7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 903
гр. София, 13.12.2017 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети ноември през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 2884 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК (в редакцията на закона, преди ЗИДГПК, обн. в ДВ, бр. 86/2017 г. – съгласно § 74 от последния, която редакция относно касационното производство се има предвид и по-натам в определението).
Производството е образувано по касационна жалба на С. с н. ц. (С.) „Б. ф.по в.“ срещу решение № 1760/16.03.2017 г., постановено по въззивно гр. дело № 13018/2016 г. на Софийския градски съд (СГС). Възивното решение е обжалвано (предвид направеното изрично уточнение на касационната жалба) в частта, с която, при постановена частична отмяна на решение № 8301/09.06.2016 г. по гр. дело № 7228/2013 г. на Софийския районен съд (СРС), жалбоподателят е осъден да заплати на Н. Р. Н., по предявените по делото кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1, във вр. с чл. 280 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, сумата 14 290.32 лв., представляваща неполучени възнаграждения за периода месец юли 2011 г. – месец септември 2012 г. по договор, сключен на 22.01.2011 г., ведно с мораторната лихва (обезщетение за забава) в размер 1 388.39 лв., считано от падежа на всяко месечно вземане до 20.02.2013 г., както и със законната лихва, считано от последната дата до окончателното изплащане на вземането; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски по делото.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част, поради необоснованост и съществени нарушения на материалния и процесуалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба – ищецът Н. Р. Н., в отговора на жалбата излага становище и съображения, че не са налице, наведените от жалбоподателя основания за допускане на касационното обжалване, включително – липсват формулирани правни въпроси, както и за неоснователност на жалбата.
След подробно обсъждане на доказателствата по делото, въззивният съд е приел за установено, че между страните е сключен процесният писмен договор от 22.01.2011 г., който се е изразявал в извършване от ищеца на регламентираните в договора дейности, в качеството му на директор на националния отбор по волейбол. Договорът е бил със срок до 30.09.2012 г., не е бил прекратен или развален преди срока поради виновно неизпълнение и е проявявал своето правно действие с всички последици от това за целия уговорен срок. В него е било уговорено възнаграждение за ищеца в размер 1 000 лв. месечно, без данъци, както и комисионна в размер 20 % от стойността на спонсорски/рекламни дейности. Изхождайки от уговореното в процесния договор, СГС е приел, че макар той да е наименован „граждански“, се явява по естеството, съдържанието и последиците си, договор за поръчка (мандат), със смесени елементи на договор за изработка за част от задълженията на ищеца. В тази връзка са изложени съображения, че спецификата на тази част от задълженията на довереника обосновава този извод, тъй те по същество имат фактически характер – за осъществяване на комуникация с ръководството на ответната федерация и за извършване на работа с играчите и с треньора и треньорския щаб, като по естеството си тези дейности са свързани с управлението на националния отбор по волейбол, която цялостна дейност е от организационно-технически и същевременно от правен характер. Въззивният съд е приел и че изпълнението на задължението по извършването на комуникация с ръководството на федерацията, освен фактическа дейност, по естеството си представлява и отчетна такава – свързана е с отчитане на резултатите от дейността на ищеца като директор на националния отбор по волейбол по договора. СГС е приел, че другата част от договорните задължения на довереника-ищец са изцяло с правен характер: воденето на преговори с евентуални спонсори на националния отбор и на ответната федерация; подписването на договори със спонсори след съгласуване с федерацията; номиниране, избор и подписване на договор с „тим мениджър“, като последният е пряко подчинен на директора. Съдът е приел, че към тези правни задължения се включват и задълженията, породени от сключените договори с трети лица за ползваните хотелиерски услуги от отбора, както и от специфичната дейност по посредничество от директора (ищеца) между ответника и трети лица за заплащане на дължими суми за екипировка, хотелиерски услуги, превозни билети, храна. Приел и че правните задължения по договора са преобладаващи, а фактическите такива представляват дължим резултат като при договор за изработка. Въззивният съд е отделил като спорни по делото въпросите, дали е налице изпълнение на задълженията на ищеца по процесния договор и извършван ли е от него дължимия отчет по договора. Приел е, че по делото несъмнено е установено, че ищецът се е отчитал за своята дейност пред ответното С., както и че е налице изпълнение на задълженията на ищеца по сключения договор, което е установено от събраните по делото писмени и гласни доказателства и експертизата. В тази връзка съдът е посочил и че между страните не е бил уговорен конкретният начин на отчитането, но обичайният установен такъв за срока на договора е бил комуникация между страните чрез имейли, като те не са имали възражения за това обстоятелство. При съвкупния анализ на заключението на техническата експертиза, свидетелските показания и писмените доказателства, съдът е приел, че с изпратените от ищеца имейли той е извършвал отчет на дейността си за извършените разходи и с представяне на приложения (протоколи за отчети, копия от фактури), свързани с дейността на националния отбор, като подробно са описани отчетените дейности. В заключение, въззивната инстанция, предвид смесения характер на процесния договор за поръчка – с елементи на договор за изработка, е приела, че е налице цялостно изпълнение на същия, като елементите на изработка са непосредствено изпълнени – осъществен е дължимият резултат, който насрещната страна е приела без възражения. Наред с това, градският съд, позовавайки се на решение № 482/13.12.2011 г. по гр. д. № 1486/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, е приел, че липсата на изпълнена дейност при поръчката не може да е основание за недължимост на уговореното възнаграждение, тъй като при поръчката не се дължи определен резултат. Приел е също, че тази задължителна съдебна практика е относима и към настоящия случай, предвид на което не е дължимо обосноваване на извода за изпълнението на договора за поръчка, но е дължимо обосноваване на извода за изпълнението на елементите от същия, касаещи договора за изработка. С оглед на това, въззивният съд е приел, че по този начин цялостното изпълнение на договора е доказано, както и че по делото са установени предпоставките за основателност на главния иск: сключен договор за поръчка, неговият предмет, изпълнение на задълженията на довереника и извършен отчет. По отношение на дължимото възнаграждение, СГС е приел, че между страните не се спори, че процесният договор е възмезден – съдържа клауза за заплащане на уговорено възнаграждение, чийто размер е 1 000 лв. месечно, без данъци. Съдът е приел за установено и че в течение на процесния период месец юли 2011 г. – месец септември 2012 г. не е било плащано възнаграждението на ищеца, като съгласно заключението на съдебно-счетоводната експертиза такова не му е било начислявано, нито превеждано в рамките на исковия период, което също не се оспорва от страните. Също въз основа на експертното заключение, СГС е приел и че исковата претенция е основателна в предявения размер от 14 290.32 лв.
Съгласно разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 от ГПК се предпоставя от мотивирано и ясно изложение от страна на касатора на едно или повече общи (чл. 280, ал. 1) и допълнителни (т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1) основания за допускане на касационното обжалване, както и от обективното наличие на тези основания, които са различни от касационните основания (основанията за касационно обжалване) по чл. 281 от ГПК. Съгласно задължителните указания, дадени с т. 1 от тълкувателно решение (TP) № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение и представляващ общо основание за допускане на касационното обжалване, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен и е недопустимо да го извежда от изложението към касационната жалба, като може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното въззивно решение.
В случая в раздел I от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя се поддържа, че с обжалваното въззивно решение съдът се произнесъл по въпрос, решен в противоречие със задължителната практика на ВКС, поради което касаторът счита, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. В тази част на изложението (раздел I), обаче не е формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да е разрешен с обжалваното решение в противоречие с множеството цитирани актове на ВКС. Вместо това се преразказва част от приетото в мотивите към първоинстанционното и въззивното решение, цитират се актове на ВКС и подробно се излагат оплаквания и доводи за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения и необоснованост на изводи в решението му, за които се твърди, че са в противоречие с посочената задължителна практика на ВКС (решения по чл. 290 от ГПК и тълкувателно решение). Тези оплаквания и доводи съставляват касационни основания (основания за касационно обжалване) по чл. 281, т. 3 от ГПК, по които касационната инстанция не може да се произнася в настоящото производство по чл. 288 от ГПК, а при липсата на изведена ясна и точна формулировка на правен въпрос съставът на ВКС е в невъзможност да извърши преценка и не би могъл да допусне касационното обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, без да е налице наведено от жалбоподателя общо основание за това по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, предвид задължителните указания и разясненията, дадени с цитираната по-горе т. 1 и мотивите към нея от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
В раздел II от изложението на касатора се поддържа, че въззивният съд се произнесъл по въпрос от значение за точното прилагане на закона по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като в тази връзка са формулирани следните въпроси: 1) допустимо и законосъобразно ли се явява отчитането на изпълняваната работа по договора – водене на преговори с евентуални спонсори и сключване на договори за спонсорство, за която дейност е предвидено отделно самостоятелно възнаграждение под формата на комисионна по чл. 4, б. „б“ от процесния договор, при преценка изпълнението на дейността, възложена по договора, за която се предвижда друго възнаграждение от 1 000 лв. месечно по б. „а“ на чл. 4 от процесния договор, за което е предявен осъдителен иск, и относимо ли е изпълнението на тази дейност към преценка основателността на осъдителен иск за друго по вид, размер и предмет възнаграждение; 2) допустима и законосъобразна ли се явява преценката на съда на основателността на осъдителните искове за изпълнение плащането на възнаграждение и законна лихва по договор за поръчка с елементи на изработка, без съдът да разграничи и обоснове изводите си за доказаност на изпълнение на задълженията на изпълнителя конкретно за всеки един от договорите – по мандатното правоотношение и по това за изработка, доколкото по делото не са събрани и не са обсъдени от въззивния съд доказателства за изпълнението на тези дейности, които въззивният съд окачествява като такива по изработка – работа с играчите, проявните форми и продължителността на работата с играчите, работа с треньора и треньорския щаб, нито проявните форми на евентуално изпълнявана работа и времетраенето на същата; и 3) допустимо ли се явява квалифицирането на граждански договор, като такъв по поръчка с елементи на изработка, и какви са критериите за това; допустимо ли е договорът за поръчка да има елементи на изработка, т.е. – извършването на фактически действия за постигане на фактически резултат, доколкото договорът за поръчка съставлява възлагане извършването само на правни действия.
Отговорите на първите два от така формулираните три въпроса, предпоставят извършване на преценка от касационната инстанция относно правилността на конкретни изводи на въззивния съд – при обсъждането и извършената от последния преценка на конкретни факти и обстоятелства по делото, включително – относно тълкуването на процесния договор. По този начин от страна на жалбоподателя, очевидно също са наведени касационни оплаквания, формулирани във въпросителна форма, т.е. – наведени са касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК, а не е формулиран – с по-висока степен на абстрактност (макар и свързан с конкретните правни изводи в обжалваното решение) – материалноправен или процесуалноправен въпрос, представляващ общо основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, а още по-малко – такъв правен въпрос, който да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Единствено третата формулировка съдържа материалноправен въпрос, който е разрешен от въззивния съд в мотивите към обжалваното решение и е обуславящ правните му изводи за крайния изход на материалноправния спор по делото; т.е. – този материалноправен въпрос съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Не е налице, обаче, посоченото от касатора, допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като в изложението му не се съдържат никакви доводи, аргументи и съображения, този материалноправен въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Цитирането на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК само по себе си не обосновава и не обуславя наличието на това допълнително основание за допускане на касационното обжалване. Освен това, отговор на този материалноправен въпрос е даден с посоченото в мотивите към обжалваното въззивно решение, решение № 482/13.12.2011 г. по гр. д. № 1486/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, на което съответства и разрешението на въпроса, дадено от въззивния съд по настоящото дело. Поради това също няма основание касационното обжалване да се допуска в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК (в този смисъл са и задължителните указания и разясненията, дадени с т. 4 и мотивите към нея от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
В заключение – касационното обжалване на атакуваната част от въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Предвид този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК жалбоподателят-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца, претендираните и направени от последния разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защитата пред касационната съдебна инстанция, а именно – сумата 1 100 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1760/16.03.2017 г., постановено по въззивно гр. дело № 13018/2016 г. на Софийския градски съд, – в частта, с която е осъдено С; с н; цел „Б. ф. по в.“ да заплати на Н. Р. Н., по предявените по делото кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1, във вр. с чл. 280 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, сумата 14 290.32 лв., представляваща неполучени възнаграждения за периода месец юли 2011 г. – месец септември 2012 г. по договор, сключен на 22.01.2011 г., ведно с мораторната лихва (обезщетение за забава) в размер 1 388.39 лв., считано от падежа на всяко месечно вземане до 20.02.2013 г., както и със законната лихва, считано от последната дата до окончателното изплащане на вземането, и разноски по делото.
В останалата част въззивното решение не е обжалвано.
ОСЪЖДА С. с н. ц. „Б. ф. по в.“ да заплати на Н. Р. Н. сумата 1 100 лв. (хиляда и сто лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: