О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 900
София, 18.07.2013г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи март две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 1966/2013 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. А. А. срещу решение на Софийски градски съд, постановено на 22.10.2012г. по в.гр.д.№ 2688/2012г. в частта, с която след частична отмяна на решение от 13.10.2011г., постановено по гр.д.№ 37893/2009г. по описа на СРС е отхвърлен предявеният от А. А. А. против [фирма] иск по чл.357 КТ за сумата 12000лв.,представляваща обезщетение по т.2.2. от допълнително споразумение от 31.03.2008г. към трудов договор №015 от 31.03.2008г.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, нарушение на материалния закон – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване на предявения иск.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК искането на касатора за допускане на касационното обжалване е мотивирано с поддържаните основания за неправилност и необоснованост на решението. Касаторът поставя общотематично въпросите за границите на свободата на договарянето, за допустимостта на страни по трудов договор да договарят обезщетения, които не са предвидени в КТ, за правоотношенията между работник и работодател през времетраенето на тредовото правоотношение и тези след прекратяването му, свързани с последиците от това прекратяване, за тълкуването на договорите и на отделните им клаузи. Поддържа се, че е налице основанието по чл. 280 т.3 ГПК поради това, че тези въпроси са принципни и актуални при прилагането на действащата нормативна уредба, касаеща трудовите правоотношения, както и, че са от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото поради липса на съдебна практика. Поддържа , че е налице и основанието по чл.280 т.1 ГПК, тъй като ттези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с трайната и задължителна практика на ВКС. Не се позовава на конкретни съдебни актове и не излага съображения в какво се състои твърдяното противоречие.
Ответната страна [фирма] взема становище, че не са налице предпоставките за достъп до касация, както и за неоснователност на касационната жалба.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
С решението си въззивният съд приел, че трудовият договор е съглашение с гражданско-правни последици. За него важи принципът на свобода на договаряне с ограниченията в чл. 9 ЗЗД – повелителните норми на закона и добрите нрави. Под най-тежката гражданско-правна санкция – недействителност на трудовия договор – свободата на договаряне на страните в трудовото правоотношение е допълнително ограничена – клаузите на трудовия договор следва да са по-благоприятни за работника или служителя и от диспозитивните в трудовото ни право (чл. 50, ал. 2, вр. чл. 66, ал. 2 КТ). Допълнителното ограничение на договорната свобода при сключване на индивидуален трудов договор е проява на защитната функция, която чл. 16 от Конституцията на РБългария предвижда за правото на труд. Провеждането й Конституцията делегира на обикновения законодател. Тъй като трудовият договор е съглашение с гражданско-правни последици, неговото тълкуване се извършва по правилата на чл. 20 ЗЗД. Прилагайки тези правила, въззивната инстанция е приела, че чрез допълнителното споразумение към трудов договор № 015/ 31.03.2008 г. страните са уговорили по-висок размер на обезщетението при прекратяване на трудовия договор с ищеца по инициатива на работодателя и по-къс срок от законово установените (чл. 331, ал. 2 и 3 КТ). Съдът е посочил и това, че независимо, че в споразумението не е изявена изричната воля, че обезщетението се дължи при прекратяване на трудовия договор, то второто и третото изречения от единствената негова клауза са съдържателно съответни на чл. 331, ал. 3 КТ. И с двете възможности – да договорят по-висок размер на обезщетението при прекратяване на трудовото правоотношение по инициатива на работодателя и по-къс срок от законово установения – страните разполагат. По-високият размер е обосновим и от буквалния текст на чл. 331, ал. 2, in fine КТ (специална норма спрямо общата на чл. 244, т. 2 КТ). По-късият срок за плащане е по-благоприятен за служителя от законовия 1-месечен и чл. 50, ал. 2 КТ допуска договореното отклонение. Съобразно изложеното е обосновал изводите си, че 1) недействителна е клауза в трудов договор за обезщетение при предпоставки, различни от предвидените в КТ или в подзаконов нормативен акт на МС, защото противоречи на чл. 244, т. 2 КТ; 2) това противоречие изключва възможността за прогласяване на клаузата за нищожна поради липса на основание, защото порокът на чл. 74, ал. 1 КТ е най-тежкият; 3) с допълнителното споразумение към трудов договор № 015/ 31.03.2008 г. страните са уговорили обезщетение в размер на 12 брутни работни заплати при прекратяване на трудовото правоотношение по инициатива на работодателя срещу обезщетение ( при основанието на чл. 331 КТ) и 14-дневен срок, в който работодателят е длъжен да го плати за неговото плащане и 4) допълнително споразумение към трудов договор № 015/ 31.03.2008 г. произвежда валидно действие.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК. Съображенията за това са следните:
Съгласно чл.280 ал.1 от ГПК допускането е възможно ако при постановяване на обжалваното въззивно решение съдът се е произнесъл по процесуален или материален въпрос, който се разрешава противоречиво от съдилищата, който е решен в противоречие с практиката на ВКС или решението по който е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Уредбата на касационното обжалване като селективно, а не задължително, възлага на страната – касатор изискването да мотивира интереса от допускане на касационното обжалване. Това е ново изискване за страната, която не е доволна от получения резултат с въззивния съдебен акт. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно. Същевременно според разясненията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, който е конкретен, включен в предмета на спора и е от значение за формиране на решаващата воля на съда по конкретния казус, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В случая касаторът не е формулирал изрично материалноправен, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, който се дефинира като такъв, включен в предмета на спора и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело / т. 1 на Т. № 1/2009 г./. Формулирането на общотематични въпроси не е от естество да обоснове извод за достъп до касация. Тъй като формулирането на правен въпрос съставлява общо основание и поради това задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, то само липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване.
За пълнота на изложението следва да се посочи следното: не е налице и специфичната предпоставка, поддържана от касатора, по чл.280 т.3 ГПК. Отговор на поставените в изложението въпроси е даден с Решение №505 от 03.01.2013г. на ВКС, ІV ГО, по гр.д.№ 1476/2011г., постановено по реда на чл.290 ГПК. Съгласно последното “в гражданското право страните са свободни да определят съдържанието на договора, затова наред с уредените в особената част на ЗЗД, в ТЗ, СК, КТ и други закони съществуват и т. нар. ненаименовани договори (напр. договор за прехвърляне на собственост срещу задължение за издръжка и гледане, договор за рента, предприемачески договор и др.), в които страните сами определят съдържанието на насрещните престации. Страните са свободни също да уговарят и различни взаимни права и задължения вън и в отклонение от уреденото в закона съдържание на договора. Договорната свобода е принцип на гражданското право, тя е ограничена единствено от императивите разпоредби на закона и добрите нрави. В трудовото право договорната свобода е ограничена допълнително чрез забраната в чл. 66, ал. 2 КТ да се уговарят условия, които са по-неблагоприятни за работника или служителя от установените с колективния трудов договор. Тази забрана не изключва възможността страните по трудовия договор да имат и други отношения (напр. по договор за заем или отношения, произтичащи от непозволено увреждане), но всички отношения между тях, които са свързани с възникването, съществуването, изпълнението и прекратяването на трудовото правоотношение, както и с изпълнението на колективните трудови договори и установяването на трудов стаж са трудови.Съгласно чл. 20 ЗЗД при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните – върху какво страните са се споразумели и какъв правен резултат трябва да бъде постигнат. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността – какви са и как се съчетават отделните правомощия на страните с оглед постигането целта на договора, какво поведение на страната кои правомощия поражда за нея и как може да се упражняват те”. Въззивното решение е изцяло съобразено с така дадените разрешения на въпросите.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват, а ответната страна не е претендирала присъждането на такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд, постановено на 22.10.2012г. по в.гр.д.№ 2688/2012г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: