6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 904
София,04.12.2012 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седми ноември през две хиляди и дванадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 271/2012 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу въззивно решение № 9 от 09.12.2011 г. по гр. д. № 124/2011 г. на Бургаски апелативен съд, поправено по реда на чл.247 ГПК с решение № 17 от 21.01.2012 г., с което след отмяна на решение № 70 от 15.03.2011 г. по гр. д. № 1128/2010 г. на Бургаски окръжен съд е отхвърлен предявеният от [фирма] против М. И. Б. установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК за съществуване на парично вземане в размер на 107 000 лв., произтичащо от договор за паричен заем от 01.03.2005 г., предмет на издадена в производството по ч. гр. д. № 2322/2010 г. на Бургаски районен съд заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, и са присъдени разноски на ответницата в размер на 2 380.24 лв.
Касационната жалба съдържа подробни оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради наличие на касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. К. твърди, че въззивният съд е нарушил съществено съдопроизводствените правила като е допуснал поисканите с въззивната жалба на ответницата нови доказателства при отсъствие на предпоставките на чл.266 ГПК; изключил е от доказателствата приетите при условията на чл.266, ал.3 ГПК 2 бр. разходни касови ордери, доказващи заемното правоотношение между страните и получаването на спорната парична сума от ответницата – заемател; преценявал е доказателствената сила на нотариалния акт за договорна ипотека, сключена за обезпечаване на задълженията на ответницата по договора за заем, в противоречие с разпоредбите на чл.178 във вр. с чл.179 ГПК, чл.154 ГПК, чл.144 ГПК, чл.180 ГПК и чл.164 ГПК; не се е произнесъл служебно за допустимостта на първоинстанционното решение и не е изготвил доклад по делото, въпреки констатираните неточности в доклада на първата инстанция. Неправилността на решението е аргументирана и с доводи за необоснованост на изводите за несъществуване на вземането поради недоказаност на заемно правоотношение между страните по договор за паричен заем от 01.03.2005 г.
Приложното поле на касационното обжалване е обосновано с въпроси, формулирани в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, по отношение на които се поддържат визираните в чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК основания.
Ответницата М. И. Б. не заявява становище в срока по чл.287 ГПК.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в указания от въззивния съд срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Въззивният съд е отменил решението на първата инстанция и е отхвърлил предявения от [фирма] против М. И. Б. установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, след като е приел, че ищецът не е доказал съществуването на заявеното в заповедното производство парично вземане в размер на 107 000 лв., произтичащо според твърденията в исковата молба от сключен с ответницата договор за паричен заем от 01.03.2005 г., обезпечен с договорна ипотека във формата на нотариален акт № 68/02.03.2005 г. по н. д. № 449/2005 г. на нотариус С. А. с рег. № 208.
За да се произнесе в този смисъл, решаващият състав на Бургаски апелативен съд се е позовал на първо място на липсата на представен по делото писмен договор за заем от 01.03.2005 г. между [фирма] като заемодател и физическото лице М. Б. като заемател и на доказания в хода на процеса факт, че на датата 01.03.2005 г. дружеството – ищец е сключило договор за заем на сумата 100 000 лв. със срок за погасяване 31.08.2005 г. с търговското дружество [фирма], чийто едноличен собственик на капитала и законен представител е ответницата М. Б.. В т.ІV на посочения договор е уговорено изпълнението на задълженията на заемателя [фирма] да бъде обезпечено с ипотека върху недвижим имот в [населено място], общ. Н., идентичен с имота, обект на учредената с нотариален акт № 68/02.03.2005 г. договорна ипотека. Въззивният състав е взел предвид и заключението на назначената на основание чл.266, ал.3 ГПК съдебно – счетоводна експертиза, в което е отразено, че в счетоводните книги на [фирма] фигурират счетоводни записвания относно трайните търговски отношения на дружеството с [фирма], но няма данни за сключен с физическото лице М. Б. заемен договор от 01.03.2005 г. По повод на приложените към заключението 2 бр. разходни касови ордери от 28.02.2005 г. и 02.03.2005 г. за предадени от [фирма] на М. Б. суми в размер съответно на 20 000 лв. и 30 000 лв. са изложени съображения, че доколкото не са представени с исковата молба, ордерите не следва да се ценят като доказателства за спорните факти. Въпреки това въззивният съд е обсъдил ордерите и е счел, че те също не доказват възникването на заемно правоотношение между страните по делото. За ордера от 28.02.2005 г. е приел, че вписаното в съдържанието му основание за предаване на сумата 20 000 лв. – погасяване на кредит, насочва към друго заемно правоотношение, по което [фирма] е заемополучател, а М. Б. – заемодател, а за ордера от 02.03.2005 г. – че с оглед установената от експертизата касова наличност на [фирма] в периода на неговото съставяне – 17 621 лв., дружеството обективно не е разполагало със сумата 30 000 лв., за да може да я предостави в заем на ответницата. След съвкупен анализ на посочените факти и доказателства въззивният съд е направил решаващия извод, че между страните по делото не е сключван договор за заем на сумата 107 000 лв., респ. че с договора за ипотека във формата на нотариален акт № 68/02.03.2005 г. ответницата е обезпечила изпълнението на задълженията на [фирма] към ищеца, поети с договора за заем от 01.03.2005 г., а не лични нейни задължения по договор за заем от същата дата, както е посочено в т.1 на акта.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Първият въпрос в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е формулиран непрецизно, но може да бъде уточнен в съответствие с разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС така : Допустимо ли е въззивният съд да изключи с решението си приобщени към делото доказателства, ако преди това не са давани указания на ползващата се от тях страна, че следва да ангажира други доказателства за фактите, до които те се отнасят. Въпросът е поставен по повод на разходните касови ордери от 28.02.2005 г. и 02.03.2005 г., но няма връзка с мотивите към въззивното решение и не е обуславящ за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. С доклада по чл.146 ГПК първоинстанционният съд е указал на ищеца – касатор, че носи тежестта да докаже съществуването на спорното вземане и правопораждащия го юридически факт – договор за паричен заем от 01.03.2005 г., сключен с физическото лице – ответник М. Б.. При наличие на дадени в тази насока указания въззивният съд не е бил длъжен да указва повторно на ищеца, че носи тежестта да докаже вземането си и че събраните в първоинстанционното производство доказателства не са достатъчни, за да установят съществуването му. До приключване на производството пред първата инстанция ищецът изобщо не се е позовавал на разходните ордери и не е искал събирането им като доказателства по делото. Ордерите са приети във връзка със заключението на назначената във въззивното производство съдебно – счетоводна експертиза, срещу допускането на която ищецът е възразил с аргументи за отсъствие на предпоставките по чл.266 ГПК. Въпреки становището, че не са представени своевременно в срока по чл.131 ГПК, въззивният съд е обсъдил подробно ордерите – поотделно и във връзка с останалите доказателства, но е преценил, че те не доказват предаването на парични суми от ищеца на ответницата по сочения в исковата молба договор за заем от 01.03.2005 г. Обсъждането на ордерите прави несъстоятелна тезата на касатора, че отхвърлянето на иска е резултат от неправилното им изключване от доказателствата с решението на въззивната инстанция и от лишаването му от възможност да ангажира други доказателства за установяване на вземането. Освен това, въвеждайки посочената теза, касаторът влиза в противоречие със собствената си процесуална позиция във въззивното производство, че допускането на експертизата, а съответно и приемането на разходните касови ордери, съставлява нарушение на установените в чл.266 ГПК процесуални правила. Нелогично е страната, която се е противопоставяла на събирането на конкретни доказателства, да обосновава приложното поле на касационния контрол с тяхното необсъждане при постановяване на решението по съществото на правния спор. Изложените обстоятелства сочат, че решаващите изводи на въззивния съд за недоказаност на твърдяното заемно правоотношение между страните не е обусловено нито от липсата на надлежни указания по чл.146 ГПК за необходимостта от доказване на елементите от фактическия състав на договора за заем, нито от изключване на ордерите като доказателства за сключването на договора. Поради това поставеният въпрос не може да се подведе под общото основание на чл.280, ал.1 ГПК, което прави безпредметно обсъждането на поддържаните допълнителни предпоставки по т.1 и т.2 на чл.280, ал.1 ГПК и представената за доказването им многобройна съдебна практика.
Вторият въпрос в изложението – за обвързващата материална доказателствена сила на нотариалния акт, с който е оформен договорът за ипотека между М. Б. и [фирма], е релевантен за делото, но въззивният съд се е произнесъл по него в пълно съответствие със задължителната практика на ВКС в постановеното по реда на чл.290 ГПК и представено от самия касатор решение № 173/27.07.2010 г. по гр. д. № 5166/2008 г. на ІV г. о. В посоченото решение е застъпено становище, че както всеки документ, така и нотариалният акт за правна сделка няма абсолютна задължителна доказателствена сила, а само обвързваща съда материална и формална доказателствена сила, която може да бъде оборвана при съблюдаване на процедурата по чл.154 ГПК /отм./, съотв. чл.193 ГПК, и проведено в нейните рамки успешно доказване; Нотариалният акт има характеристиките на официален свидетелстващ документ и се ползва с обвързваща съда материална и доказателствена сила, съгласно чл.143 ГПК /отм./ и чл.144 ГПК /отм./, съотв. чл.179 ГПК и чл.180 ГПК, само в частта на нотариалното удостоверяване и авторството на направените пред нотариуса волеизявления на страните по сделката; Самите волеизявления имат характер на частен документ и е допустимо да бъдат опровергавани при съблюдаване на ограниченията относно вида на доказателствените средства, с които е допустимо да се оборва съдържанието на нотариалния акт в тази част /с оглед забраната на чл.133 ГПК /отм./, съотв. чл.164 ГПК, за свидетелски показания/. За да отрече доказателствената сила на нотариалния акт за ипотека в частта относно вписаното в т.1 изявление, че М. Б. учредява ипотека в полза на [фирма] за обезпечаване на задължението си за връщане на получена по договор за заем от 01.03.2005 г. парична сума, въззивният съд е приел, че тази част от съдържанието на нотариалния акт /оспорена посредством въведените с отговора на исковата молба защитни твърдения и възражения на ответницата/ е оборена от събраните в хода на делото писмени доказателства и от заключението на счетоводната експертиза. На базата на посочените доказателства и доказателствени средства, напълно допустими от гледна точка на ограниченията на чл.164, ал.1 ГПК, е формиран решаващият извод на съда, че обективираната в нотариалния акт ипотеката е учредена за обезпечаване на задължения на [фирма] по сключен с [фирма] договор за заем от 01.03.2005 г., а не за обезпечаване на лични задължения на ответницата като физическо лице по договор за заем от същата дата, какъвто не е доказано да е сключван. Съобразяването на задължителната съдебна практика прави неоснователно искането на касатора за допускане на въззивното решение до касационен контрол на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Същевременно наличието на задължителна практика по значимия за делото правен въпрос изключва другото поддържано основание – чл.280, ал.1, т.2 ГПК, и освобождава настоящия състав от задължение да обсъжда представените за доказването му съдебни решения.
Извън приложното поле на касационното обжалване са останалите въпроси, формулирани в т.3 и т.4 от изложението. По същността си въпросите съставляват касационни доводи по чл.281, т.3 ГПК за допуснати от въззивния съд нарушение на процесуалните правила по чл.266, ал.3 ГПК и чл.146 ГПК и са от значение за правилността на решението, а не за допускане на касационното обжалване /т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС/. Дори да се приеме, че могат да се подведат под хипотезиса на чл.280, ал.1 ГПК, поставените въпроси не кореспондират с данните по делото и нямат обуславящо значение за изхода на спора. Въззивният съд не е обвързал допускането на ангажираните с въззивната жалба на ответницата нови доказателства с грешки и непълноти в доклада на първата инстанция, изискващи изготвяне на нов доклад във въззивното производство. Допускането на доказателствата е резултат от преценката, че вследствие на ненадлежното й призоваване и представляване в процеса ответницата е била лишена от възможност да ангажира доказателствата в първоинстанционното производство. Несъответствието на въпросите с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК изключва необходимостта от обсъждане на представената от касатора съдебна практика, касаеща приложението на процесуалните разпоредби на чл.146 ГПК и чл.266, ал.3 ГПК.
Предвид изложените съображения, постановеното от Бургаски апелативен съд решение по в. гр. д. №124/2011 г. не следва да се допуска до касационно обжалване.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 9 от 09.12.2011 г., постановено по гр. д. № 124/2011 г. на Бургаски апелативен съд, поправено по реда на чл.247 ГПК с решение № 17 от 21.01.2012 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :