касационните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – общи и допълнителни, защото не е поставил правни въпроси, както и не е посочил отклоненията между правните разрешения, които поддържа, че въззивния съд е приел и разрешенията по всяко едно от цитираните съдебни решения.
По чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК са поставени няколко въпроса: „дали установяването наличие на алкохол в кръвта на загинал при трудова злополука следва да става по реда на съдебно медицинска експертиза на труд № 191/2010 г. или по реда на Наредба № 23 от 18.05.1994 г. за съдебно – медицинските, съдебнопсихиатричните и съдебнопсихологичните експертизи или е съобразно Наредба № 30 за реда за установяване употреба на алкохол от водачи на МПС, или по всички допустими от закона доказателства, като се отчитат посочените в Наредба № 23 цели, за които се извършва експертизата и случаите, за които се извършва съобразно редакциите в чл.12 от наредбата; дали работодателите могат да прилагат извършването на съдебно – медицински експертизи за установяване наличието на алкохол в кръвта при трудови злополуки по реда на Наредба № 23 от 18.05.1994 г., след като съгласно чл.1, ал. 1 от наредбата съдебномедицинските, съдебнопсихиатричните и съдебнопсихологичните експертизи се назначават от органите на предварителното разследване, прокуратурата и съда по реда на НПК и ГПК и с какви възможности ще разполагат работодателите за установяване наличие на алкохол в кръвта на пострадалите лица при трудови злополуки”. С посочените въпроси не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като освен, че тези въпроси не са обвързани с произнасянето на въззивния съд, същите не са поставени във връзка с допълнителните основания по цитираната разпоредба, чийто фактически състав, изисква страната да посочи неправилна или неактуална съдебна практика, когато поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по правен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона или да посочи конкретните норми, които намира за непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде практика по прилагането им. Предвид изложеното следва да се приеме, че касаторът не е обосновал приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, което има за последица недопускане касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част.
По касационна жалба на Е. А. Д., А. В. Д. и Е. В. Д. ВКС, за да се произнесе взе предвид следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Не е налице основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част.
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение в частта, с която Старозагорски окръжен съд се е произнесъл по исковете с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ, предявени от ищците против Рудник „Т. – 3”, [населено място], клон на [фирма], [населено място] за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на техния наследодател, починал при трудова злополука, като следва: за Е. А. Д. в отхвърлителната част – за разликата между 70000 лв. и 120000 лв., както и в частта, с която е осъдена да заплати на ответника по исковете 690 лв. разноски; А. В. Д. и Е. В. Д. в отхвърлителната част – за разликата между 50000 лв. и 80000 лв. за всеки от тях, както и в частта, с която са осъдени да заплатят на ответника по исковете по 525 лв. разноски, всеки от тях. За да постанови този резултат въззивната инстанция е приела мотиви, изложени по – горе във връзка с предходната жалба.
По чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е поставен въпросът: „Кои са обективните критерии за правилното прилагане на принципа на справедливостта, формулиран в чл. 52 от ЗЗД”. Въпросът е зададен във връзка с изложеното в мотивите на районния съд, че определеният размер на обезщетенията е съобразен с практиката на Окръжен съд – Стара Загора, Апелативен съд – П., ВКС и с възможностите на ответника да ги заплати без съществени затруднения. Във връзка с поставянето му са въведени и въпросите: приложима ли е разпоредбата на чл. 81, ал. 2 ЗЗД по отношение на длъжниците при деликтна отговорност по чл.45 ЗЗД и по отношение на работодателя по чл. 200 КТ; ако размера на обезщетението за неимуществени вреди е определен в съответствие с принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД, въз основа на критерии, някой от които не следва да се прилага, това води ли до увеличаване на определения размер на обезщетението. Въпросът за критериите по чл. 52 ЗЗД не е въведен във връзка с конкретни правни разрешения на въззивния съд. Неговият състав и при хипотезата на чл. 272 ГПК е изложил конкретни обстоятелства, относими към принципа за справедливостта, заложен в чл. 52 ЗЗД с оглед, на които е определил размера на обезщетенията. Посоченият въпрос на касатора не е поставен във връзка с тези мотиви на окръжния съд, а по отношение на мотив на районния съд. Препращането към мотивите на районния съд е относно приложените от последния съображения при определяне размера на обезщетенията, а изречението на което се позовава касатора е за съответствие на вече определените по размер обезщетения със съдебната практика и възможностите на ответника да изпълни задължението си, т.е. обстоятелства, извън релевиралите приложението на чл. 52 ЗЗД. Цитираните въпроси, като необвързани с конкретни разрешения на въззивния съд не обосновават общи основания за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК. По тези въпроси не са изложени и мотивирани и допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, които предпоставят посочване от касатора на неправилна или неактуална съдебна практика, насоките в които според страната същата трябва да бъде преодоляна или посочване на конкретните норми, които страната счита за непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде практика по прилагането им.
По чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК са поставени и следните въпроси: „Конкретната икономическа обстановка, при настъпване на вредоносното събитие, има ли значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 200 КТ; определения от законодателя размер за минималния праг на застрахователната отговорност, съгласно чл. 266 от КЗ, предвиден за репариране на неимуществени и имуществени вреди, вследствие на телесно увреждане или смърт, е ли обективен юридически факт от значение за определяне размера на присъжданото по съдебен ред обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука; ако се приеме, че размерите по чл.266 от КЗ са юридически факт, обективиращ волята на законодателя и са от значение за определяне размера на обезщетението за репариране на неимуществени вреди, само по отношение на застрахователя ли са приложими или по отношение на всеки един ответник по иск за неимуществени вреди, независимо от правното основание на последния”. По изброените въпроси въззивният съд не се е произнесъл. Общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, съгласно разясненията в ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГКТК, т. 1 е правен въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на съда. С оглед на тази характеристика, за да се допусне касационно обжалване правния въпрос трябва да бъде разрешен от съда, а изложените от касатора въпроси, не са разрешавани от съда и тяхната актуалност има общотематичното значение, поради което с поставянето им касаторът не релевира общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Следващият въпрос в приложението е: „Съществува ли процесуална възможност за въззивния съд, да измени решението на първоинстанционния, без да излага свои собствени мотиви, само препращайки към мотивите на първата инстанция по реда на чл. 272 от ГПК”. Въпросът не е поставен в съответствие с процедирането на въззивния съд, който макар и накратко е изложил съображения за определяне размера на обезщетенията. Становището за липса на мотиви по определяне размера на обезщетенията е в този смисъл необосновано. Неправилно е и становището за процесуална недопустимост на въззивното решение. Недопустимостта на съдебния акт се поражда при липсата на предпоставки за произнасяне на съда по същество, като приложението на чл.272 ГПК не засяга този въпрос, а въпроса за правилността на решението. И по тази част от приложението и въведения с нея въпрос липсва обосновка на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като страната не е изготвила точно и мотивирано изложение за непълнота, неясност или противоречивост на чл. 272 ГПК, което да налага формиране на практика по прилагането му.
Другият въпрос, който е поставен в приложението засяга произнасянето на съда по разноските и е формулиран така: „Присъжданите адвокатски и/ или юрисконсултски възнаграждения по чл. 78, ал. 5 и ал. 8 от ГПК, във връзка с трудови дела с материален интерес, по кои текстове от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения ще се определят”. Въпросът е зададен с твърдение за противоречива съдебна практика, без обаче да се сочат разрешенията във въззивното решение и в касационните решения, които страната цитира, респективно, без да е отразено с точно и мотивирано изложение противоречието, което касатора намира в правните разрешения на въззивния съд и съставите на ВКС. Жалбоподателят излага собственото си становище по прилагането на § 2 от ДР на Наредба № 1 вместо изводите на съда и във връзка с него формулира и другите два въпроса: „Полагаемото се възнаграждение по чл. 78, ал. 5 и ал. 8 от ГПК по трудови дела с материален интерес по чл. 7, ал. 1 или по чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения; При определяне юрисконсултското възнаграждение по чл. 78, ал. 8 от ГПК, следва ли да се прилага § 2 от ДР на Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения”. Липсата на обосновка на съставите по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК в първия случая поради необосноваване на твърдението за отклонение на въззивния съд от съдебната практика, а във втория, поради необосноваване на хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК обуславя липсата на основания за допускане на касационен контрол. Тази последица произтича и от липсата на основания за допускане касационно обжалване на съдебния акт. Оплакването за нищожност на решението в частта за разноските е неоснователно. За да е валидно решението трябва да бъде постановено от надлежен орган, в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, както и да бъде изготвено в писмена форма и да е подписано. В случая тези изисквания са спазени. За да е налице нищожност на решението е необходимо волята на съда да не може да бъде изведена поради абсолютната неразбираемост на съдебния акт. Такава хипотеза не е налице. Изложени са съображения за присъждане на разноски, а с оплакванията за тяхната неправилност не се обосновава извод за нищожност на съдебния акт. С оглед на изложеното следва да се приеме, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и в тази обжалвана част.
По изложените съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 266 от 19.11.2012 г. по гр. дело № 380/2012 г. на Старозагорски окръжен съд в обжалваните части.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: