О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 902
гр. София 21.11.2018 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 12 ноември през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 1622 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба ищеца А. З. В., чрез адв. Ю. Р. срещу решение № 691/08.02.2018 г. по в.гр.дело № 968/2017 г. на Благоевградския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 9135/27.10.2017 г. по гр.дело № 1642/2017 г. на Благоевградския районен съд, с което са отхвърлени предявените искове от А. З. В. срещу Сдружение”Американски университет в България” с правно основание чл.344,ал.1,т.1,2 и т.3 КТ – за признаване на незаконността и отмяна на уволнението на ищеца от длъжност „Главен асистент”, извършено със Заповед № 1360/19.06.2017 г. на основание чл.58,ал.1,т.6 ЗВО, за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност”Главен асистент” и за заплащане на обезщетение по чл.225,ал.1 КТ в размер на 15 263.40 лв. за периода от 19.06.2017 г. до 19.09.2017 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 30.06.2017 г. до окончателното изплащане.
Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени обжалваното решение и вместо това се уважат предявените искове с правно основание чл.344,ал.1,т.1,2 и т.3 КТ.
В изложението са поставени правните въпроси: 1.Възможността на заместник-ректор и/или ректор на едно висше учебно заведение еднолично при липса на обективни критерии да отхвърли оценката на атестационна комисия по чл.57 от Закона за висшето образование/ЗВО/ и да уволни член на академичния състав на основание чл.58,ал.1,т.6 З. на основание две последователни отрицателни атестации, противоречи ли на императивните норми на закона, решен в противоречие с практиката на ВКС, в противоречие с актове на Съда на Европейския съюз и който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Според жалбоподателя въззивното решение противоречи на задължителната практика на съдилищата, обективирана в решение № 190/13.02.2001 г. по гр.дело № 1205/2000 г. на ВКС, III г.о., противоречи и на принципите, обективирани в т.решение № 3/16.01.2012 г. по т.дело № 3/2011 г. на ОСГК на ВКС, 2. на какви критерии следва да отговарят вътрешните правила на дадено висше учебно заведение в частта им относно атестационните процедури, за да бъде прието, че отговарят на императивните норми на закона, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. 3. Налице ли е несъблюдаване на разпоредбата на чл.22,ал.1,т.6 ГПК в случай, че процесуалният представител на една от страните е съпруг на председателя на съд, пред който се гледа делото на втора инстанция, а съдията по първоинстанционното производство е бивш стажант на същия този съпруг. При наличието на посочената фактическа обстановка следва ли да бъде считано за съществено процесуално нарушение продължаването на съдопроизводствените действия, без делото да бъде изпратено на друг, равен по степен съд, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, 4. решението противоречи с принципа, залегнал и в Дело F – 30/05 Asa Sundholm срещу Комисията на Европейските общности на Съда на Публичната служба, съгласно който при атестиране следва да се съблюдава основния принцип на правото на защита на оценяваното лице като на последното да бъде предоставено право да изложи становище по негативния доклад, решен в противоречие с актове на Съда на Европейския съюз. Цитирани са т.решение № 3/16.01.2012 г. по т.дело № 3/2011 г. ОСГК на ВКС и решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК.
Ответникът по касационната жалба Сдружение „Американски Университет в България”, чрез адв. М. А. в писмен отговор е изразил становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси от жалбоподателя и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
Въззивният съд се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с пр.осн.чл.344,ал.1,т.1,2 и т.3 КТ за признаване за незаконно уволнението на ищеца А. З. В., извършено със заповед № 1360/19.06.2017 г. на основание чл.58,ал.1,т.6 ЗВО и за отмяна на уволнението, за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност”Главен асистент” и за заплащане на обезщетение по чл.225,ал.1 КТ в размер на 15 263.40 лв. за периода от 19.06.2017 г. до 19.09.2017 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 30.06.2017 г. до окончателното изплащане.
Прието е, че фактическият състав на прекратяване на трудово правоотношение в хипотезата на чл.58,ал.1,т.6 от Закона за висшето образование/ЗВО/ включва елементите: 1. ищецът да е член на академичния състав при ответника Американски университет в България/АУБ/, 2. заповед на ректора на Американски университет в България за освобождаване на ищеца от заеманата длъжност, 3.наличието на две последователни отрицателни атестации на ищеца и 4. процедурите при изготвянето на двете последователни отрицателни атестации да са в съответствие с предварително определени критерии съгласно Наръчника на преподавателите в АУБ.
Съдът е приел за безспорно между страните, че същите са се намирали в безсрочно трудово правоотношение, при което ищецът е заемал длъжността „главен асистент” при ответника. Посочил е, че това обстоятелство се установява от приложения трудов договор № 1367/28.06.2013 г. и допълнителни споразумения към същия от 01.07.2014 г., от 01.07.2015 г., от 01.07.2016 г. и от 21.12.2016 г. Приел е, че с оглед заеманата длъжност от ищеца „главен асистент” същият е бил член на академичния състав на ответника АУБ.
Прието е, че в трудовия договор – т.8 и в последващите допълнителни споразумения е включена клауза, съгласно която получена от преподавателя една отрицателна оценка при атестация може да бъде счетена за липса на качества за ефективно изпълнение на възложената с трудовия договор работа, която и да послужи за прекратяване на трудовия договор. Посочил е, че ответникът е направил възражение за недействителност на целия трудов договор, тъй като въведеното от страните допълнително прекратително основание по т. 8 за прекратяване на трудовия договор е извън установените в императивната норма на чл.58, ал. 1 ЗВО основания за прекратяване. Преценено е за неоснователно възражението за недействителност на целия трудов договор. Прието е, че в чл. 58, ал. 1 ЗВО са изброени специфични основания за прекратяване на трудовото правоотношение на членовете на академичния състав на висшите учебни заведения, като сред тях не е предвидено една отрицателна оценка при атестация да води до освобождаване от длъжност. С оглед на това е формиран извод, че уговореното в т. 8 от трудовия договор основание за прекратяване на трудовото правоотношение противоречи на императивната разпоредба на чл. 58, ал. 1, т. 6 ЗВО. Приел е, че това не влече недействителност на целия трудов договор, а само на въпросната клауза и вместо тази клауза се прилага повелителната разпоредба на чл. 58, ал. 1, т. 6 ЗВО по аргумент на чл. 70, ал. 4КТ.
Въззивният съд е приел, че президентът на ответника С. С. има качеството ректор и като такъв е материално компетентен да издаде процесната заповед за прекратяване на трудовото правоотношение. Посочил е, че според представеното по делото доказателство – Решение № 3018/31.05.2017г. по ф.д. № 11/1991г. по описа на ОС-Благоевград С.С. К. е освободен като президент на АУБ и е назначен С. Ф. С.. Изведен е извод, че законният представител на ответника към момента на издаване на заповедта – 19.06.2017г. е президента С. С., който е компетентен да сключва и прекратява трудови договори със служителите на АУБ.
Съдът се е произнесъл по въпроса дали ищецът е получил две последователни атестации и спазена ли са били процедурите при изготвянето на двете последователни отрицателни атестации с предварително определени критерии съгласно Наръчника на преподавателите в АУБ.
Приел е, че в Наръчника на преподавателите в АУБ редът и начина на атестация е уреден в зависимост от това какъв е видът на назначението на преподавателя – Раздел II и Раздел III. Приел е също, че назначението на ищеца А. В. следва да се квалифицира като редовно по смисъла на т.2.2.1, изр. първо от Наръчника, тъй като същият е бил нает на пълна заетост с първоначален срок от 3 години. Посочил е, че всички преподаватели на пълна заетост в АУБ се назначават с първоначален срок от 3 години. Взети са предвид разпоредбите на т.2.2.1 изр. трето от Наръчника, според които преподавателите на пълна заетост се атестират за продължаване на договора и пригодност за повишаване в академична длъжност съгласно критериите и процедурите в Раздел III от Наръчника. Прието е, че в т. 2.8.1, изр. трето е предвидено, че първоначалният тригодишен договор може да бъде подновен за още три години по преценка на заместник-ректора по академичната дейност.
Прието е, че процедурата по атестация на преподавателите е подробно уредена в раздел III от Наръчника. В т.3.1 са прогласени целите на атестирането, които са две: подпомагане на развитието на академичния състав и да се отговори на потребностите на институцията. В точката е изведен като институционален приоритет на АУБ отличното ниво на преподаване, както ангажираността на редовните преподаватели с научно-изследователска и художествено-творческа и административна дейност. Приел е, че критериите за атестация на преподавателите са посочени в т.3.8, като на база на същите се оценява представянето на преподавателите в три области: преподаване, научно-изследователска и художествено-творческа и административна дейност. Според въззивния съд изведените в ответното висше училище критерии по атестация на членовете на академичния му състав отговарят на общите критерии по чл. 57, ал. 1 и ал. 2 ЗВО за оценка на академичния състав. Приел е, че редакцията на разпоредбата на чл. 57, ал. 2, ЗВО налага извод, че детайлната уредба на предварително оповестените показатели и критерии е в правомощията на всяко висше учебно заведение.
Прието е, че в т.3.8 от Наръчника за всеки един от горепосочените критерии са подробно изброени и съответните приложими източници на информация, на базата, на които се извършва оценката на представянето на атестирания преподавател по всяка една от трите области. Прието е също, че по отношение на областта преподаване изрично е предвидено, че приложими източници на информация са студентската оценка на преподавателя, писмени мнения на колеги-преподаватели, графики с разпределяне на оценките, както и самата самооценка на атестирания.
Съдът е приел, че в т.3.11 е предвидена атестационната процедура за редовни преподаватели, на базата, на която се подновява договора на преподавателя. Посочил е, че в случая ищецът А. В. е бил редовен преподавател, поради което по отношение на него е приложима тази атестационна процедура. Приел е, че е изрично уредено, че процедурата включва няколко стъпки /етапа/ на разглеждане.
Приел е, че първата стъпка, съгласно т.3.11.1 е атестация и препоръка от страна на Екип за атестиране на преподавателите /ЕАП/. В т.3.9 от Наръчника е уреден редът и начинът за избиране на ЕАП. Членовете на ЕАП са петима редовни и двама резервни, като същите се избират от Общото събрание на преподавателите. Всеки атестиран преподавател има право да изключи един член от процеса на неговата атестация – т.3.9.3. ЕАП изготвя своя собствена оценка на атестирания преподавател на базата на досието му и на неговите постижения, като поставя своя оценка по всяка една от областите на представяне на преподавателя: преподаване, научно-изследователска и художествено-творческа и административна дейност. Оценките, които Екипа може да постави са посочени в т.3.6 от Наръчника, като същите са “Неприемливо“, „Нуждае се от подобрение“, „Отговаря на изискванията“, „Много добро“ и „Изключително“. След като постави своята оценка по всяка от тези области ЕАП съставя писмо до атестирания и препоръка към заместник-ректора на академичната дейност. В писмото си ЕАП включва и препоръка до първия заместник-ректор по академичната дейност дали договорът на преподавателя да бъде подновен. Прието е, че препоръка за продължаване на договора на атестирания преподавател се дава, ако същият е изпълнил минималните изисквания за всяка от трите области и постигнал една от петте възможни комбинации от таблицата, посочена в т.3.3.1 от Наръчника. Прието е също, че в този етап е предвидена възможността ЕАП да препоръча краткосрочно подновяване на договора, за да се позволи на преподавателя да се справи с определена слабост в представянето си, като от своя страна атестираният преподавател има право да изрази становището си по отношение на поставените му оценки в трите области.
Въззивният съд е приел, че втората стъпка, съгласно т.3.11.2 включва собствената оценка на първия заместник-ректор по академичната дейност по отношение на представянето на атестирания преподавател в трите области. В този етап заместник-ректорът по академичната дейност изготвя оценката на базата на досието на преподавателя, неговото становище относно препоръката на ЕАП. Заместник-ректорът по академичната дейност подготвя писмена препоръка до ректора, в което излага собственото си становище за или против подновяване на договора на преподавателя. Атестираният преподавател може да отговори на оценката на заместник-ректора по академичната дейност.
Прието е, че финалният етап, според т.3.11.3 на атестационната процедура е действието на ректора, за който единствено е предвидено и окончателно право да поднови договора на атестирания преподавател. Р. е длъжен в този етап да посочи причините, поради които не е съгласен с препоръката на ЕАП и/или първия заместник ректор по академичната дейност.
Преценено е за неоснователно оплакването във въззивната жалба относно критериите на АУБГ за атестация на членовете на академичния състав, разписани в Наръчника на преподавателите, че са необективни и неизмерими в съответствие с критериите в чл. 57, ал. 2 ЗВО. Посочил е, че в случая трудовото правоотношение с ищеца е прекратено на основание, предвидено в закона – чл. 58, ал.1, т.6 от ЗВО и Наръчника на преподавателите, поради две последователни отрицателни атестации. Съдът е приел, че е налице соченото основание и то към момента на връчване на заповедта, доколкото законността на заповедта за уволнение се преценява с оглед обстоятелствата към този момент. Приел е също, че тежестта на доказване по заявения иск е на работодателя, тъй като той е длъжен да докаже, че е упражнил правото си на уволнение законосъобразно. Според въззивния съд получените две отрицателни атестации, са влезли в сила, доколкото по делото са представени доказателства, че ищецът не е обжалвал резултатите по реда на глава шеста от Наръчника на преподавателите.
Прието е, че описаната атестационна процедура освен от текста на Наръчника се подкрепя и от показанията на свидетелите Е. А. З.—Т. -служител при АУБ, изпълняващ към 2017г. длъжността заместник ректор по академичната дейност и Р. М. У. – служител при АУБ, изпълняващ длъжността декан на преподавателите.
Въззивният съд е приел, че в случая по отношение на ищеца В. са налице две отрицателни атестации /през 2015г. и през 2017г./, като процедурите и при двете атестации са спазени.
По отношение на първата атестация, извършена през 2015г. е прието за установено, че на първия етап ЕАП с писмо от 02.04.2015г., предвид поставените от тях оценки по отношение на всяка една от трите области на представяне, е препоръчал на заместник-ректора по учебната дейност подновяване на договора на ищеца с три години. По отношение на областта преподаване ищецът В. е възразил на оценката на ЕАП „Професионално компетентен“, като е поискал да му се даде по-висока оценка – „Отличен“. Във втория етап заместник-ректорът по академичната дейност през този период С. С. в препоръката си от 15.04.2015г. до ректора К. А. е изразил несъгласие както с оценката поставена от ЕАП, така и със самата самооценка на ищеца. Заместник-ректорът по академичната дейност е поставил оценка „неефективен“ на представянето на ищеца в областта преподаване, като същият е поставил тази оценка на основание предвидения в т. 3.8 от Наръчника източник на информация – студентската оценка на преподавателя. По отношение на другите две области научно-изследователска и художествено-творческа и административна дейност е изразил съгласие с оценката на ЕАП. Въпреки високите оценки в другите области, поставената от заместник-ректора по академичната дейност ниска оценка в областта „преподаване“ според въззивния съд обуславя извода, че като цяло атестацията на ищеца през 2015г. е отрицателна. Ищецът В. не е възразил срещу дадената му от заместник-ректора по академичната дейност отрицателна атестация. Във финалния етап на тази атестационна процедура ректорът на АУБ К. А. е изразил съгласие с препоръката на заместник-ректора по учебната дейност С. С., поради което приел, че ищецът не е бил изпълнил необходимите критерии за ефективност на преподавателската работа. На базата на тази своя окончателна оценка на ищеца бил предложен не тригодишен договор, а едногодишен.
Относно втората атестация, извършена през 2017г. е прието за установено, че на първия етап ЕАП с писмо от 05.04.2017г., предвид поставените от тях оценки по отношение на всяка една от трите области на представяне, е препоръчал на заместник-ректора по учебната дейност подновяване на договора на ищеца с три години. Във втория етап заместник-ректорът по академичната дейност Е. З.-Т. в препоръката си от 24.04.2017г. до ректора С. С. е изразила несъгласие с оценката поставена от ЕАП по отношение на представянето на ищеца в областта преподаване – „Много добър“. Заместник-ректорът е поставил оценка „има нужда от подобрение“ на представянето на ищеца в областта преподаване, като същата е поставила тази оценка на основание предвидения в т. 3.8 от Наръчника източник на информация – студентската оценка на преподавателя. По отношение на другите две области научно-изследователска и художествено-творческа и административна дейност е изразила съгласие с оценката на ЕАП. Въпреки високите оценки в другите области, поставената от заместник-ректора по академичната дейност ниска оценка в областта преподаване според съда се налага извод, че като цяло атестацията на ищеца през 2017г. е отрицателна. Ищецът В. е възразил срещу дадената му от заместник-ректора по академичната дейност отрицателна атестация. Във финалния етап на тази атестационна процедура ректорът на АУБ С. С. е изразил съгласие с препоръката на заместник-ректора по учебната дейност Е. Завсива-Т., поради което не бил сключен нов тригодишен договор с ищеца.
С оглед на посоченото съдът е приел за неоснователни доводите на ищеца, че процедурата по атестиране не била разписана в Наръчника и че същата не била базирана на обективни и измерими критерии. Прието е, че в Наръчника е описана подробно атестационната процедура, която е следвало да премине ищецът, като са ползвани обективни и измерими критерии в съответствие с посочените в чл. 57, ал. 2 ЗВО. Прието е също, че съдът следва да следи за съответствие на показателите и критериите в правилниците на учебните заведения за атестиране с критериите, установени в закона – чл. 57, ал. 2 ЗВО, че е спорно, доколко съдът може да определи каква е тежестта на всеки един от критериите по чл. 57, ал. 2 ЗВО. Въззивният съд е приел, че в случая АУБ е извел като водещ критерий студентското мнение, че това не противоречи на разпоредбата на чл. 57, ал. 2 ЗВО. Посочил е, че в първите етапи от проведените атестации на ищеца ЕАП са давали положителна атестация, че тази оценка на ЕАП не е окончателна, тъй като в следващите етапи заместник-ректорът по учебната дейност и ректорът правят собствена оценка, като окончателно атестационната процедура приключва с решение на ректора. Преценен е за неоснователен довода на ищеца, че подобно еднолично вземане на решение от страна на заместник-ректорът по учебната дейност и ректорът противоречи на разпоредбите на ЗВО, че в случая решенията им не са изцяло по тяхна произволна преценка и усмотрение. Прието е, че преценката и в двете атестации е обоснована, че същата е основана на обективен критерий, който е въведен в Наръчника – предвидения в т. 3.8 от Наръчника източник на информация – студентската оценка на преподавателя. Приел е, че в тази насока заместник-ректорите по академичната дейност и през 2015г. и 2017г. са се обосновали с оглед на това, че оценките на студентите, които дават на ищеца са под средните показатели за целия университет.
С оглед на тези съображения е изведен извод, че прекратяването на трудовото правоотношение с ищеца на основание чл. 58, ал.1, т.6 от ЗВО е законосъобразно. Поради това е прието, че предявеният иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е неоснователен и следва да се отхвърли.
По предявените искове по чл. 344, ал. 1, т. 2 и чл. 344, ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ:
Съдът е приел, че основателността на тези искове е обусловена от установяване прекратяване на трудовия договор в нарушение на закона и, че са поставени в зависимост от изхода на конститутивния иск по чл.344, ал.1, т.1 КТ. Посочил е, че отхвърлянето на последния, налага идентичен правен резултат и на претенцията за възстановяване на длъжност и за заплащане на обезщетение, поради което, според съда исковете следва да бъдат отхвърлени.
Прието е, че не е налице нарушение на императивни материални и процесуални норми, че решението е правилно и на основание чл. 272 от ГПК е препратил към мотивите на районния съд. Възприети са фактическите и правни констатации в първоинстанционното решение. Формиран е извод, че същото следва да се потвърди. Съдът е приел за необосновани оплакванията във въззивната жалба.
По правните въпроси:
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК по първия въпрос от изложението. Въпросът е формулиран общо и хипотетично, поради което съдът преценява, че не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280,ал.1 ГПК. Според практиката на ВКС, обективирана в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Като взема предвид това тълкуване съдът преценява, че въпросът не е правен. Същият не е формулиран ясно и конкретно, съответно не е разрешен от въззивния съд и не е обусловил решаващите правни изводи по предмета на настоящия спор. Освен това въпросът е изведен въз основа на хипотеза, каквато не е установена по делото, а именно въззивният съд не е приел за установено, че в случая липсват обективни критерии за атестациите на ищеца А. В., извършени от Екипа за атестиране, съответно за изразеното становище на заместник ректора и ректора по оценките на този екип. С оглед на посоченото съдът намира, че така формулиран въпросът не е правен. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителните предпоставки, предвидени в чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК.
В изложението жалбоподателят е посочил, че въззивното решение противоречи на задължителната практика на съдилищата, обективирана в решение № 190/13.02.2001 г. по гр.дело № 1205/2000 г. на ВКС, III г.о., постановено по реда на ГПК/отм./.
Съдът преценява, че не следва да се произнася по същия довод, тъй като жалбоподателят не е формулирал ясен правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, а именно въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на съда в обжалваното въззивно решение. За да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК жалбоподателят следва да формулира правен въпрос, както и да обоснове наличието на всяка от допълнителните предпоставки, предвидени в т.1,2 и/или т.3 на чл.280,ал.1 ГПК. Решенията на състави на ВКС, постановени по реда на ГПК отм. са извън обхвата на понятието задължителна практика на ВС и ВКС в тълкувателни решения и постановления, и практика на ВКС по смисъла на чл.280,ал.1,т.1 ГПК, нито са включени в основанията, предвидени в чл.280,ал.1,т.2 и т.3 ГПК.
Жалбоподателят поддържа в изложението, че обжалваното въззивно решение противоречи на принципите, обективирани в т.решение № 3/16.01.2012 г. по т.дело № 3/2011 г. на ОСГК на ВКС. Този довод не е свързан с конкретен правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК и поради това съдът намира, че същият не следва да се разглежда. Само за яснота съдът отбелязва, че с т.решение № 3/16.01.2012 г. по т.дело № 3/2011 г. на ОСГК на ВКС е прието, че преценката на работодателя по чл. 329, ал. 1 КТ – кой от работниците и служителите има по-висока квалификация и работи по-добре подлежи на съдебен контрол в производството по иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ при упражняването, на който съдът проверява, основават ли се приетите от работодателя оценки по законовите критерии по чл. 329, ал. 1 КТ на действително притежаваните от работниците и служителите квалификация и ниво на изпълнение на възложената работа. Извършената от работодателя злоупотреба с правото на подбор при преценка, кой работи по-добре, не е критерий за упражняване на съдебен контрол по отношение на извършения подбор. Така цитираната практика на ВКС е неотносима към настоящия правен спор, тъй като касае приложение разпоредбите на чл.329,ал.1 КТ. Трудовият договор с жалбоподателя А. В. е прекратен на основание чл. 58,ал.1,т.6 от Закона за висшето образование.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по втория въпрос от изложението, тъй като не е обосновал наличието на допълнителната предпоставка по смисъла на т.3 от посочената разпоредба – не е посочил какво е значението на поставения правен въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато жалбоподателят не е цитирал, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материално правен или процесуално правен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая няма. Поставения въпрос касае приложение на нормите на чл. 57,ал.1 и ал.2 и чл.58,ал.1,т.6 от Закона за висшето образование, които са ясни и пълни и не се нуждаят от тълкуване. По прилагането им е установена трайна и обилна задължителна съдебна практика, която не следва да се осъвременява, поради липса на данни за промени в обществените условия и в законодателството.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по третия въпрос от изложението. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в т.4 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Формулирания правен въпрос е по приложение разпоредбите на чл.22,ал.1,т.6 ГПК, които са ясни и не следва да се тълкуват. По този текст е установена трайна и последователна практика на ВКС, като въззивният съд не е разрешил правния въпрос в противоречие със същата. Например с решение № 27/30.06.2015 г. по гр.дело № 4508/2014 г. на ВКС, I г.о., постановено по чл.290 ГПК е прието, че законът не допуска във втората фаза на производството по съдебна делба да участва съдията, постановил обезсилено първоинстанционно решение в същата фаза на делбата, ако въззивната жалба е срещу първоинстанционно решение, постановено при новото разглеждане на делото от първата инстанция. Прието е, че случаят осъществява основание за отвод по чл. 12, ал. 2, пр. 1 ГПК (отм), а сега чл. 22, ал. 1, т. 5, пр. 1 ГПК. Ако този съдия не е бил отстранен от въззивния състав, а с неговото участие е постановено въззивното решение, решението е неправилно и подлежи на отмяна по реда на касационното обжалване като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила (касационно основание по чл. 281, т. 3, пр. 2 ГПК.
С решение № 351/12.12.2011 г. по гр.дело № 497/2010 г. на ВКС, II г.о. по поставения въпрос дали е налице основание за отвеждане на член на състава на съда в случай,че негов съпруг е участвал в производството по делото като вещо лице в производството пред предходната инстанция е прието, че понятието “други обстоятелства,които пораждат съмнение в безпристрастността на съдията” по смисъла на чл.22,ал.1,т.6 ГПК включва и участието като вещо лице в производството по делото на съпруг на съдия,който е взел участие при постановяване на решение по делото,тъй като принципът,на който са определени основанията за отвод на съдията изключва възможността лице,имащо качеството съдия,да постанови решение по правен спор,при разглеждането на който в каквото и да е качество е участвал неговият съпруг. Правният въпрос въззивния съд не е разрешил в отклонение от посочената практика на ВКС. Искането на жалбоподателя-ищец за отвод на съдиите от съдебния състав, постановил обжалваното въззивно решение на основание чл.22,ал.1,т.6 ГПК е оставено без уважение. Правните изводи на въззивния съд са различни, тъй като се е произнесъл по хипотеза, съвсем различна от тази по всяко от цитираните решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по четвъртия въпрос от изложението. Въпросът не е правен според тълкуването, дадено в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и цитирана по-горе, тъй като само е посочено, че въззивното решение противоречи на принципа, залегнал и в Дело F – 30/05 Asa Sundholm срещу Комисията на Европейските общности на Съда на Публичната служба, съгласно който при атестиране следва да се съблюдава основния принцип на правото на защита на оценяваното лице като на последното да бъде предоставено право да изложи становище по негативния доклад. Жалбоподателят не е формулирал правен въпрос, по който се е произнесъл въззивния съд и е обусловил решаващите правни изводи по предмета на спора, за да се прецени разрешен ли е същия в отклонение от разрешението, дадено в цитираното дело Дело F – 30/05 Asa Sundholm срещу Комисията на Европейските общности на Съда на Публичната служба. Тъй като въпросът не е правен само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителната предпоставка, предвидена в чл.280,ал.1,т.2 ГПК.
Като взема пре