О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 903
София, 08.07.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на пети юни две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
разгледа докладваното от съдия Диана Хитова гр.дело N 2527 /2014 г. и за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби от Б. Л. Н. и А. К. П., чрез пълномощника им адв.И. В. и от Прокуратурата на РБ, представлявана от Б. С., прокурор в Апелативна прокуратура- [населено място], насочени срещу решение № 2190/ 28.11.2013 г. по гр.д.№ 3337/2013 г. на Софийски апелативен съд, гр.о., 7 състав, съответно в частите, с които исковете са отхвърлени и респективно-уважени.
Ищците Н. и П. в писмен отговор оспорват касационната жалба, подадена от Прокуратурата на Р България.
Прокуратурата на Р България не е взела становище по касационната жалба на ищците.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение , настоящият състав ВКС на РБ, ІІІ г.о. констатира следното:
Касационните жалби са подадени в предвидения от закона срок от надлежни страни, с интерес от предприетото процесуално действие и са процесуално допустими .
С обжалваното решение въззивният съд е отменил решение № 296/ 01.07.2013 г. по гр.д.№ 299/ 2013 г. на Софийски окръжен съд в частта, с която предявеният от ищеца Н. иск по чл.2 ал.1 т.2 ЗОДОВ е отхвърлен за сума от 10 000 лв., представляваща разликата между 15 000 лв. и 25 000 лв. и в частта, с която предявеният от ищеца П. иск по чл. 2 ал.1 т.2 ЗОДОВ е отхвърлен за сума от 4 000 лв., представляваща разликата между 26 000 лв. и 30 000 лв. и вместо това е постановил осъждането на Прокуратурата на Р България да им заплати допълнително посочените суми , представляващи обезщетение за неимуществени вреди от наказателно преследване по нохд № 251/ 2001 г. , ведно със законната лихва от 29.07.2011 г. до окончателното плащане. Същото е отменено и в частта, с която на ищците са присъдени разноски в размер от по 2 400 лв. за адвокатско възнаграждение, тъй като е прието, че не са налице доказателства за плащането им. За да постанови този резултат въззивният съд е направил изводи, че в периода от 04.10.1999 г., за ищеца Н. и от 09.12.1999 г. за ищеца П. до 29.07.2011 г. срещу тях са поддържани обвинения в извършване на престъпления от общ характер, по които впоследствие били оправдани. Първият бил привлечен като обвиняем по чл. 242 ал.4 вр. ал.1 б.”д” , вр.чл. 20 ал.3 и чл.26 ал.1 НК , с мярка за неотклонение задържане под стража от 04.10.1999 г., заменена с парична гаранция от 500 лв. на 26.11.1999 г. Вторият бил привлечен като обвиняем по чл. 242 ал.3 вр. с ал.1 б.”д” и чл.20 ал.2 НК , с мярка за неотклонение задържане под стража от 09.12.1999 г., заменена с парична гаранция от 300 лв. на 14.01.1994 г. Ищецът Н. понесъл тежко загубата на престижното си обществено положение и професионална реализация вследствие на наказателното преследване. Здравето му рязко се влошило от преживения стрес. Основните заболявания от които той страдал -диабет и хипертония се обострили и задълбочили.Позовавайки се на разрешенията в ТР № 3/22.04.2004 г. по тълк.гр.д.№ 3/2004 г. ОСГК въззивният съд е посочил,че когато лицето е оправдано, държавата отговаря за незаконните действия на правозащитните органи в съответствие с чл.2 т.2 ЗОДОВ и от момента на влизане в сила на оправдателната присъда е в забава.Относно ищеца Н. е счел, че първоинстанционния съд не е взел предвид сравнително дългия период през който е бил задържан-53 дни,че повече от десет години е бил с мярка за неотклонение парична гаранция, близо 12 години е продължил наказателният процес, възникнали са и здравословни проблеми, воденото наказателно дело е било широко разгласено и това е накърнило доброто му име в обществото и професионалната му репутация.Бил е понижен в длъжност, приятелите и близките му са се отдръпнали.С оглед на тези обстоятелства е приел,че искът следва да бъде уважен до размер на сумата 25 000 лв. обезщетение за причинените му неимуществени вреди.
Относно ищеца П. въззивният съд е приел, че задържането му е продължило 37 дни, повече от десет години е останала мярката за неотклонение парична гаранция , 12 години е продължило наказателното производство.Той получил всички възможни усложнения на заболяванията диабет и хипертония от които страдал,а така също инсулти и стенокардия,като всички те са свързани с преживения стрес във връзка с наказателното производство и широкото му оповестяване, вкл. и по телевизията. По време на престоя в ареста два пъти бил приеман в болница,два от инсултите получил по време на делото- единият вечерта преди поредното съдебно заседание, а вторият- няколко дни след заседание.Наказателното производство се отразило зле на психиката му.С оглед на тези обстоятелства, установени въз основа на показанията на разпитани по делото свидетели и заключение на съдебно-медицинска експертиза е направил извод, че дължимото обезщетение следва да бъде определено в размер на сумата 30 000 лв.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК ищците поддържат основания за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК. Считат,че е налице материалноправен въпрос,решаван противоречиво от съдилищата и решен в противоречие с практиката на ВКС. Посочват,че няма единно становище относно това какъв размер на обезщетението за неимуществени вреди е справедлив.Прилагат решение № 258/ 22.06.2011 г. по гр.д.№ 1565/ 2010 г.,ІІІ г.о. на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК и решение № 37/ 11.02.2009 г. по гр.д.№ 5367/ 2008 г., І г.о. на ВКС, по чл.218-а ГПК /отм./, а така също и определения на ВКС,постановени в производство по чл.288 ГПК. Считат, че с тези съдебни актове илюстрират,че в сходни случаи са присъдени значително по-високи по размер обезщетения.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване ответникът също поддържа такива по чл. 280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК. Поставя въпроса за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши след преценка на всички конкретни обстоятелства за точно прилагане принципа на справедливостта.Счита, че решението на въззивния съд е постановено в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г. т.ІІ, ТР № 3/ 22.04.2005 г. по тълк.гр.д. № 3/ 2004 г.ОСГК-т.3 и т.11 и на ТР № 1/ 04.01.2001 г. ОСГК-т.19, тъй като част от твърдените неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането и поради липсата на мотиви за причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и настъпилите вреди.
Поставя и въпрос, свързан с определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди и как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД и чл.4 ЗОДОВ. Твърди, че същият се решава противоречиво от съдилищата и че при сравнително сходни случаи размерите на обезщетенията се определят при големи различия. В подкрепа на твърденията си прилага решение № 124/ 09.02.2010 г. по гр.д.№ 463/ 2008 г., ІІІ г.о. и решение № 70/ 27.04.2012 г. по гр.д.№ 748/ 2011 г., ІІІ г.о. на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК на ВКС и решение на Софийски апелативен съд, за което няма данни дали е влязло в сила, а освен това в него е разгледан случай на присъждане на обезщетение за причинени имуществени вреди.
ВКС на РБ, състав на ІІІ г.о. намира,че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.Страните извеждат практически едни и същ въпрос относно приложението на принципа на справедливостта при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, а от ответника и за необходимостта от преценка на всички обстоятелства,които го обуславят. Същите са правно релевантни, но не е обосновано наличието на допълнителни основания. Въззивният съд е съобразил цитираните тълкувателни актове , приложил е точно закона и задължителната практика на ВКС и е присъдил обезщетения в съответствие с общите критерии за справедливост и конкретните обстоятелства по делото, отчитайки комплекса от правнорелевантни факти , свързани с особеностите му и при двамата ищци.
Не е налице и противоречива съдебна практика .Всеки случай е различен сам по себе си и поради това не могат да се присъждат еднакви по размер обезщетения.Следва да се посочи, че невлезлите в сила съдебни решения , а така също и определенията по чл.288 ГПК не представляват съдебна практика според разрешенията в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г., ОСГТК- т.2.
Оплакването за наличие на противоречие с т. 19 от ТР № 1 / 04.01. 2001 г. ОСГК, тъй като няма изложени мотиви за причинно-следствената връзка между обвинението и настъпилите вреди следва да бъде квалифицирано като основание за касационно обжалване по чл.281 т.3 ГПК, тъй като се твърди допуснато процесуално нарушение.Същото не може да бъде обсъждано в производството по чл.288 ГПК, а в следващата фаза, ако касационната жалба бъде селектирана. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви в това отношение не е основание за допускане на касационното обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2190/ 28.11.2013 г. по гр.д.№ 3337/2013 г. на Софийски апелативен съд, гр.о., 7 състав по касационната жалба на Б. Л. Н. и А. К. П. в частите с които исковете са отхвърлени и по касационната жалба на Прокуратурата на Р България в частите, с които същите са уважени.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: