5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 9
С., 10.01.2012 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на пети януари две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова ч. т. д. № 811/2011 година
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма], [населено място], [община], Област С. срещу определение № 163 от 19.05.2011 г. по в. ч. гр. д. № 224/2011 г. на Смолянски окръжен съд. С обжалвания акт е потвърдено постановеното от Смолянски районен съд разпореждане № 170 от 19.01.2011 г. по ч. гр. д. № 49/2011 г. за отхвърляне на подаденото от същия търговец заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу [фирма], [населено място] за сумата 17 760 лв., представляваща неплатени наемни вноски по договор за наем от 12.03.2008 г. за периода от м. април 2009 г. до м. ноември 2010 г.
Частният касатор поддържа, че въззивното определение е неправилно поради противоречието му с материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Изразява несъгласие с извода на съда, че претендираното вземане не може да бъде реализирано по реда на чл. 417, т. 3 ГПК, тъй като неплатените наемни вноски касаят период след изтичането на уговорения срок на процесния договор за наем. Счита, че решаващият състав неоснователно е отказал да съобрази представените със заявлението документи – подписани от страните 20 броя фактури и протокол от 30.11.2010 г. за прекратяване на договора за наем, доказващи продължаване на срока по реда на чл. 236, ал. 1 ЗЗД предвид продължилото от наемателя ползване на имота със знанието и без противопоставянето на наемодателя.
Като значим за делото въпрос, с който е обосновано допускането на касационното обжалване, частният касатор поставя въпросът: При наличие на сключен договор за наем за точно определен срок и съдържащ клауза, че действието му продължава само при писмено преподписване между страните, следва ли последващо издадени фактури за дължими наемни вноски да се считат за такова писмено преподписване и удостоверява ли такъв договор подлежащо на изпълнение изискуемо вземане на наемни вноски съобразно изискването на чл. 417 ГПК? По отношение на този въпрос се поддържа, че е решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 647 от 16.10.2008 г. по т. д. № 288/2008 г. на ІІ т. о. и определение № 22 от 14.01.2009 г. по ч. т. д. № 263/2008 г. на І т. о., както и че същият е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът по частната касационна жалба – [фирма], [населено място] – не заявява становище по същата.
Върховен касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото, приема следното:
Частната касационна жалба е процесуално допустима – депозирана е от легитимирана страна, в предвидения в чл. 275, ал. 1 ГПК едноседмичен срок и срещу подлежащ на обжалване акт.
За да потвърди първоинстанционното разпореждане, с което е отхвърлено заявлението на [фирма] за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист въз основа на документ по чл. 417, т. 3 ГПК – договор за наем с нотариална заверка на подписите на страните, въззивният съд е приел, че същият е редовен от външна страна, но не удостоверява подлежащо на изпълнение вземане на длъжника за претендираната сума 17 760 лв., т. е. липсва втората предпоставка по чл. 418, ал. 2 ГПК – изискуемост на заявеното вземане. Този извод е аргументиран с факта, че посочената сума представлява сбор от наемните вноски за периода от м. април 2009 г. до м. ноември 2010 г, който период обаче е настъпил след като срокът по чл. 4, ал. 1 от процесния договор за наем е изтекъл и предвид липсата на доказателства за продължаването му чрез изрично писмено преподписване от страните съгласно клаузата на чл. 4, ал. 2. С оглед именно на тези конкретно уговорени условия за продължаване на наемното правоотношение, решаващият състав не е споделил становището на жалбоподателя, че представените от него 20 фактури и протокол от 30.11.2010 г. за прекратяване на наемното правоотношение обективират волята на страните за продължаване на срока му и съответно за дължимост на наемните вноски за посочения в заявлението период. Отделно от това, съдът е счел, че посочените документи не попадат в нито една от хипотезите на чл. 417 ГПК и следователно въз основа на тях не може да бъде издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по реда на чл. 418 ГПК.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване на атакуваното въззивно определение не следва да бъде допуснато, тъй като по отношение на поставените като значими за делото въпроси не са налице поддържаните от частния касатор основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
На първо място, не може да се счете, че е налице противоречие на въззивния акт с представената практика на ВКС. Действително, в решение № 647 от 16.10.2008 г. по т. д. № 288/2008 г. на ІІ т. о., на което се позовава жалбоподателят, е прието, че договорът за наем е продължен по реда на чл. 236, ал. 1 ЗЗД, който извод е направен въз основа на събраните гласни доказателства. Липсва обаче аналогичност на двата случая, тъй като фактите в цитираното решение са различни от тези по настоящото дело, доколкото в посочения случай липсва клауза в договора за наем за продължаването му само след изричното му преподписване от страните, каквато съществува в процесния договор за наем. Що се отнася до втория акт на ВКС – определение № 22 от 14.01.2009 г. по ч. т. д. № 263/2008 г. на І т. о., същият се явява неотносим към заявения като значим за делото въпрос. Този акт дава само принципен отговор на въпроса за това, кои са документите по чл. 417, т. 3 ГПК и какво следва да е тяхното съдържание, за да бъде издадена въз основа на тях заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, но не и на поставения от частния касатор конкретен въпрос, спецификата на който произтича от това, че претендираното вземане е за период, който не е обхванат от отговарящия на изискванията на чл. 417, т. 3 ГПК документ – договор с нотариална заверка на подписите.
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Преценката за това, налице ли е продължаване на срока на договора за наем по реда на чл. 236, ал. 1 ГПК, винаги е обусловена от конкретните факти и доказателства по делото. Следователно, отговорът на този въпрос не може да бъде еднозначен за всички случаи.
Неоснователно е и твърдението, че нормата на чл. 417, т. 3 ГПК е неясна и непълна и се нуждае от корективно тълкуване. Освен това, по същата вече е създадена и достатъчно съдебна практика, в която детайлно са разяснени въпросите, свързани с приложението на посочената разпоредба, като е прието, че: в качеството на документ по смисъла на чл. 417 ГПК договорът е годен да послужи като основание за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист единствено по отношение на съдържащите се в него задължения – за заплащане на парични суми или други заместими вещи или за предаване на определена вещ; преценката на съда в производството по чл. 417 ГПК е ограничена до съдържанието на представения от заявителя документ и само по изключение – при предпоставките на чл. 418, ал. 3 ГПК, тази преценка може да се разпростира и спрямо други документи, ако това е необходимо за доказване изискуемостта на задължението, обект на търсеното незабавно изпълнение. В посочения смисъл са множество определения, постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК и имащи характер на задължителна съдебна практика съгласно постановките на Тълкувателно решение № 2 от 28.09.2011 г. на ОСГТК на ВКС – определение № 548 от 12.07.2010 г. по ч. т. д. № 434/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., определение № 812 от 29.11.2011 г. по ч. т. д. № 672/2011 г. на І т. о., определение № 143 от 23.02.2010 г. по ч. т. д. № 912/2009 г. на ІІ т. о. и др. Доколкото въззивният съд не се е отклонил от цитираната практика, не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускането на постановеното от него определение до касационно обжалване.
Поради недопускане на частната касационна жалба до разглеждане по същество внесената от частния касатор държавна такса в размер на сумата 162.60 лв. /разликата над дължимата такса в размер на 15 лв./ следва да му бъде върната.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 163 от 19.05.2011 г. по в. ч. гр. д. № 224/2011 г. на Смолянски окръжен съд.
ОСВОБОЖДАВА внесената [фирма], [населено място], [община], Област С. по сметка на Върховен касационен съд държавна такса в размер на 162.60 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: