3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 897
София, 06.12.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №2191/2019 година.
Производството е по чл.288, вр. чл.280, ал.1 ГПК.
Производството е образувано е по касационна жалба, вх.№1646/67129/22.4.2019 г., подадена от адвокат П. Щ. – процесуален представител на ищеца И. М. И. от [населено място], област М., против въззивно решение от 07.3.2019 г. по гр.д.№371/2018 г. по описа на Окръжен съд – Монтана, с което са отхвърлени предявените от И. М. И. против Областно пътно управление – Монтана, обективно съединени искове с правно основание чл.344, ал.1, т.т.1 и 2 КТ.
Въззивният съд е приел, че „Преценката дали експертните длъжности в съответната администрация/такива функции, видно от длъжностните характеристики/ да се изпълняват по трудово или по служебно правоотношение, е предоставена на съответния административен орган по целесъобразност и не подлежи на съдебен контрол, освен ако не представлява злоупотреба с право. Тежестта на установяване, че правната възможност по чл.325, ал1, т.12 КТ е използвана от работодателя целенасочено се носи от ищеца. В случаите, когато ищецът с исковата молба е въвел твърдение за наличие на злоупотреба с права от страна на работодателя, то предмет на делото е и установяването добросъвестно ли е действал работодателят при извършването на промяна в изискванията за заемане на длъжността – дали изменението в изискванията за заемане на длъжността е въведено с оглед нуждите на работата и доколко е действал добросъвестно в съответствие с чл.8, ал.1 КТ, което обуславя преценката за законност на уволнението. /Решение №345 от 06.3.2014 г. по гр.д.№3868/2013 г. на ВКС, IV г.о./ По делото липсват доказателства, които може да се приеме за установено, че работодателят на ищеца е предвидил длъжността му да се заема от държавен служител единствено, за да го уволни. С доклада от 10.5.2018 г. директорът на ОПУ Монтана, обосновал необходимостта от трансформиране заеманата от ищеца длъжност в такава по служебно правоотношение , като ищецът не е оспорил посочените в този доклад основания за трансформиране на длъжността. Единственото въведено твърдение за злоупотреба с права е наличието на дългогодишна омраза на директора С. към ищеца, което не се установява от събраните по делото гласни и писмени доказателства.
Първостепенният съд в обжалваното решение е обосновал незаконност на уволнението единствено поради това, че по делото не е представено пълномощно №П-172/05.09.2017 г., легитимиращо директора на ОПУ Монтана да подпише заповедта за уволнение. Този му извод е в нарушение на принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, намерил отражение в чл.6 от ГПК, според който съдът дължи по това, за което е сезирал надлежно, като предметът на делото и обема на дължимата защита и съдействие се определят от страните. В съдебната практика безпротиворечиво се приема, че непосочени пороци на заповедта на заповедта за уволнение не могат да се въвеждат в предмета на спора от съда, тъй като по този начин ще се наруши принципът на диспозитивното начало в гражданския процес и съдът ще се произнесе извън сезирането.
Предметът на иска се очертава с исковата молба чрез насрещните страни, петитума и правопораждащите юридически факти, съставляващи основание на иска. При иск с правно основание чл.344, ал.1 КТ основание на претенцията са наведените от ищеца твърдения за незаконност на заповедта за уволнение,поради което всяко твърдение за порок на заповедта за уволнение е самостоятелно основание(правопораждащ юридически факт), който индивидуализира предмета на спора. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не може да променя предмета на иска, това е от компетентността единствено на ищеца и то при предвидените в ГПК условия и срокове. В исковата молба ищецът не е оспорил законността на уволнението с довод, не е имал представителна власт да подпише заповедта за прекратяване на трудовото му правоотношение, поради което е факта на упълномощаване с посоченото в заповедта пълномощно не е бил спорен между страните, съответно не е било необходимо доказването му чрез представяне на пълномощно №П-172/05.09.2017 г.“
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Поставя се следният процесуалноправен въпрос: Следва ли съдът да обсъди всички относими доказателства по делото за наличието на предпоставката на нормата на чл.325, ал.1, т.12 КТ, след като липсата на такава води до незаконосъобразно приложение на този текст от КТ ?“ Сочи се, че по този въпрос е налице практика на ВКС, в противоречие с обжалваното решение.
Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Ответникът по касация – Областно пътно управление – Монтана, не заявява становище в настоящото производство.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба и изложението за допускане на въззивното решение до касационното обжалване намира, че е налице въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, а касационната жалба е подадена в законния срок, поради което тя е процесуално допустима.
По поставения въпрос обаче, въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване по следните съображения:
Обжалваното решение не е постановено в противоречие с посочените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК решение на ВКС, а именно: решение №802/23.02.2011 г. по гр.д.№1783/2009 г., IV г.о.; решение №791/18.5.2011 г. по гр.д.№3697/2009 г., IV г.о. и решение №139/24.4.2013 г. по гр.д.№926/2012 г., IV г.о. В мотивите си окръжния съд изрично и точно е посочил доводите за незаконосъобразност на уволнението, наведени в исковата молба, както и че съдът е ограничен само от тях при произнасянето си. Правилно е акцентирано на принципа на чл.6 ГПК, за равнопоставеност на страните в гражданския процес, и затова че всяко обсъждане на факти, които не са визирани в исковата молба води до нарушаването на посочения принцип.
Поради това въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение
от 07.3.2019 г. по гр.д.№371/2018 г. по описа на Окръжен съд – Монтана.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: