2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 906
гр. София, 10.07. 2015 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети юни през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 3090 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П…(П.) срещу решение № 102/10.03.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 28/2015 г. на Хасковския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № 377/17.10.2014 г. по гр. дело № 696/2014 г. на Димитровградския районен съд, жалбоподателят е осъден, на основание чл. 2б от ЗОДОВ, да заплати на П. Д. М. сумата 7 000 лв., представляваща обезщетение за претърпените от последния неимуществени вреди, в резултат на продължило наказателно преследване по сл. дело № 167/2004 г. на Националната следствена служба, извън разумния срок по чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 02.06.2014 г. до окончателното й изплащане; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплакване и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните два правни въпроса, уточнени от съда съгласно т. 1, изр. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, а именно: 1) за задължението на съда да направи анализ на всички доказателства по делото при обосноваване на своите изводи за основателността на исковата претенция по чл. 2б от ЗОДОВ, без да пренебрегва основен критерий – наличие на фактическа и правна сложност на наказателното производство; и 2) относно приложението на чл. 52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, след задължителна преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост. Жалбоподателят навежда допълнителното основание по т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че с обжалваното въззивно решение, тези въпроси са разрешени в противоречие с т. 11 (и раздел ІІ от мотивите към нея) от ППВС № 4/23.12.1968 г.
Ответникът по касационната жалба – ищецът П. Д. М. в отговора си излага становище и съображения, че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване.
Единственото оплакване в касационната жалба на П. е, че въззивният съд не е намалил присъденото от първоинстанционния съд обезщетение за неимуществени вреди, както и че при определяне размера на това обезщетение не е отчел всички конкретно установени по делото факти, а именно – не е отчел, че причините за забавяне са фактическата и правна сложност на делото, като са изложени съображения в тази насока. Касационно оплакване (основание), свързано с обсъждането от въззивния съд на доказателства по делото и обосноваване на изводите му за основателността на предявената искова претенция по чл. 2б от ЗОДОВ, в жалбата не направено. При това положение и тъй като съгласно чл. 290, ал. 2 от ГПК касационната проверка на въззивното решение се ограничава само до посочените в жалбата касационни основания (оплаквания), в случая – само досежно размера на процесното обезщетение, то първият изведен от касатора правен въпрос, който е свързан обсъждането на доказателствата и обосновката на съда относно основателността на исковата претенция по чл. 2б от ЗОДОВ, не е от значение за крайния изход на правния спор по делото и не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл е и т. 1 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Отделно от горното, сочената от касатора т. 11 (и раздел ІІ от мотивите към нея) от ППВС № 4/23.12.1968 г. няма отношение към този въпрос по приложението на чл. 2б от ЗОДОВ, т.е. – по отношение на него не е налице и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, наведено от жалбоподателя.
Доколкото фактическата и правна сложност на наказателното производство е от значение не само за основателността иска по чл. 2б от ЗОДОВ, но и за размера на претендираното с него обезщетение за неимуществени вреди, съдът приема (също съгласно т. 1, изр. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), че последната част от този първи правен въпрос е свързана и с втория изведен в изложението правен въпрос, който е по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 4 от ЗОДОВ.
Не е налице, обаче, основание за допускане на касационното обжалване и по този въпрос, тъй като обжалваното решение е съобразено със задължителните указания и разясненията, дадени с т. 11 и раздел ІІ от мотивите към нея от ППВС № 4/23.12.1968 г. При определяне размера на процесното обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди, въззивният съд, включително чрез извършеното препращане съгласно чл. 272 от ГПК към подробните мотиви на първоинстанционния съд (които по този начин е направил и свои мотиви към обжалваното въззивно решение), е обсъдил и е взел предвид всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, установени по делото, които са от значение за този размер, включително – фактическата и правна сложност на наказателното производство.
Съдът е приел, че остойностяването на обезщетението, доколкото изобщо субективните душевни терзания и преживявания подлежат на оценяване в пари, следва да се извърши по справедливост съгласно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, респ. – че в тази връзка следва да бъдат преценени всички релевантни обстоятелства – продължителността на наказателното производство, предмета и правната сложност на спора по него, засегнатият интерес, конкретните душевни изживявания на ищеца. Конкретно, съдът е отчел, че от момента на привличането на ищеца като обвиняем на 23.01.2004 г. са изминали повече от 10 години, като е приел, че макар периодът, в който делото се е намирало в съдебна фаза, да не се отчита пряко, то причините наказателното производство да не е приключило и до момента са допуснатите съществени процесуални нарушения в досъдебната фаза, в която делото двукратно е връщано от съда. Преценявайки предмета и фактическата и правна сложност на наказателното производство, съдът е отчел, че ищецът първоначално е бил привлечен като обвиняем за придобиване, съхраняване, превозване и пренасяне на високорискови наркотични вещества, като деянието е извършено от повече от две лица; впоследствие – за участие в престъпна група, създадена с цел да върши престъпления по чл. 354а от НК, и за държане на високорискови наркотични вещества; и накрая – само за държане на високорискови наркотични вещества. Взето е предвид и че обвинения по воденото досъдебно производство са били повдигнати срещу седем лица, с оглед което съдът е приел, че наказателното производство в случая в известна степен е по-сложно от обичайните случаи, от фактическа и правна страна. Отчитайки степента на засягането на интересите и конкретните душевни изживявания на ищеца, съдът е приел, че за периода на водене на досъдебното производство ищецът е търпял редица негативни отражения в личния си и обществен живот, както и че процесуалните му задължения като обвиняем и тяхното изпълнение в хода на воденото досъдебно производство са оказали пряко влияние върху начина му на живот. Взето е предвид и че в резултат от дългата продължителност на наказателното производство, ежедневието на ищеца, социалните му връзки и контакти са били в значителна степен повлияни от воденото срещу него досъдебно производство, като същото се е превърнало в значим фактор в начина му на живот. Прието е, че допълнителни вреди същият е търпял и от наложената му в началото на производството мярка за неотклонение „задържане под стража”, изменена впоследствие в „парична гаранция”. Отчетено е и че през целия период от време ищецът е бил изправен пред неяснотата относно хода на делото и невъзможността да прогнозира развитието на производството, като същевременно е търпял и негативното влияние, породено от тежестта на повдигнатите обвинения, които касаят тежко умишлено престъпление, свързано с очакването за налагане на наказателна репресия. Освен това, при определянето на конкретния размер на процесното обезщетение, съдът е съобразил и личностните данни на ищеца, и в частност – липсата на предходни осъждания, като е отчетено, че спрямо него са налагани единствено административни наказания по чл. 78а от НК. В тази връзка е прието, че към момента на образуването на досъдебното производство ищецът не е бил осъждан и не е търпял наказание „лишаване от свобода”, и че при подобна ситуация негативното влияние върху него на продължаващото наказателно производство, ще има въздействие в по-висока степен, отколкото на едно осъждано лице.
Видно от изложеното, размерът на процесното обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди е определено при преценка на всички конкретни, релевантни за това обстоятелства, установени по делото, съобразно указанията и разясненията, дадени с т. 11 и раздел ІІ от мотивите към нея от ППВС № 4/23.12.1968 г., при отчитане и на спецификите на това обезщетение по чл. 2б от ЗОДОВ.
В заключение, касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Предвид изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК, жалбоподателят-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца, претендираните и направени от последния разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защита в производството пред касационната съдебна инстанция, а именно – сумата 800 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 102/10.03.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 28/2015 г. на Х. окръжен съд;
ОСЪЖДА П… да заплати на П. Д. М. сумата 800 лв. (осемстотин лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.