О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 90
гр.София, 22.01.2010г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и първи януари през две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
МАРИАНА КОСТОВА
след като разгледа, докладваното от съдията КОСТОВА ч.т.д. № 559/2009 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 274, ал.3 във връзка с чл. 280, ал.1 ГПК и е образувано по частна касационна жалба на “З” А. , гр. С. срещу определение №268/22.06.2009г., постановено по ч.т.д. №305/2009г. на Варненския апелативен съд, търговско отделение, с което, след отмяна на определението от 29.04.2009г. на Д. окръжен съд, постановено по т.дело №189/2006г., жалбоподателят “З” А. е осъден да заплати на “А” Е. , гр. Г. разноски в размер на 7000 лв. – адвокатско възнаграждение. Жалбоподателят поддържа, че определението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на разпоредбата на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 от ГПК.
Ответникът “А” Е. е подал насрещна частна касационна жалба срещу въззивното определение, в частта, с която е отхвърлено искането му за разноски в размер на 5000 лв. Счита, че съдът е следвало да вземе предвид настъпилите преди постановяване на определението от въззивният съд факти, а именно заплащане на остатъка от договореното възнаграждение в размер на 12 000 лв., а именно сумата от 5000 лв. Искането за допускане касационно обжалване на въззивното определение обосновава с чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
В писмени становища всеки от частните жалбоподатели правят искане за недопускане до касационно обжалване частната жалба на насрещната страна.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение след преценка на данните по делото намира, че частната жалба на “З” А. е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на касационно обжалване съгласно чл.274, ал.3, т.2 от ГПК и е спазен преклузивният срок по чл.275, ал.1 от ГПК.
За да уважи искането на “А” Е. за разноски в размер на 7000 лв., въззивният съд е съобразил, че от договореното между дружеството и процесуалния му представител адв. Ж възнаграждение в размер на 12 000 лв., към датата на приключване на процеса пред първата инстанция адвокатът е получил реално 7000 лв. Освен това съдът е приел, че договорения хонорар е по-малък от минималния хонорар за една инстанция съгласно Наредба №1/2004г. на В. адвокатски съвет, поради което не може да се явява прекомерен по смисъла на чл.64, ал.4 ГПК отм.
Въззивното определение е от категорията на актовете по чл.274, ал.3, т.2 от ГПК и допустимостта на касационното обжалване се определя от въведените от частния жалбоподател основания по чл.280, ал.1 от ГПК.
Жалбоподателят поставя като съществени за делото два въпроса, решени в противоречие със съществуваща съдебна практика: в какъв срок страната трябва да направи искането си за разноски и дали заплащането на разноските е основание за присъждането им в тежест на противната страна. Твърди се още, че тези два въпроса са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане разглеждането на частната касационна жалба по същество. Поддържа се още, че молбата на “ А. СС” Е. за заплащане на разноски е недопустима, защото по въпроса за разноските се е произнесъл ВКС по ч.т. дело №161/2009г. и защото е подадена след законоустановения срок за допълване на определението от 8.05.2008г., постановено по т.дело №189/2006г. на Д. окръжен съд.
Настоящият състав на Върховния касационен съд, Търговска колегия, намира, че формулираните процесуални въпроси са съществени по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК. Не са налице обаче допълнителните предпоставки на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК. По поставените от жалбоподателя правни въпроси е налице трайно установена практика на ВКС, според която искането за разноски трябва да бъде направено до приключване на устните състезания в съответното производство, както и че адвокатско възнаграждение се присъжда в размер на действително платеното от страната, а не само съобразно уговорката между страната и нейния пълномощник в договора за правна защита и съдействие. В случая ответникът по делото “ А. СС” Е. е направил искане за заплащане на направените по делото разноски с молба от 12.02.2008г., т.е. преди постановяване на определението за прекратяване на производството по делото от 8.05.2008г. Дружеството – ответник е спазил срока по чл.192, ал.4 ГПК отм. за подаване на допълнителна молба за присъждане на разноските, направени пред първата инстанция / молбата е подадена на 16.06.2008г., а определението от 8.05.2008г. е влязло в сила на 24.09.2008г./ По втория правен въпрос въззивният съд е приел, че възнаграждението в размер на 7000лв. е платено от страната на адвоката, поради което въззивното определение и в тази му част не е постановено в противоречие с практиката на ВКС. Поради изложеното не следва да се допуска касационно обжалване на определението на Варненския апелативен съд по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Останалите оплаквания на частния жалбоподател представляват основание за отмяна на определението като неправилно, тъй като се твърди недоказаност на факта на заплащане на адвокатското възнаграждение. Следователно въведеното основание не е по прилагането или тълкуването на определена правна норма, а по преценката на приетите за установени обстоятелства по делото, което не обосновава приложното поле на нормата на чл.280, ал.1, т.2 от ГПК.
Правото на разноски е признато от закона имуществено право за възмездяване на страната за разноските по извършените процесуалните действия и за защита по иницииран срещу нея съдебен процес. В случаите, когато образуваното срещу нея производство е прекратено, законодателят й дава право да иска да бъде възмездена от ищеца, без да конкретизира основанието за прекратяване на производството/ чл.64, ал.3 ГПК отм/. В случаите, когато съдът е пропуснал да се произнесе по своевременно направеното в процеса искане за разноски или същите не са правилно определени, в двумесечен срок от влизане на решението, респ. определението в сила, съдът по свои почин или по искане на страната може да измени постановения съдебен акт в частта за разноските/ чл.192, ал.4 ГПК отм./. Тъй като по поставените от жалбоподателя “З” А. правни въпроси има трайна съдебна практика, а и разпоредбите на чл.64, ал.3 е чл.192, ал.4 ГПК отм. са ясни, не следва да се допуска до касационно обжалване въззивното определение.
Неоснователно е твърдението, че молбата за разноски е недопустима, тъй като този въпрос е решен с влязло в сила определение на ВКС. С определение № 138/3.04.2009г. по ч.т.дело №161/2009г. ВКС, ТК състав на второ отделение се е произнесъл по спор между страните за дължимите от ищеца на ответника разноски – адвокатско възнаграждение, които са направени пред въззивния съд по ч.т. дело №341/2008г. по описа на Варненския апелативен съд.
Предвид изхода по частната касационна жалба на “ З. Ш. “ А. ВКС не дължи произнасяне по насрещната частна касационна жалба на “А” Е. по аргумент на чл.287, ал.4 ГПК.
С оглед на изложеното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване на определение №268/19.06.2009г., постановено по ч.т.д. № 305/2009г. от Варненския апелативен съд, търговско отделение.
ОСЪЖДА “З” А. , гр. С. да заплати на “А” Е. , гр. Г. разноски в размер на 150 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: