О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 903
София, 11.07. 2013 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на единадесети април през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 1423 по описа за 2012 г. взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по четири касационни жалба, подадени съответно от ищеца по делото В. П. В., от ответника по исковете с правно осн. чл. 45, ал. 1 ЗЗД Р. И. Т. и от ответниците по исковете с правно осн. чл. 49 ЗЗД [фирма], София и [фирма], В. срещу въззивно решение № 1250/12.07.2012 г. постановено по гр.д. № 831/2012 г. от Софийски апелативен съд.
С въззивното решение Р. И. Т., на осн. чл. 45, ал. 1 ЗЗД и вестник [фирма], София на осн. чл. 49 ЗЗД са осъдени да заплатят солидарно на В. П. В. обезщетение в размер от 12 000 лв. за причинените му неимуществени вреди от 4 публикации във вестника., ведно с лихва за забава, считано от 03.07.2008 г.; Р. Т. на осн. чл. 45, ал. 1 ЗЗД и вестник [фирма], В. са осъдени солидарно да заплатят на В. В. обезщетение в размер на 2 500 лв. за причинените му неимуществени вреди от една публикация във вестника, ведно с лихва за забава, считано от 03.07.2008 г.
Ищецът В. П. В. чрез адв. Светла Г. обжалва въззивното решение в частта, с която са отхвърлени исковете до пълния предявен размер от 100 000 лв.
Излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
Р. Т. и [фирма], В. не са отговорили в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
[фирма],София е отговорило, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Р. Т. обжалва въззивното решение, с което е осъдена да заплати на В. обезщетения за публикациите в двата вестника. Развива съображения за противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Насрещната страна В. П. В. е отговорил, че в оспорваната от Т. част въззивното решение е правилно и не противоречи на практиката на Върховния касационен съд.
[фирма], София, представлявано от С. Б. чрез адв. И. Т. от АК София обжалва решението на апелативния съд в частта, с която е осъдено да заплати на осн. чл. 49 ЗЗД обезщетение на В. В.. Касационните доводи са за допуснато нарушение на чл. 272 ГПК при мотивиране на въззивния съдебен акт, противоречие с чл. 45, ал. 1 и чл. 49 ЗЗД поради неустановена причинна връзка между вредите и противоправното деяние, както и настъпването на неимуществени вреди, противоречие с чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението, което е завишено.
Насрещната страна В. П. В. е отговорил, че въззивното решение е правилно и не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.
[фирма], В., представлявано от управителя А. П. А. обжалва решението на въззивната инстанция в частта, с която е осъдено да заплати обезщетение на В. В. по съображения за противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Насрещната страна В. П. В. е отговорил, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационните жалби са допустими.
Подадени са в срока по чл. 283 ГПК от легитимирани страни срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовават касаторите, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Предявени са искове по чл. 45, ал. 1 и чл. 49 ЗЗД от В. В. за причинени му неимуществени вреди от неверни, позорящи го публикации срещу автора им Р. Т. и издателите на вестниците, в които са публикувани материалите.
Съдът установил, че печатните издания са публикували материали на Т. във връзка с два случая, свързани с В. – единият, при който той като началник на РПУ В. бил наредил на подчинен да се самоизпробва на апарат за установяване наличието на алкохол у водачи на МПС вместо пиян магистрат, а вторият, при който В., намирайки се в ресторант „Каприз” бил в компания с криминално проявени лица, включително такива срещу които се води разследване.
По тъжба на В. В. е образувано наказателно производство и Т. е призната за виновна по повдигнатото обвинение за клевета относно случая с пияния магистрат и оправдана по повдигнатото обвинение за клевета относно случая за компанията в ресторант „Каприз”, като е установено, че изнесената информация е вярна.
Пред въззивната инстанция не е бил спорен въпроса, че във вестник „Стандарт” са публикувани четири материала на Т. във връзка с „пияния магистрат” и един във вестник „Шанс експрес”.
Съдът посочил, че е обвързан от решението по наказателното дело относно авторството, неверността на изнесеното в статиите, което е и за извършване на престъпление от пострадалия, вината на журналиста.
Прието е, опозоряването на професионалното и лично достойнство на В. в резултат на изнесеното в двата вестника, подлежи на обезщетяване в размери, според критерия на чл. 52 ЗЗД. Съдът, също така и намерил, че дисциплинарното производство срещу В. във връзка и с двата случая, за които са публикувани материали на Т. е започнало не по повод публикациите, а във връзка с по-рано подаден анонимен сигнал.
При направен извод за увреждане на неимуществената правна сфера на В., съдът е определил и размера на дължимото обезщетение за публикациите във всеки един от двата вестника. В тази връзка и с оглед чл. 52 ЗЗД съдът е отчел възрастта и служебното положение на В., спецификата на изнесената информация /прикриване на пиян магистрат/, към каквато обществото е изключително чувствително, броя на статиите за въпросния инцидент в двете печатни издания, обстоятелството, че вестник „Стандарт” е централен ежедневник, е „Шанс експрес” местно издание; установените притеснения и наранено самочувствие по повод публикациите, отражението върху здравословното състояние на пострадалия. Съдът, също така преценил, че негативните чувства, притеснения, стрес проблеми със здравето са резултат още и от информацията в пресата във връзка със „запоя” в ресторант „Каприз” и образуваните дисциплинарни производства. Съдът е съобразил начина, по който е поднесена информацията от журналиста, липсата на обидни квалификации и личен коментар. Преценени са още и социално-икономическите условия в страната към процесния момент, като база за определяне на паричния еквивалент на обезщетението.
В изложенията по чл. 2841ал. 1, т. 3 ГПК са повдигнати следните въпроси:
По касационната жалба на ищеца В. В.:
Въпросът за „конфликта на гарантираните от Конституцията права по чл. 39, ал. 2 – да се изразява свободно мнение по въпроси, касаещи обществото и правото на всеки гражданин да брани доброто си име и размера на неимуществените вреди в такива случаи” не се нуждае от тълкуване в първата си част (във втората – критериите, при които се определят обезщетенията за неимуществени вреди по е по приложението на чл. 52 ЗЗД и е разрешен принципно за всички случаи на деликт в ПП № 4/1968 г. на ВС на РБ). Следва да се посочи, че оплакване за неправилност поради неточно приложение на закона във връзка с повдигнатия правен проблем няма, а и въззивният съд не е дал приоритет на едното право – на свободно изразяване спрямо другото – за обезщетение от деликт. В обжалваното решение, както и в трайната съдебна практика няма колебания, че задължение на пресата е да представя информация и идеи от обществен интерес; обществото има право да ги получи, но това трябва да става при съблюдаване на баланса между правото да се информира, разкриване на обективната истина и защита правата на индивида, както е сторено и в случая.
Въпросът за границите на допустимата журналистическа критика по отношение на лица, заемащи ръководни постове, отговорно служебно положение, политици и др. и съответно размера на неимуществените вреди, е неотносим към случая. Деянията, за което журналистът и издателите са осъдени да заплатят обезщетение не е за проява на критична изразено мнение, а за публикуване на клевета. Отделно, не е работа на съда да предписва на журналистите своите мнения относно техниката на отразяване на новините или колко да бъдат критични към едни или други публични лица. Право и задължение на съда да преценява дали се съблюдават гарантираните от закона права на правните субекти. Така е сторила и въззивната инстанция.
Следващият въпрос е дали при определяне размера на неимуществените вреди от журналистически публикации трябва да се имат предвид социално-икономическите условия в страната и съдът трябва ли да обясни защо приема тези условия в полза на журналиста и съответните издатели на вестници.
В обжалваното решение социално-икономическите условия в страната са взети предвид към датата на деликта, без да са „приети” в полза на една или друга страна по спора. Касае се за обективен факт, който служи като база при определяне паричния еквивалент на неимуществени увреждания, каквато е трайната съдебна практика, включително и тази на Върховния касационен съд по чл. 290 ГПК, както и на Европейския съд по правата на човека, когато определя размерите на обезщетенията на неимуществени вреди от установени нарушения Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи и протоколите към нея.
Въпросът дали следва при определяне обезщетения от публикации на журналисти в печатни издания да се има предвид тиража и рейтинга на съответното издание, е без значение в случая, защото касаторът, който е и ищец, не е представил доказателства за посочените обстоятелства относно вестник „Стандарт” и вестник „Шанс експрес”, а съдът е преценил само установеното по делото: за разпространението на вестниците – първият на територията на цялата страна, вторият в региона на [населено място].
Оплакването за нарушение на чл. 6 и 9 ГПК е касационен довод, а не въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК. Оплакването за неправилност поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила е и общо, така, че не може и съставът на Върховния касационен съд да прецени доколко правният проблем има отношение към постановения краен резултат по материалноправния спор.
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване на въззивното решение по жалбата на В. В..
По жалбата на ответника Р. И. Т.:
В изложението към нея е повдигнат въпроса дали описаните в решението на Софийския апелативен съд неимуществени вреди са настъпили като пряка и непосредствена последица от престъплението, за което Т. е осъдена.
Така поставен, въпросът налага първо разглеждане на спора по същество и след това, преценка дали въззивният съд правилно е решил делото, като е приел наличие на причинноследствена връзка.
Преценката, която се извършва по чл. 288 ГПК е обратна – дали поставен правен въпрос е бил разгледан от въззивния съд и неговото разрешаване отразило ли се е върху крайния резултат по спора, съответно това разрешение противоречи ли на задължителна съдебна практика или се разрешава противоречиво от съдилищата или разглеждането му от ВКС е нужно с оглед точното приложение на закона и за развитие на правото. Само, ако намери, че са налице условията за допускане на касационно обжалване, съдът разглежда и касационната жалба по същество и едва с решението си преценява правилен или неправилен е даден фактически и/или правен извод на съда, обусловил крайния резултат.
Във връзка с правния извод на въззивниата инстанция, че публикацията на клеветнически твърдения, свързани с работата на В. като началник на РПУ са накърнили неговата чест и доброто му име, няма повдигнати въпроси – материалноправни или процесуалноправни, при чието разрешаване съдът да е достигнал до оспорваното правно заключение.
За пълнота на изложението съдът намира за нужно да посочи още и това, че съставът на престъплението клевета изисква разгласените факти и обстоятелства, освен неистински, да бъдат и позорящи. След като Т. е осъдена по чл.148 НК, то и причинноследтвената връзка между изпълнителното деяние и опозоряването на пострадалия, е установена с присъдата и тя в случая е задължителна за гражданския съд.
Въпросът може ли въззивният съд да препрати към мотивите на решението на първоинстанционния, когато го отменя частично, „при това без да е формирал свои мотиви по съществото на спора” съдържа вътрешно противоречие. Препращането по чл. 272 ГПК е начин за мотивиране на въззивния съдебен акт. В този случай втората инстанция не действа като контролно-отменителна /дали едно разрешение на първата инстанция е правилно или не/, а се ползва от обосновката в първоинстанционното решение и така осъществява своята решаваща дейност
Не се констатира и поддържаното противоречие с решение № 415/2012 г. по гр.д. № 1332/2010 г. на І ГО на ВКС, втората инстанция е направила някои различни от първата фактически и правни заключения при идентични доказателства и обстоятелства.
Отделно, поставеният процесуалноправен въпрос има трайно разрешение в съдебната практика по чл. 290 ГПК и то е непротиворечиво – въззивният съд може да препраща изцяло или частично към фактическите и/или правни съображения, изложени в първостепенното решение и това не значи, че и крайният му извод по материалноправния спор следва да съвпада напълно с този на първата инстанция. Въз основа на приетите фактически и правни изводи, включително и чрез препращане към мотивите по чл. 272 ГПК, въззивният съд следва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно оставя в сила, отменя или изменя първоинстанционното решение. Тълкуването на Софийския апелативен съд не противоречи на задължителното за него като въззивна инстанция разрешение, дадено с актове на ВКС по чл. 290 ГПК.
В заключение, не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване.
По жалбите на ответниците [фирма], София и [фирма], В.:
В изложенията към двете е повдигнатият правният въпрос за тълкуването на чл. 272 ГПК, като се поддържа противоречие с решение № 415/2012 г. по гр.д. № 1332/2010 г. на І ГО на ВКС и решение № 268/21.11.2011 г. по гр.д. № 191/2011 г. на ІІ ГО на ВКС.
По изложените по-горе съображения, не се установява основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
В т. 1 от изложението към жалбата на [фирма], В. на практика са изложени твърдения за неправилност на въззивното решение, а както касационната инстанция многократно по това дело изтъкна, касационните доводи по чл. 281 ГПК се разглеждат едва в решението на касационната инстанция. Преди това, страната трябва да обоснове и докаже наличие на основания да се допусне касационното обжалване.
В заключение, касационно обжалване не следва да се допуска.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ въззивно решение № 1250/12.07.2012 г. постановено по гр.д. № 831/2012 г. от Софийски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: