О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 90
С., 22.01.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на деветнадесети ноември две хиляди и петнадесета година, в състав
П.: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
разгледа докладваното от съдия Д. Х. гр.дело N 4354/ 2015 г. и за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от А. А. А., чрез пълномощника адв.Г. М. срещу решение от 26.02.2015 г. по гр. д. № 4237/ 2014 г. на Софийски градски съд, г. о., ІІ-Б въззивен състав.
Ответникът по касационната жалба „Даря“-Е. не изразява становище по нея.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение , настоящият състав ВКС на РБ, ІІІ г.о. констатира следното:
Касационната жалба е допустима като подадена в предвидения от закона срок , от надлежна страна, с интерес от предприетото процесуално действие.
С обжалваното решение е потвърдено протоколно решение № ІІ-62-20/ 13.02.2014 г. по гр. д. № 37261/ 2013 г. на Софийски районен съд, 62 състав. С него е уважен частично предявеният от ищеца- касатор в настоящото производство, иск с правно основание чл. 128 КТ , като ответникът по касационната жалба е осъден да му заплати сумата 400 лв., представляваща трудово възнаграждение по трудов договор № 0001/ 01. 06. 2012 г. за месец юни 2012 г.ведно със законната лихва от 05. 09. 2013 г. до окончателното плащане . Искът до пълния му размер от 13 000 лв. за останалия претендиран период м.юни-м. декември 2012 г. по 400 лв.месечно и м.януари-м.август 2013 г. по 1 200 лв. месечно е отхвърлен. В частта, с която искът е уважен решението не е обжалвано и е влязло в сила. В. съд е препратил на основание чл.272 ГПК към мотивите, изложени от първоинсанционния съд. Посочил е ,че по иск с правно основание чл.128 КТ в тежест на ищеца е да установи наличието на трудово правоотношение с ответника през процесния период, за който твърди, че има право на трудово възнаграждение, наличието на отработване на претендираното трудово възнаграждение, както и неговия размер, а в тежест на ответника е да докаже плащането му. По делото е представен трудов договор от 01.06.2012 г., сключен между касатора и ответника, представляван от управител М. Х., за длъжността технически сътрудник-управител недвижими имоти, за неопределено време, с основно трудово възнаграждение в размер на 400 лв. и допълнително споразумение от 01.01.2013 г., с което основното трудово възнаграждение е увеличено на 1 200 лв.Представено е постановление за възлагане на недвижим имот от 25. 06. 2012 г. на ЧСИ с рег. №783, с което на ответника е възложен недвижим имот и вносна бележка , с която продажната цена е внесена от касатора.Прието е като доказателство и общо търговско пълномощно, издадено от ответника , представляван от М. Х. в полза на касатора, с нот.заверка от 15.06. 2012 г. От показанията на разпитания по делото свидетел Й. е установено, че касаторът се занимавал с търгове за недвижими имоти, наеми, фактури. С. смяната на собственика на ответника на свидетеля не му е известно дали касаторът продължава да изпълнява същите задължения. Вторият разпитан свидетел С.-брат на сегашния собственик на дружеството, е посочил, че касаторът е имал пълномощни от предишния управител да вади удостоверения и да върши други услуги във връзка със закупения на публичната продан имот, но не му е известно да е бил служител на дружеството. Самият касатор направил признание, че никога , от самото подписване на договора, не е получавал трудово възнаграждение. При съвкупната преценка на доказателствата, въззивният съд е стигнал до извода, че не е установено по делото касаторът да е полагал труд при ответното дружество след смяната на управителя, доколкото не са представени доказателства , които да установяват това обстоятелство.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поддържа,че е налице такова по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Поставя процесуалноправния въпрос за ясното и безпротиворечиво произнасяне на въззивния съд по оплакванията във въззивната жалба. Твърди, че е налице противоречие между мотивите на първоинстанционния съд, според които макар и само за месец юни 2012 г. е извършвал работа по трудово правоотношение, докато въззивният съд приел, че въобще не е полагал труд. Счита, че второинстанционният съд се е произнесъл в противоречие с приетото в решение на ВКС постановено по реда на чл.290 ГПК по гр.д.№1403/2012 г., ІV г.о., според което между мотивите на първоинстанционния съд, които са възприети от въззивния съд чрез препращане към тях и приетото от въззивния съд не трябва да има никакво противоречие. Обратното би довело до вътрешно противоречие в самите мотиви на въззивното решение, респективно до необоснованост на същото. В случая намира противоречието за толкова голямо, че е възможна недопустимост на съдебния акт по въпроса дали касаторът е работил в ответното дружество, тъй като има влязло в сила съдебно решение, с което е прието, че е работил през м.юни 2015 г./вероятно се има пред вид 2012 г. и е налице техническа грешка относно годината/.
По-нататък в изложението се поставя въпросът какви са предпоставките за заплащане на трудово възнаграждение. К. счита, че по въпроса въззивният съд се е произнесъл в противоречие с приетото в решение на ВКС по гр.д.№ 843/ 2012 г., ІV г.о., според което при непрестиране на работната сила право на трудово възнаграждение съществува само в случаите, когато това не се дължи на виновно поведение на работника. Твърди, че е бил единствен работник на дружеството, което е със сменен управител и осъществяваните от него функции са били свързани с отдаването под наем на недвижими имоти, което е единственият предмет на дейност на дружеството. Посочва, че в тази връзка гласните доказателства и представеното писмо от наемателя позволяват извода, че ги е изпълнявал.Изтъква, че в отговора на исковата молба бил оспорен периода след 01. 02. 2013 г., от което следвал извода че за периода преди тази дата от 01.06.2012 г. до 31.01.2013 г. няма възражение. Намира,че въззивният съд е следвало да направи преценка дали е налице неизпълнение на трудовите норми с оглед характера на трудовото задължение, на трудовите функции и на възможността за полагане на труд.
ВКС състав на ІІІ г.о. намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, постановено от въззивния съд. Според разрешенията в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. ОСГТК касаторът следва да обоснове общо и допълнително основание за допустимост. Общо основание е извеждането на правен въпрос, обуславящ решаващите изводи на въззивния съд, включени в предмета на делото. Първият поставен от касатора въпрос е релевантен, но не е налице отклонение от приетото в задължителната съдебна практика.Не може да се сподели твърдяното,че въззивният съд е направил фактически извод, че от ищеца въобще не е полаган труд по сключения с ответника трудов договор, в отклонение от приетото от първоинстанционния съд, че е налице изпълнение за месец юни 2012 г. Във връзка с престирането на труд изрично е посочено постановлението за възлагане на недвижим имот и вносната бележка, с която касаторът е заплатил дължимата продажна цена. В изложението се цитира отделен израз от формираните мотиви на въззивния съд, който е изолиран смислово от цялостното изложение по въпроса за изпълнението. Поради изложеното не може да се приеме и доводът ,че е налице недопустимост на въззивното решение, поради формираната сила на пресъдено нещо с влязлата в сила част на първоинстанционното решение, с която искът е уважен за месец юни 2012 г.
Вторият въпрос не е релевантен, доколкото въззивният съд е направил изводи относно разпределението на доказателствената тежест между страните. Мотиви във връзка с обстоятелството дали е налице неизпълнение на трудовите норми с оглед трудовите функции на касатора и възможностите за полагане на труд, както самият той заявява, не са правени. За да представлява общо основание за допускане на касационно обжалване, въпросът трябва да е обуславящ действително направените правни изводи на въззивния съд, а не да е свързан със становището на касатора за това по какви въпроси е следвало да се произнесе,но не го е сторил.
Н. на общо и допълнително основание ще има за последица недопускането на касационно обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 26. 02. 2015 г. по гр. д. № 4237/ 2014 г. на Софийски градски съд, г.о., ІІ-Б въззивен състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
П.:
ЧЛЕНОВЕ: