О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 898
гр. София 20.11.2018 г..
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори октомври две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 2461/2018 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от А. Ш. И., чрез адв. З. Д., против въззивно решение № 113/30.03.2018 г. по възз.гр.д № 42/2018 г. по описа на Окръжен съд – Смолян, с което е потвърдено решение № 178/08.12.2017 г. по гр.д. № 135/2017 г. по описа на Районен съд – Златоград, с което е отхвърлен предявеният от А. Ш. И. срещу [фирма] иск с правно основание чл. 200 КТ за присъждане на сумата от 20 000 лв., представляваща неимуществени вреди в резултат на влошаване на здравословното му състояние /ексцес/ във връзка с признатото професионално заболяване за периода от 13.03.1990 г. до 11.07.2016 г., ведно със законната лихва ,считано от 11.07.2016 год. до окончателното изплащане на сумата.
В касационнaта жалба се релевират оплаквания за неправилност на атакуваното въззивно решение поради неправилно приложение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска се отмяна на решението и уважаване на предявения иск, ведно със законните последици от това.
Приложено е изложение на основанията за допускане до касационно обжалване съгласно чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по материално-правен и процесуално-правен въпрос, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото и са решени в противоречие с практиката на ВКС. Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК сочи решение № 376/11.05.2010 г. по гр.д. № 1188/2009 г. по описа на ВКС, IV г.о.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответната страна по касация – [фирма], чрез процесуалния представител адв. А. А., в който е изразено становище за недопустимост на касационното обжалване. По същество се поддържа, че атакуваното решение е правилно и законосъобразно.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Касационната жалба е подаденa в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна с правен интерес да обжалва атакуваното решение, което с оглед цената на предявения иск и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК е с допустим предмет на касационно обжалване.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е установил, че между страните е съществувало трудово правоотношение, което е прекратено със Заповед № 30057/07.06.1990 г., считано от 05.06.1990 г., поради пенсиониране на А. Ш. И.. Взел е предвид протокол № 25/13.03.1990 г. на Диагностична комисия за потвърждаване на професионални заболявания при Работническа болница „Проф. д-р К. Ч.“ [населено място], в който е отразено, че на ищеца е поставена диагноза „Вибрационна болест първи към втори стадий“ – професионално заболяване,както и експертно решение на ТЕЛК № 2174/29.09.2016 г. при „МБАЛ – [населено място]“, като констатираното състояние до момента е без % вид и степен на увреждане и представлява освидетелстване на А. Ш. И.,на когото е призната 60 % трайно намалена работоспособност вследствие на общо заболяване, считано от 05.11.2015 г. и 40 % трайно намалена работоспособност вследствие на професионално заболяване, с дата на инвалидизация – 11.07.2016 г. Въззивният съд е посочил, че основателността на иска за обезщетение на неимуществени вреди от ексцес на професионално заболяване е обусловена от прилагане по делото на решение на ТЕЛК, което да установи наличието на влошаването на здравето на ищеца и причинната връзка с увреждането. Приел е, че ТЕЛК е единственият компетентен медицински орган, който може да се произнесе по административен ред относно причинната връзка между влошаването на състоянието на ищеца и увреждането от трудовата злополука, както и че ТЕЛК се произнася по определена процедура и ред, а решението му има двойнствено значение – от една страна е индивидуален административен акт относно наличието на трайно загубена работоспособност и неговия процент, а от друга е официален удостоверителен документ за установените в него факти и в частност за наличието на причинна връзка като положителен юридически факт, който е елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя. Като се е позовал на трайната казуална практика на ВКС, съдът е приел, че липсата на решение на ТЕЛК компрометира твърдението на работника за наличие на влошаване на здравето, което да е във връзка с началното увреждане и обуславя отхвърлянето на иска с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ. Съдът изрично е посочил, че представеният протокол № 25 от 13.03.1990 г. на Диагностична комисия за потвърждаване на професионални заболявания при работническа болница [населено място] не може да замести липсващото решение на ТЕЛК, което следва да е издадено по реда на чл. 2 от Наредба № 36 за експертизата на трайната нетрудоспособност /отм. с ДВ бр. 61 от 25.07.2000 г./. От друга страна в приложения документ няма произнасяне по основни въпроси, които задължително обхваща експертизата на трайната нетрудоспособност, посочени в чл. 3, т. 1 – 6 от същата Наредба. Съдът е приел, че след като липсва решение на ТЕЛК за установяване на претендираното професионално заболяване, инцидентно установяване на ексцеса в рамките на исковия процес е недопустимо с оглед специалния ред за деклариране, разследване и класифициране на злополуката като трудова пред административния орган. Поради недоказване на елемент от фактическия състав на чл. 200 КТ искът на А. Ш. И. против [фирма] е неоснователен.
С разпоредбата на чл. 280 ГПК процесуалният закон нарочно предвиди т.нар. селективен характер на касационното обжалване, като то е допустимо само в случай, че са налице кумулативно предвидените общо и специално основание. Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, а именно да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления или в противоречие с практиката на ВКС, да решен в противоречие с атовете на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз или да е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, като в първите две хипотези се посочват конкретните решения, на които се позовава жалбоподателят, а третата хипотеза се обосновава. Едва след допускане на касационно обжалване, съдът се произнася по същество на жалбата и по наведените оплаквания за незаконосъобразност на обжалваното въззивно решение. В случая представеното изложение на основанията за допускане до касационно обжалване по смисъла на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, не съдържа формулиран правен въпрос. Изложеното в него преповтаря оплакванията на касатора по същество на въззивното решение, като съдържа единствено касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и няма съдържанието, предписано от закона, тъй като не е посочен кой е материалноправния или процесуалноправния въпрос, обусловил изхода на спора по начин, по който касационното обжалване би било допустимо. Същото не отговаря на приетото с т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, поради липса на ясно и точно формулирани въпроси. Следва да се има предвид, че е недопустимо съдът сам да извлича въпросите, които касаторът евентуално би имал предвид. Такова процесуално действие на съда би довело до нарушение на принципа на диспозитивното начало, прокламиран с чл.6 ГПК. Непосочването на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 е достатъчно основание за недопускане до касационно обжалване, без касационният съд да дължи произнасяне по твърденията относно наличието на специфичните предпоставки. Още повече, че в настоящия случай касаторът не е обосновал наличието на т.3 на чл.280,ал.1 ГПК.Наведените твърдения за неправилно приложение на материалния закон, действащ към момента на първоначалното освидетелстване на А. Ш. И. по съществото си представляват касационни основния и не могат да послужат като основание за допускане на касационно обжалване.По основателността им настоящата инстанция дължи произнасяне в случай, че допусне касационна проверка на атакуваното решение.
Само за пълнота на изложението следва да бъде посочено,че въззивният съд е съобразил разпоредбите на действащата към момента на издаване на протокол № 25/13.03.1990 г. нормативна уредба, а именно – Наредба № 36 за експертизата на трайната нетрудоспособност, обнародвана с ДВ. бр. 69 от 5 септември 1975г., отменена в ДВ. бр.61 от 25 юли 2000 г.
Касаторът се позовава на решение № 376/11.05.2010 г. на ВКС, IV г.о., постановено по гр.д. № 1188/2009 г., но дадените в него разрешения ,както е посочил и въззивният съд са преодоляни в трайната и последователна практика на ВКС,според която, за да бъде прието едно заболяване за професионално, то трябва да бъде установено по предвидения в закона ред, който е регламентиран в чл. 61-63 КСО, Наредбата за реда за съобщаване, регистриране, потвърждаване, обжалване и отчитане на професионалните болести и Наредбата за експертиза на работоспособността от 2001 г. (отменени), както и в действащите Наредба за медицинската експертиза на работоспособността от 2005 г. и Наредбата за реда за съобщаване, регистриране, потвърждаване, обжалване и отчитане на професионалните болести (НРСРПООПБ) от 2008 г. Признаването на професионалния характер на заболяването според чл. 62, ал.3 от КСО е от изключителна компетентност на органите на експертизата по работоспособността, а процедурата за установяване и признаване е уредена в цитираната НРСРПООПБ. Съгласно чл. 3, чл. 10 и чл. 13 от НРСРПООПБ признаването на професионалната болест става с решение на ТЕЛК или НЕЛК, което е задължително за всички лица органи и организации в страната. Тези експертни решения имат двойствен характер – от една страна същите имат характер на индивидуален административен акт относно наличието на трайно загубена работоспособност и нейния процент, а от друга е официален удостоверителен документ за установените в него факти, в това число и за наличието на причинна връзка като положителен юридически факт, който е елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя. При липса на такова решение или непредставянето му по делото, твърдението на ищеца за наличие на професионално заболяване е недоказано и обуславя отхвърляне на предявения иск с правно основание чл. 200, ал. 1 от КТ.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 113/30.03.2018 г., постановено по гр. д. № 42/2018 г. по описа на Окръжен съд – Смолян.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: