О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 240
София, 29.04.2010 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на тридесет и първи март две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 1005/2009 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. Д. П. от гр. С. срещу решение № 127 от 01.07.2009 г. по гр. д. № 243/2009 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е оставено в сила постановеното от Старозагорски окръжен съд решение № 118 от 27.11.2008 г. по гр. д. № 556/2007 г. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от Н. Д. П. искове: иск с правно основание чл. 286 ЗЗД за сумата 89 220 лв. – възнаграждение по договор за възлагане на управление от 15.12.1999 г. и иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 2 733 лв. – обезщетение за забавено плащане на първата сума в размер на законната лихва за периода от 01.01.2003 г. до 30.10.2004 г.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради необоснованост и допуснато нарушение на материалния закон. Според касаторката, при обсъждане на взаимоотношенията между нея и ответното дружество съдебният състав неоснователно е придал решаващо значение на договора за възлагане на управление от 15.12.1999 г., възложител по който е „М” АД, гр. С., като е мотивирал извода си за неоснователност на претенцията с липсата на правоприемство между дружеството-възложител и ответника по исковете „Д” Е. , гр. С.. Основното й оплакване е за незадълбочено обсъждане на събраните по делото доказателства и преди всичко – на представеното нотариално заверено пълномощно от 25.10.2002 г., дадено на ищцата Н от „Б” Е. , гр. С., което дружество е закупило част от активите на ответника „Д” ЕООД. Касаторката твърди, че по своето съдържание това пълномощно представлява договор за поръчка и въз основа на него е възникнало задължението на ответника за плащане на претендираното възнаграждение.
Именно с въпроса за съдържанието на пълномощното и необсъждането на същото във въззивното решение, е аргументирано допускането на касационното му обжалване, като се поддържа, че този въпрос е решен в противоречие с практиката на Върховен касационен съд и по-конкретно – с решение № 667 от 06.10.2005 г. по т. д. № 991/2004 г. на ІІ т. о.
Ответникът по касация – „Д” Е. , гр. С. моли да не бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното решение, респ. – същото да бъде оставено в сила. Подробни съображения са изложени в писмен отговор от 30.10.2009 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният от Н. Д. П. от гр. С. иск с правно основание чл. 286 ЗЗД за сумата 89 220 лв. и обективно съединеният с него акцесорен иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 2 733 лв., въззивният съд е приел, че ответникът по делото „Д” Е. , гр. С. не е страна по договора за управление от 15.12.1999 г., на който именно ищцата основава своите претенции. Изводът за липса на правоприемство между възлагателя по този договор „М” АД, гр. С. и ответното дружество „Д” Е. , гр. С. е направен след подробно изследване на представените по делото многобройни решения по фирмени дела. Отчетено е и обстоятелството, че единствената връзка между посочените две дружества е сключеният между техните правоприемници „Д” АД, гр. Враца /за „М” АД/ и „Б” Е. , гр. С. ответника „Д” ЕООД”/ договор от 16.09.2002 г. за покупко-продажба на активи, за който обаче решаващият състав е преценил, че не може да обоснове отговорността на ответника-купувач по него за заплащане на задълженията на дружеството-продавач към ищцата Н, произтичащи от процесния договор за възлагане на управление от 15.12.1999 г.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като липсва общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, а именно – въззивното решение да съдържа произнасяне по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да е от значение за изхода на конкретното дело.
Видно от мотивите на обжалвания акт, Пловдивски апелативен съд изобщо не е обсъждал представеното по делото нотариално заверено пълномощно от 25.10.2002 г., за което касаторката твърди, че по своето съдържание представлява договор за поръчка и доказва възникнало за ответника задължение за заплащане на претендираното възнаграждение. Всъщност, обсъждането на посочения документ във връзка с правоотношенията между страните не е било и необходимо, тъй като в хода на цялото съдебно производство ищцата е твърдяла, че претенцията й за процесната сума произтича именно от договора за възлагане на управление от 15.12.1999 г. и в нито един момент не се е позовала на цитираното пълномощно като правопораждащ отношенията й с ответника юридически факт. Релевирането на този факт е направено за първи път в настоящата касационна жалба, което е процесуално недопустимо и не следва да бъде взето предвид. С оглед на това, въпросът за правното значение на пълномощното от 25.10.2002 г., респ. необсъждането му от въззивния съд, не може да бъде определен като такъв, чието решаване е обусловило изхода на конкретния спор по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, т. е. липсва първото императивно законово изискване за допускане на касационното обжалване, поради което не следва да бъде обсъждано и допълнителното условие, специфично за поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 127 от 01.07.2009 г. по гр. д. № 243/2009 г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: