О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 903
София, 10.07.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на девети юли две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №1055/2015 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№127284/31.10.2014 г., подадена от адв. Р. Г. – процесуален представител на Р. Х. Р. от [населено място] против въззивно решение от 17.9.2014 г. по гр.д.№888/2013 г. по описа на Софийския градски съд, ІІ-А въззивен състав.
С обжалваното решение са отхвърлени предявените от Р. Х. Р. против М. Н. П. обективно съединени искове с правно основание чл.45 ЗЗД за сумите от по 2500 лева – обезщетение за стресово състояние в резултат на проведени множество разпити на ищцата от органи на досъдебното производство във връзка с жалби на ответницата, и обезщетение за стресово състояние, психическо напрежение и главоболие, изживяни през месец септември 2008 г., когато на ищцата са представени комплект жалби от Прокуратурата. Със същото решение е потвърдено решението на СРС, 28 състав, от 23.5.2012 г. по гр.д.№562262/2009 г. в останалите обжалвани части, по искове с правно основание чл.45 ЗЗД: за разликата над 2500 лева до пълния предявен размер от 10000 лева, и за разликата над 2500 лева до пълния предявен размер от 10000 лева, по исковете посочени по-горе, както и за сумата 5000,01 лева – обезщетение за претърпени болки и страдания следствие на невралгия на зъбите и в частта за отхвърляне на предявения от М. Н. срещу Р. Р. насрещен иск за сумата 7500 лева – неимуществени вреди по чл.45 ЗЗД.
По исковете на Р. Р. срещу М. П. въззивната инстанция е приела, че исковете са неоснователни, тъй като се касае за разграничение между деяние, с което се упражнява правото да се сигнализира за извършено престъпление и деяние, съставляващо клевета, като в случая е налице конституционно право на ответницата да сигнализира надлежните органи за извършвани противоправни действия. Този извод е обоснован с наличието на съдебна практика на Върховната съдебна инстанция, опредметена в решение №242/20.3.2009 г. по гр.д. №5739/2007 г. , ІІІ г.о., и определение №957/12.7.2011 г. по гр.д.№57/2011 г., ІV г.о. Освен това въззивният съд е стигнал до извод, че от съдържанието на подадените жалби се установява, че в тях няма данни за твърдяни клеветнически действия на ответницата по преустройството на общи части на сградата, в която живеят и двете, които са били предмет на гражданскоправен спор, който е ирелевантен за настоящия спор. Прието е също така, че не е налице и хипотезата на чл.147 НК и съдът е стигнал до извод, че не е налице фактическия състав на чл.45 ЗЗД по всички първоначално предявени искове, поради липса на доказано противоправно поведение, при съответната форма на вина, обуславящи ангажирането на деликтна отговорност на ответницата Н.. По насрещния иск е прието, че същият също е неоснователен и недоказан.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК на Р. Р. се твърди, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.т.2 и 3 ГПК и се поставят следните въпроси: 1. Представлява ли подаването на над 70 неоснователни жалби, сигнали и др. пред различни органи – държавни, общински, съдебни – злоупотреба с право, или е само изпълнение на конституционното право на всеки български гражданин да сигнализира органите за нередности и престъпления ?; 2. И до коя жалба/5,922 или 35/ е упражняване на конституционно закрепено право и от коя нататък е злоупотреба с право, след като се установи, че всичките са неоснователни ?; 3. Следва ли ал.2 на чл.45 ЗЗД да се тълкува ограничително/както и направил СГС в обжалваното решение/ в смисъл, че “се презумира вината само при непредпазливост – самонадеяност и небрежност/, но не и умисъла за причиняването на вредоносен резултат, след като самият закон/ЗЗД/ не прави такова разграничение ?.
Моли се допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Ответникът по касация М. П. Н., посредством процесуалния си представител – адв. З. Н., е депозирала отговор по смисъла на чл.287 ГПК. Претендират се разноски за касационното производство.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.280 ГПК и взе предвид отговора на ответницата по касация намира, че жалбата е подадена в законния срок. За да се произнесе по допускане на въззивното решение до касационно обжалване съдът взе предвид следното:
Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Изложението не отговаря на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Решаващият извод на въззивния съд е за липсата на елементите на фактическия състав на чл.45 ЗЗД по всички първоначално предявени искове, поради липса на доказано противоправно поведение, при съответната форма на вина, обуславящи ангажирането на деликтна отговорност на ответницата Н.. Въпрос относно този решаващ извод обаче касационната жалбоподателка не е поставила.
Поради това касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.
С оглед изхода от спора касационният жалбоподател следва да заплати на ответника по касация деловодни разноски за настоящото производство в размер на 910 лева.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 17.9.2014 г. по гр.д.№888/2013 г. по описа на Софийския градски съд, ІІ-А въззивен състав, по касационна жалба, вх.№127284/31.10.2014 г., подадена от адв. Р. Г. – процесуален представител на Р. Х. Р. от [населено място].
ОСЪЖДА Р. Х. Р., ЕГН – [ЕГН], от [населено място], [улица] да заплати на М. П. Н., ЕГН – [ЕГН], от [населено място], [улица], ап.2, деловодни разноски в размерна 910/деветстотин и десет/ лева.
Определението окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: